автор: milcho

Хм, много се проточи тази история с Кришна. От кога съм я започнал и все не мога да и сложа точката. Ето и сега, затворил съм очи, лежа и като на кинематограф през мен се нижат разни случки, най-вече от моите безконечни пътувания. И куп думи се блъскат да излязат напред, едни по изпъчени, други направо нахални и аз захващам ту една история, ту друга и все не мога да стигна до онази наречена „Харидуар” Отварям очи и впервам поглед в тавана.
„Тавана” това е друга история – аха да я започна нея. Дори един път я започнах. Събрах думите „таван” почти на всички езици на които говорят в страните в които съм се събуждал. Оказа се значителна извадка. По испански например таван е „ел течо”, по арменски „манастар” , на хинду пък е „чатъ” и т.н. Но не е тази история за тавана. Проблема обаче с тавана си остава, понеже като се събудя винаги първото което виждам е тавана над мен. И се чудя къде ли съм пък сега… какъв е този таван над мен? Защото таваните навсякъде са различни например един индийския таван-чатъ силно се различава от японския-тенджиό или от този-ел течо във Варпарайсо. Думите в мен нещо почват да се ослушват, сега пък накъде ще поеме моята шахматна мисъл… След това настава една блъсканица, една такава суматоха, коя по първа да излезе напред, че почти ме събуждат истински. Ядосан съм направо. То бива, бива…
Тогава изваждам моята свирка, по скоро тази на баща ми от железниците, която подарих на внука ми Сами и силно изсвирвам. Насън. Думите се стряскат и замират.
- Да влезе думата „Харидуар” повелявам и другите свиват уши и се дърпат назад. А „Харидуар” изпъчва гърди, подтяга презрамки и важно, важно излаза напред!
И така до къде бяхме стигнали?
С тази стара индийска история…
Когато станах Кришна!
_ . _

На сутринта ни чакаше един джип. И друг шофьор, не този с онова нещо „Амбасадор” като такси, което ни дотътри за 6 часа (150 км) от Ню Дели до Рурки. За тези които са позабравили тази история, пък и за мен самия си, припомням, че се намирам в гр. Рурки, и се събуждам в кампуса на местния голям университет. Спя на дървено легло и имам дървен гардероб за разлика от хотел „ Ятри Нивас” в който сме отседнали трима българи дошли през Кувейт в Делхи на световния астрономически конгрес. А в Руки ни покани проф. Батнагар да завържем контакти и да почнем съвместни изследвания. Зер по онова време България имаше по голям - 2-м телескоп от Индия! И ние много се фукахме с това. А сега…
–Утре ще ви заведем да посетите едни специални („секрет” плейс) места за Хинду. Припомням си обещанието на проф. Батнагар, нашия любезен домакин, от миналата нощ, когато му бяхме на гости. И днес отиваме на една „научна” екскурзия до местната забележителност – гр. Харидуар с много хинду-индийски храмове и др. там екстри.
- Там е идвал и Джордж Харисон от Битлълс, допълва Батнагар, за да се проникне по дълбоко в индийската същност и в хинду, с гордост споненава той.. – Е щом и Харисон е бил тук, ще да е интересно, значи, казвам си на ум. Но де тогава да знаех, че това пътуване, ще остави една от най-ярките следи в моята памет и ще бъде един от най-ярките ми спомени променил ме в една или друга степен завинаги.

