автор: Light

Леглото. Пак е нощ. Затварям очи. Отново пропадане в кладенеца. Къде съм?
Оглеждам се. Този път е неясно. Не за дълго. Ето го пристига вихъра.
Върти се бясно и приближава. Толкова е голям.
Вдигнал е всичкия прах и книжки, опаковки разни, разбира се и торбички. На средата на улицата съм. Приближава се към мен. Този път плячката изглежда съм аз. Да!...
Фучаща хала, поглъща ме в себе си. Ветровъртеж и ме издига нагоре, нагоре...нагоре. Страшно става. Поглеждам надолу. Е повече е от самолета на парашутистите едно време. Каква височина е това? А въртящите книжки, торбички са с мене, наоколо. И постепенно халата ме оставя. Толкова високо, но не падам надолу. Странно. Мога да се движа, да летя във въздуха. Само си помислям накъде трябва да тръгна и движение. Какво става с мен. Добре дошло, щом мога да летя, да не си губя шанса. Насам, натам. Отдолу се вижда сякаш тъмно море. Хала някаква. Каква е тази тъмнина навред. Не трябва ли поне светлините да се виждат в тъмното? Но уви. Долу няма светлини, няма градове, нищо. Само океан развалнуван от тъмно.
Нагоре, надолу, наляво, надясно...Вятърът е топъл, сякаш плуваш в топла ефирна вода. Нокога не съм си и помислял, че там горе в небето може да има такъв топъл вятър. По скоро плуваш. Ето, протягам ръце напред, по скоре нагоре. Макар да няма горе и долу вече. Изпъвам се като струна и помислям и пожелавам, че летя след ръцете си. Така става. Ама че технология. Откъде го знам това? Насам, натам. После изведнъж в леглото. Будя се. Какъв странен сън!

12.май.2011г.