автор: tera

Веднъж ме попитаха що за човек съм – на разума или на чувствата. Замисляла се бях, но не можах да отговоря. Сега вече съм готова да споделя. Усещам обаче, че би било неразумно да се захващам с разума, да анализирам и рационализирам.
По-логично ми изглежда да разсъждавам за сърцето си. Макар да е повече от ясно,че аз не го владея, а то мен. По едно време вярвах, че сърцето ми е терорист, на когото съм дала и подслон, и грижа, учила съм го на смелост и доброта. Ала то не може да се интегрира. Не съвсем. И затова ще ме взриви отвътре някой ден. А заедно сме преборвали какви ли не болести и страхове. И не от коварство, не от неблагодарност, но може би от непонятна за мене обида, от самота, от стремеж към някаква свобода ще ни убие и два-мата вирусът на свещената му война.
Напоследък пак започнах да се чудя – познавам ли се истински. Сигурна ли съм защо постъпвам по този, а не по друг начин. Някой изобщо наясно ли е как взема важните решения в живота си – подсъзнателно или мотивите му са плод на трезва преценка. А как постъпва човек в екстремна ситуация и защо? И така нататък, и така нататък. Аз имам хиляди, тонове въпроси и почти никакви отговори. Поне не стабилни. Малкото ми отговори са като акциите на борсата – ту нагоре, ту надолу. Днес – едни, утре – други. Така е и с разума и сърцето ми. Все в конфликт. Тегли ли първият надясно, вторият минава в опозиция. А аз се разграничавам и си въобразявям, че имам някаква трета, съзнателна власт, която само на пръв поглед напомня рационалната и не е емоционална. Всеки би могъл да прецени до колко това е вярно като прочете редовете, които бях написала някога в една училищна тетрадка:
Сърцето ми е кон, лудопрепускащ към щастливия финал. Пред непреодолимата хубост на залеза спира. Запленен, уморен. За последно удря веднъж-дваж копито о скалата на вечността. Останала ли му е здрава подкова, ще има късмет да отпие от шепа вода, два стари бонбона да схруска, някой ще му обършe потта. А аз ще си продължа по пътя пеша.
Объркана работа, знам. Тогава поне твърдо вярвах, че има живот след смъртта. Сега не знам какво мисля. По-късно пък вече възприемах сърцето си като някаква планета или непозната земя, открита случайно от авантюристката в мен, тръгнала да търси Индия, но попаднала на американската си мечта. Известно историческо недоразумение. Представете си само, как можеш да копнееш за нещо, дето и не подозираш, че съществува! ”Интуиция” – ще подскаже някой. Всичко е възможно. Главното е, че се бях засилила да обходя сърдечните предели от край до край. Да стана техен покорител и господар. Младостта е наивна и самонадеяна. Ала приключението се оказа нелеко. Отекоха ми нозете, кръстът ми натежа, мноооого мехури се спукаха, разрани се грозно Ахилесовата ми пета. Постепенно сърцето ми придоби твърда и плътна кора. И започна да става все по-трудно на някой червей да я прегризе, за да стигне до вътрешността, до сърцевината на нещата и да ме наказва с безсъние.
А дали всичко това все пак не се отнася за разума ми? Както и да е. Съвсем, съвсем в началото аз всъщност се радвах, не страдах от сърдечна предостатъчност. И даже и през ум не ми минаваше, че и от това боли. Апропо “боли” – колко мъка може да издържи едно сърце преди да се пръсне? Апропо “пръсне” - ужасна дума. Такива асоциации предизвиква! Веднага чувам дежурната реплика от някой екшън: ”Ще ти пръсна мозъка, ако “.... не знам си какво. И пред очите ми изникват отвратителни гледки.
Ех, пак изпуснах нишката. Приличам на някаква пчела – от цвят на цвят, от тема на тема. Като казвам “пчела”, се сещам, че и аз имам жило. Ама това е друга история. А аз държа да се върна на въпроса - колко горчилка може да понесе сърцето преди да се пръ ... Айде пак. Ще задам въпроса обратно. Или по-скоро обратния въпрос:
-Ами колко радост може да понесе човешкото сърце - в случая – мойто? Нямам представа. Обаче ми се струва, че аз почти не съм се променила с времето. Не външно, естествено, ама и това е различна история и не желая да я подхващам.