Джипа тръгва – в него сме с нашия водач от Рурки, доц. Шривастава, Шефа и Планеголога. Общо трима ербапи българи готови за приключения. Но пътя води първо през Калияр. Гледаме на една гола поляна едно теке. Около него на площ 3-4 квадратни км е издигнат палатков лагер. И народ, народ, народ като в Индия. –Това тук е, мюсюлманска светиня, казва Шрива. Нали сега е Рамадан, те са дошли да се поклонят тук, като в Мека. Това е нещо като източната Мека, усмихва се той. – Да слезем да го разгледаме. Слизаме от колата и се смесваме с тълпата. Вървим между хората по нещо като улички и от ляво и от дясно само сергии с всевъзможни неща. Но далеч сме от това да стигнем например до текето. До там има доста път, то се белее само в далечината и дотам е гъчкано с индийски мюсюлмани. Не може и да си помислиш даже че ще стигнеш до там изобщо.
Внезапно погледа ми се спира на една сергия. Сергия за омлети. Пържени яйца! Гигантски омлети, направо за Гиннес. Не съм виждал такъв омлет по размери от тогава. На една бакърена калайдисана тепсия се пържеше този гигантски омлет, ама тепсията беше поне 1-2 метра диаметър. От него омлетчията режеше парчета и даваше парчета на клиентите. Гледахме с удивление.
Тутакси около нас се събра малка тълпа дечица. Но не просеха. А просто се доближаваха до всеки от нас и леко ни пипаха по дрехите. Ние бяхме с костюми…
Босове, сахиби, сърове и там какво ли не прочие. Шрива, като видя нашето притеснение от това пипане ни обясни: -Те искат да се докоснат само до вас, за късмет. Няма лошо, каза, и ние се успокоихме. Разни обичаи, какво да се прави, гости сме ще се съобразяваме.
Напускаме светата поляна на текето Калияр и потегляме вече към Харидуар. Но по пътя спираме отново за да ни покажат „дамбата” - един невероятен язовир узаптил бистрите води на Ганг, който се спуска чист пречист, свещен от Хималаите. И после се разлива в безчет канали за да даде живот на тази вечна индийска равнина. Минаваме и през нещо като горичка – малка джунгла. И спирам за малко… в нея пътьом. Отбивам се от пътя и гледам едни храсти с бели малки цветчета и откъсвам няколко листенца и инстинктивно ги доближавам до носа си. Изведнъж ме лъхва невероятен аромат! Откъсвам и други листа и там също. Не може да си представите – всички растения бяха като от магазин за парфюми. Всяко с своя неповторим, и невероятен мирис! Индия!
От дамбата, която не ни впечатли много, (зер язовири сме ги виждали доста, вярно голям, голям, но язовир) се спускаме надолу към заветния Харидуар. Наближаваме с трепет и спираме на един паркинг извън града.От далече прилича на едно село. Не виждат никакви високи, тук-там се мярка върхэт на някой по висок храм. С коли там не може, свято място е, казва Шривастава. И напускаме джипа на пешеходно разстояние от града. Влизаме през един мост – отдолу тече река. Там обаче, около моста ни чакат познатите индийски просяци. И още какво ли не. Всеки се е облякъл по странен начин за да привлече внимание към себе си, но ние вървим плътно след Шрива и не им обръщаме внимание. Но, как да не обърнеш внимание, един от тези типове, черен и предрешен като кукер се е направил на маймуна. Гримиран, с една дълга за случая опашка, която размахва величествено. Май се правеше, не индийския бог „Маймуна” – доста беше атрактивен. Доближи се до нас веднага и започна да вика: -Бакшиш, бакшиш! Т.е. да проси нещо. Това веднага го разбрахме, нямаше тайна за нас, какво означава „бакшиш”.
Отдалечихме се бързо от него, но той продължи да ни следва, и на знам защо си избра з за мишена Планетолога. Следваше го отблизо и за по-сигурно го шибваше нежно, чат-пат с опашката, за да подкрепи явно молбите си за някоя и друга рупия.
Стигнахме до моста. През него само се влизаше в това малко градче, което се гордееше с куп стари храмове на тоя или оня индийски бог – е най-вече от по главните, а иначе те индийските богове са май над 6 милиона… мама мия.

