автор: marcusjunius

„Последна книга на Живота” от Обизал Бинди.

Така започва „Последна книга на Живота”, която Обизал Бинди написа днес, точно тази сутрин, единствено и само за вас, и това ще сложи край на досегашния ви живот, ще ви промени напълно.
Защото предния ден Обизал бе намерил на бунището едно нещо, чието естество засега няма да издаваме, за да ви държим в напрежение, и което го бе стимулирало да мисли за Света така, както никога до този момент Обизал не бе мислил. И ето, че Обизал се събуди, както всяко утро, от песента на боклукчийските камиони, заслуша се в тътнещите, тържествени обертонове от отдушника на пекарната, който минаваше точно през ъгъла на едностайния му апартамент, съставен, както показва името му, от една стая и реши да напише „Последна книга на Живота”.

Прекалено много хора бяха писали Книги на Живота, мислеше си Обизал, докато вдишваше дълбоко дизеловия пушек на камионите, който проникваше през уплътненията на дървените му дограми, които се състояха от отдавна изсъхнали мокри вестници, ако изобщо едни изсъхнали вестници могат да бъдат наречени мокри, или това е темпорален нонсенс, ебаси изречението. Но да продължим нататък.

То не бяха Аналектите на Конфуций, то не беше Бхагавад Гита, то не бешеТалмуд, Стария и Новия Завет и Корана. Де да беше. Обаче в кюпа се бутаха и кандидати като „Държавата” на Платон, „Илиада” и „Одисея”, „Война и мир”, „Богатството на нациите” на Адам Смит, „Капиталът” на Маркс, „Моята борба” на Адалберт Хитлер, че даже и някаква за някакъв, дето си ремонтирал мотоциклета...

Та той ли, Обизал Бинди, нямаше да напише една точно сега! Не че Обизал и друг път не бе мислил по въпроса – но винаги бе стигал до извода, че сред такава гмеж от успешни и не толкова успешни автори на Книги на Живота, той, дори и гениален, какъвто несъмнено беше, въпреки професията си на Бунищен Търсач, би се превърнал просто в един от многото. Е, да, щеше да има една тълпа последователи, може би дори, при добър късмет, щеше да има своя епоха или поне свой четвърт век (та нима бе по-долу от някакъв си Маркс, който бе получил осемдесет години, та даже и повече, ако броим Северна Корея и Куба) – но след това щеше да се изгуби в историята заедно с разните платоновци и други известни и неизвестни евангелисти. Не, провалът не бе негова съдба – негова съдба бе успехът, величието! И находката от предния ден, пристигнала с камион за отпадъци номер 1200-7 и изровена от него бе доказателство, че съдбата му се усмихваше.

Обизал също се усмихна на съдбата в малкото, кръгло огледало над умивалника. Забеляза, че зъбите и са криви и прогнили, също като неговите, но това не го отклони от плана за деня. А именно, първо, пикае, второ, пие чаша чешмяна вода с най-дългия фас от намерените предния ден (обикновено си ги оставяше за вечерта, но този ден щеше да промени рутината), трето, пише своята Книга на Живота, и четвърто, прави необходимото тя да стане Последна.
...
Към шестнайсет часа и осем минути същия ден Обизал завъртя една последна моливна точка и тупна с мръсната си длан върху нещо, дето на пръв поглед приличаше на изровена от бунището тетрадка за първи клас, от която някой бе отпрал изписаните листи и предната корица с името, а върху останалото бе драскал грозно и по диагонал без препинателни знаци. Но това бе само на пръв поглед. В действителност, както досетливият читател без съмнение вече е отгатнал, това бе Книгата на Живота на Обизал Бинди. По олющената дървена маса се търкаляха изпочупени моливи и много от онези малки, сухи отпадъци,които се получават при яростно триене с гума и които толкова приличат на сухи сополи.

Обизал въздъхна доволно. Оставаше му само последната точка от плана за деня – а именно, да направи своята книга Последна книга на Живота. След кратък размисъл Обизал вмъкна две подточки преди последната точка – а именно, пи още една вода с още един фас. След това потри доволно ръце и се захвана да довърши великото дело.

Обизал извади изпод старото пружинено легло, подпряно на дървени трупчета, едно квадратно, метално куфарче, омазано почти до неузнаваемост с разни субстанции, чиито произход дори Обизал не желаеше да знае. От пресата на боклукчийския камион куфарчето се беше разкривило и дебелите му заключалки се бяха изметнали – но като се изключи това, то си беше съвсем цяло и невредимо. Обизал постави Последната книга на Живота в лявата половина на масата, а до нея внимателно положи куфарчето. Тържествено го отвори. От вътрешната страна на капака му се мъдреше картинка с череп и кости, а до нея – друга, която наподобяваше черна перка на жълт фон, вписана в триъгълник. В самото куфарче имаше малко табло с цифрова клавиатура, малък правоъгълен екран и голям червен бутон с пластмасово капаче. Върху капачето бе залепена квадратна бележка от онези, които хората използват, за да си лепят напомнянки върху хладилника. На нея с крив, ситен диагонален почерк, доста подобен на неговия собствен, бе написано:
„1) да изхвърля стария атомен куфар в контейнера за опасни отпадъци (да внимавам да не ги объркам)
2) да науча кода на този и да не го нося написан на листче, шефът на ЦРУ се дразни
3) 000111000
4) да уволня шефа на ЦРУ”

Обизал прочете няколко пъти бележката и на лицето му се разтегна доволна усмивка, на която съдбата, през олющеното огледало на стената отстрани, отговори с готовност, макар и в профил. След това Обизал Бинди с треперещи ръце набра на малката клавиатура три нули-три единици-три нули. Около циферблата се размигаха неистово някакви червени и зелени лампички, а от малки дупчици върху капака запищя зумер. Обизал отвори пластмасовото капаче и без миг колебание удари с длан върху червения бутон...