Така че – да, въпреки сериозните ми усилия, аз все още трудно понасям радостта. Ако тя сама се понесе нанякъде – добре, ако ли не, няма какво да разчита на мойто сърце. То май само грижи и болежки носи насам-натам, насам-натам ... Радостта му се изплъзва. Изпуска я насред път. Като че ли на някои хора сърцето им е дадено за да събира печал. Кофа, в която капе от пробит таван. Антипоетично, знам. Мога и да кажа просто, че с прединфарктна всеотдайност оттласква гореспоменатите огорчения и тем подобни, а за хубавите неща не му остават сили и време.
”Няма време” - това е ужасът на новото време! Така е в цивилизования, преуспелия западен свят. И като се има предвид, че тук “времето е и пари” - друга цивилизационна максима, човек може да се досети кой повече го е закъсал – ние или хората от така наречения “трети свят”, дето чакат нашата помощ. Ама и това е друг филм или, ако щете, друга бира. Въпросът се въртеше около сърцето ми и това, че то наистина няма безкрайно много време на разположение. Затова и е все нащрек. Току-виж се задава поредният удар. И мойто сърце се стяга. Мобилизира се и ... се парализира за радостта. В такива моменти се притичва на помощ разумът ми. Не мога да не си го представя. Обичам образното изразяване. Освен това то предпазва от последващи криворазбраности. Не бих желала някой да го види като дебел, тромав дядка. Запъхтян, поправящ тичешком очилата на древногръцкия си, мъдър нос и фъфлещ през нестабилното си чене: /две точки, цитат/.
Няма да продължа, защото следващите реплики излизат от малко скучната по форма уста на един чист и спретнат, млад разум, който винаги гледа да вкара нещата в релси, в папки, в чекмеджета. Въобще в ред – азбучен, хронологичен, според цвета или някакъв друг признак. Най-характерното за него е може би, че постоянно се опитва да разкара тия досадни препядствия – рекламни табели, високи дувари и всякакви други излишни предмети пред себе си. Опитва се максимално да освободи полезрението си, да има несмущаван, ясен поглед върху света. Това, за жалост, не му се отдава винаги и така нерядко резултатът от усилията му да анализира дадено събитие е в дейс-твителност резултат, в който е включено и онова нещо, което е стояло пред него – пред-разсъдъка ми. И тогава пак бихте могли да си представите колко глупаво изглежда всичко. Все едно помолваш някой да те щракне до кулата на Пиза, а у дома откриваш, че е крива само усмивката на продавача на сладолед, който те е скрил зад огромната си бяла шапка, а от твоятa особа на гланцираната хартия се е очертала единствено нелепа сянка. Да се пръснеш от яд!
Между другото, същият този тип – моят разум – вечер сръчно освобождава адамовата си ябълка от коприненото подтисничество на вратовръзката, гаврътва едно-две, за да обезвреди стреса, разпуска неочаквано дългите си коси и докато начерви бледите устни, повечето от дневните му проблеми се превръщат в малки ябълчици на раздора. Двуполюсовата му природа понякога е така неуравновесима, че може да стане весело – хипи или рок. Но на сутринта пак ще рови съсредоточено из прашните долапи и косата ще е вдигната на кок.
Затварям поредната скоба и се връщам на двете точки, които следваха след като сърцето ми се е парализирало за радостта, а разумът се опитва да помогне:“Мисли позитивно! Мисли позитивно! Знаеш, че това помага. Виж доброто в ситуацията. Не може да е чак толкова страшно”. Не искам и да знам какви ли съвети би ми давало рационалното в мен, ако попадна в някоя невесела ситуация! Обикновено изведнъж, по силата на неписаното мото “Слушай сърцето си!”, аз отново ставам някак вглъбена, огрижена или носталгична , макар и без видима причина. Защото какво да го слушам това мойто сърце! Като то ту прескача, ту препуска, ту се свива или се къса. Точно така, сърцето ми се къса и този път нямам намерение да си го представям, щото почва да ме боли само при мисълта за това. Обаче съм го изживявала. Ужасно наистина! При някоя трагична вест в новините. При лошо стечение на обстоятелствата в живота на близки или познати. И нерядко, когато съпреживявам мъката на някой филмов герой. Не е смешно. После дни наред околните си мислят, че пак съм с кофти настроение, че ме измъчват някакви си екзистенциални измишльотини. А аз просто съм гледала хубав, тъжен филм. Това е истината.