Под моста течеше буйно ГАНГ! Много бързо течеше и беше кристално чист. И едни големи риби плуваха долу, ама наистина големи, всяка беше най-малко по 1 метър и повече. Свещени риби, каза Шривастава. Тук всичко и свещено. Пилигримите се тълпяха и хвърляха по нещо долу и рибите а те веднага се втурваха и въпреки много бързата вода лапваха на мига хвърленото.
Отсреща, долу се мотаеха и 4-5 свещени крави слабушки, мАзнати тук там с червена боя и сладко преживяха някакви плоски като палачинки хлебчета – „пури” по индийски или пък си почиваха в нирвана. А долу под моста имаше друго чудо: десетки, стотици индуси се плакнеха, къпеха и перяха в реката! Само и само да се докоснат до свещения Ганг.
–Ако искате, можете и вие да се изкъпете, закачи ни Шривастава, а ние само това и чакахме. Къде ще изпуснем това – да се потопим в Ганг! Спуснахме се по едни каменни стълби и се смесихме с индусите. Беше топло, даже горещо, а Ганг беше доста хладен.
Разхвърлихме дрехи и се бухнахме в реката. Гледах да не се отдалечавам много от брега и с едно око наблюдавах дрехите. Шефа и Планетолага зацапаха по гемиджийски в реката! Булгар! Нейсе, след тази неочаквана баня изсушени и весели се впуснахме по града. Храм след храм. То не беше на Шива, то не беше на Кришна, на Ганеша и та какво ли там още не. В храмовете, влизахме боси. Обувките – пред входа. И всеки път мислено се прощавахме с тях и си представяхме как боси се връщаме в Дели. И двойно по голяма, беше радостта ни като ги откривахме след визитата в съответния храм и то пак на същото място! Храмовете бяха наистина стари, стените им бяха, украсени с божества, непонятни за нас и бляскаха стотици малки огледалца вкопани в стените или инкрустирани в картините. Вредом димяха от миризливите ароманти свещи. Бог Ганеша беше с хобот, като слон – покровител на пътешествениците. Допадна ми. Бях тъкмо започнал да пътувам от 2-3 години, та му запалих една димна свещ. Ще да е свършила работа тая свещ понеже следващите 25 години всичките мои странствания бяха що годе с успешен край. Най-накрая храмовете свършиха и тръгнахме из градчето. Малки тесни, прашни улички, с не много хора. Е не много, за Индия, като имам предвид Дели и тук-там наоколо. Изобщо направо си беше пусто. То какво е да видиш на улицата, само 100-тина души… и доста от тях туристи, направо пустош . Дошли чак до тук, за едното чудо. А чудото ни чакаше на една от улиците. Шривастава спря до един дервиш. Дервиша се отличава от просяка, по това че не проси и има дълга брада и е наметнат с нещо като халат или някакъв дрипав чаршаф. Най-често в леко мръсен оранжев цвят. Т.е. това е признак, че е хинду или будист. Ние не виждахме разликата. Поведоха спокоен разговор и Шрива му обясняваше нещо и си усмихваше, като ни поглаждаше закачливо. Ама чистосърдечно, се усмихваше, само както могат да се усмихват индусите.
Дервиша-будист ни мереше с поглед. Аз държах в ръка едно малко барабанче с което се сдобих, май в храма на Кришна – т.е. си го купих – хареса ми. Сувенир от Харидуар.
Тогава той ни махна приветливо да се доближим и тогава забелязах, че на врата му е обесено едно малко дървено съндъче като на едновремешните наши праматари. Най-отгоре на съндъчето се мъдреха разни хинду атрибути. Някакви разноцветни печати, бяла хума във вид на малки тебеширчета и други, непознати джунджурии.
Той посегна към сандъчето и взе от него нещо като печат и се протегна към Шефа. Шефа се наведе покорно ниско и дервиша му прасна един печат на челото между веждите и каза още нещо по тяхно му, и после добави: Шива. След това същия ритуал проведе и с Планатолога, само че този път печата беше друг и финалната реплика беше: Чандра. Дойде и моя ред. Наведох глава като жертвен агнец и бях също дамгосан с нещо като червена точка между веждите, но с някакви още знаци по нея – не проста червена точка. Кришна! – постанови тихо дервиша. И с това приключи ритуала. Ние бяхме горди, че сме удостоени с вниманието на един такъв свят човек.
- Какво означава този ритуал, запитах Шрива. Нещо като благословия ли?
- Не, каза Шринастава, то ви кръсти с иднийски имена, Шива, Чандра, а вас лично Кришна, нали вече сте хинду.
- Как така, смутих се аз, не става, аз съм си провославен и съм кръстен Милчо още като бебе в София. Не може да съм и хинду -Кришна. Бихте ли му обяснили това, моля ви. Той не очакваше тази реакция и поведе дълъг обяснителен разговор с дервиша, който кимаше глава с разбиране. Не може си мислех, как така изведнъж и хинду. Какво ще кажа у дома - посрещайте ме, аз съм вече Кришна.
Момент, каза Шрива, след малко. Той има някои въпроси към Вас, всъщност три въпроса, бихте ли били любезен да му отговорите.
- ОК, може, казвайте въпросите.
- Първо, пита Вие сам ли дойдохте тук, по свое желание или някой насила Ви доведе тук? Второ – Къпахте ли се в Ганг? И трето, дали сте били вече в Храма на Кришна?
Последното явно беше излишно, след като аз носех гордо кришнарския-барабан.
- Да, потвърдих, никой не ме е насилвал да дойда тук, даже ми е много приятно. Е, къпах се в Ганг, и бях в храмовете и на Кришна също, нали това е идеята на нашата визита тук. Но съм си православен.
Шрива преведе моя отговор, който беше очакван за Кръстителя ми.
Той сви рамене, съвсем по нашенски и каза: -Е млади господине, аз нищо не мога да направя повече от това за Вас!. Искате или не искате Вие вече сте хинду!

От тогава мина повече от четвърт век. Разказвал съм тази случка, по най-различни поводи многократно, а сега я споделих и с Вас. От Хулите. И продължавам още да се чудя на това индийско чудо попиващо всеки чужденец в себе си и приобщаващо го към Вселената наречена ИНДИЯ. Така и на разбрах как станах Кришна.
Надали, но нещо завинаги от Индия остана в мен.
И продължавам да странствам и да гледам света с широко отворени или широко затворени очи. Нали все пак независимо от нещата съм и хинду и се чудя как, забравих да го попитам тогава в какво ще се преродя след време, по тяхно му…

Милчо КИРИЛОВ (Кришна)

Специал Келлер – Конкордия, 2011-05-14, 03:52 СЕТ

„Големи са очите на чужденеца, но не може да види всичко”
(поговорка на масаите)