Ама вече взех твърдо решение – започвам да се уча на щастие. Стига скръб и опиващи сълзи! Отново открехвам скоба, за да поясня. (Взех въпросното решение напълно съзнателно. За разлика от предишното, което бях взела някъде през пубертета или малко по-късно, несъзнателно. Като отпор и радикална съпротива срещу натиска, който усещах отвън. Имах чувството, че е въпрос на живот и смърт да си щастлив! Все едно ще спре времето, ако не си. Най-добрата ми тогавашна приятелка постоянно се информираше за състоянието ми, както ежедневно се следи влажността на въздуха или нивото на някоя река.) Не можех да се подчиня на тая лудост. Непременното щастие и успех ме бяха задушили толкова, че се налагаше да се освободя. И една малка бунтарка в мен продължи да ходи на задължителното училище със стиснати устни, юмруци и посърнало лице. Харесваше ми. Бях дълго щастливо-тъжна. Докато не би звънецът на промяната. Ала вече нямах сили. Сега съм позаякнала и решавам да стана щастлива по своя воля и маниер.
Тъй че - урок по щастие №1:Животът е прекрасен – и това е факт! Животът е чудесен и не бива да се пилее! Най-голямото изкуство е с радост да се живее! Въпреки всички тия насилия, кървища, безсмислени вражди и войни; въпреки глада по света; променящия се климат; спина, рака и другите тежки болести; въпреки изчезващите растителни и животински видове; въпреки катастрофата, която видях от трамвая и това, че къната се оказа оранжева и сега приличам на лисица в главата. Иде ми да кажа – “Хитрата сврака с двата крака”, понеже оня глас пак победи и занарежда като на умряло:”въпреки това, въпреки онова ...” Ама не ща повече да го слушам! Такъв писклив, пронизителен фалцет. Ушите ми пропищяха. Очите ми се изплакаха. Ах, добре, че си спомних! Урок по щастие № 2: Никога не се предавай! Не се отчайвай! – запомни това моя, вятърничава памет! Издълбай си го на най-лично място! Татуирай си го в най-дълбоката гънка! Престъпно бързо забравям и това трябва да се промени. Урок по щастие №3: Помни си грешките, за да не ги повтаряш! Учи се от тях, те са затова. Точно така. Аз трябва да се науча също да се чувствам добре. Това зависи в решаваща степен от самата мен.
Аз го определям и не бива да допускам някой или нещо си да ми развалят доброто настроение. (В скоби – дори и някай хубаво-тъжен филм или книга). Следващи скоби - (изкушавам се да спомена, че напоследък все по-рядко има запомнящи се, наистина дълбоки, затрогващи филми. Което, очевидно, притежава и своята обратна, положителна страна. Жалко, все пак! ) Затварям скобата. Иди че ме разбери сега за какво точно съжалявам! – питам се само така, между другото.
Ако се върна на главната тема обаче, мога още веднъж да кажа “жалко”. Тъй като все още, когато в живота ми стане някоя по-малка или по-голяма беля, първото, което правя, следвайки гневливото си сърце, е да се разстроя. Докато то самото така зверски задумка отвътре, че имам усещането, че ще се промуши между сливиците ми и ще изхвръкне навън. Това е много неприятен, омагьосан кръг. Аз се ядосвам, плаша се, тъгувам – сърцето ми се разстройва. И обратното – то нещо се поразстрои, ненадейно, неоснователно, и аз тутакси почвам да треперя:”Божичко, ужас! Сега пък какво става, оле - лееее!”
Разумът ми знае, че паниката е лош съветник, затова в последно време пак се опитва да помогне. Помните го, нали? В повечето случаи – подреден, логичен, подхвърля разни доводи от рода:“-Ако продължаваш да я караш така, ще се разболееш. А дори и най-краткото посещение при доктор струва пари.” Това, естествено, е добър довод и никой не може да го оспори. Защо вместо да се почерпя или да си подаря някой моден аксесоар (вечно актуалния шоколад например), да си профуквам парите за неприятно посещение при лекар? (Мисля, че съм гладна) ...
В подобни моменти на просветление сърдечният тембър се променя. Силата на гласа на сърцето ми намалява. Аз все още го долавям, ала той е вече мек, става някак по-топъл, почти вечерно-джазов, задушевен. И навява едно неутолимо усещане, един копнеж по нещо сладко, далечно, красиво ... ШОКОЛАД!– Глупости! Зъболекар. Оф, вече не успявам да свържа това кадифено изкушение с друго освен със стържещата зъболекарска машинка. Нов опит – едно усещане за ... Един копнеж по ... нещо сладостно (така звучи по-добре). Слааадостно и дааалечнооооо ... Ето пак! Защо – “дааааалечноооо”? По нещо блиииизкооо ... Така е по-позитвно, по-достъпно, нали съм решила да се уча на щастие! Значи – копнеж по нещо близко и красиво. И даже, за да звучи по-мелодично, ще кажа: близко и красивко! Ха-ха-ха. Точно така.
Слушам сърцето си и то ми нашепва вече само хубави неща.Най-чудесни, най-очарователни. Подсказва ми накъде да тръгна. Показва ми безпогрешно пътя на щастието ...
–Еее, точно сега ли! Стъмва се толкова бързо. А аз се бавя. Бавя се и не успявам да го следвам. Направо си изоставам. А навигаторът продължава да нарежда:”Сега завий наляво, втората пряка в дясно, после направо, после пак наляво ...”
-Накъде, накъде беше? Изпуснах. Не разбрах. Не смогвам толкова бързо, понеже от всички ония пролети сълзи съм си увредила зрението и не различавам добре къде точно стъпвам, къде има завой, къде дупка. Пътят на щастието , чувала съм от хора, дето отдавна са излезли на него, бил доста каменист и стръмен.
-Бре, да не се утрепя баш по царския път! Че нали само с криви кози пътеки съм свикнала. Оле-леее, как щях да си счупя носа! Тая каса какво прави тука? Хубава работа! Ха, това не било каса, било маса. Раздават вода за участниците в маратона. Апропо - “маратон”, сега съзирам покрай пътя, превити на две, направо грохнали от умора, бегачи, а сме едва в началото. До къде ли ще го докарат така? Пък жаждата е страшно нещо! Добре, че от време на време ще са намери някой да ти попаде малко вода. Само това исках да спомена. А сега накъде беше? Въобще не чух. Направо ли, накриво ли? Ле-лее, ако сбъркам! Дали да не спра тука? Или да се върна назад, до големия кръстопът? Божичко, май се загубих ...
В тоя миг някакъв до болка познат, почти груб, ала все пак сърдечен глас ми изрева:
-Затвори ги тия червени, оцъклени фарове! Веднага! И ме следвай!
Майчице, ужасно се стреснах. Вече бях свикнала с монотонното бърборене на навигационната система, любезно и безлично, и изведнъж такова нещо! Като гръм ме удари. Така и не можах да се сетя накъде съм тръгнала, кой ми говори, защо ...
Чак няколко дни по-късно, разгеле. Приказвайки се с една празноглава силиконка от нашия вход, пак така внезапно, като гръм, чувам от патешките й, издути устни:"Сърцето има очи. Човек е слепец, който трябва да му се довери и да го следва.” Разби ме. Идеше ми да се скрия през девет планини в десета от срам (да не е все вдън земя). Бях я осъдила вътрешно, а точно тя ме зашлеви по такъв начин!
От само себе си се разбира, че през ума ми се стрелна и друга мисъл:“Тая мъдра жена очевАдно е сляпа, ама за всеки случай, да не би сърцето й да я подведе, си е взела куче. Виждам я постоянно с него. Най-вероятно е специално обучено да помага на незрящи хора". После го погледнах нежно и даже го погалих по малката му главица, която се подаваше несмело от също така малката чантичка “Долче и болче”, увиснала на крехкото, незапълнено със силикон рамо на атрактивнат мu съседка. Всичко това обаче не бе важно. То просто си профуча почти незабелязано покрай едното полукълбо и се заби някъде в задния ми мозък. А главното, онова, което чух, се заби както гвоздей, ударен с чук, в челната част на сивото ми вещество. И на този гвоздей увисна табела с гореспоменатите слова за слепеца, който трябва да следва сърцето си. “Лошото е – пак ме жегна странична мисъл - че щом не вижда, няма как да прочете надписа човекът”.
Ала всички тия разсъждения показват само колко объркана и зла съм понякога. В тая връзка си спомням как веднъж мама ме укори, че съм била лоша дъщеря, макар и в един съвсем различен смисъл.
-Защо си такова бе, момиче? Ти не ми даваш да ти се радвам като нормаллен родител. Слушам ги другите как се хвалят с децата си, а ти все не се харесваш, все не си доволна от себе си. Какво искаш? Виж колко си хубава, умна и талантлива. Що народ ти завижда, имаш успех в работата, здрава си, какво ти липсва? Знаеш ли колко е тежко да виждаш, че детето ти не е щастливо? Знаеш ли как боли майчиното сърце?
–Ооо, мамо, извинявай – започнах веднага да я успокоявам аз. Ти имаш пълното право да се гордееш с нас. Аз и сестра ми сме свестни момичета. Гордей се, радвай се, перчи се без изобщо да се притесняваш. Ти го заслужаваш. Ти си дала толкова много от себе си! Само че аз имам друга гледна точка. Аз съм въпросното дете, което е вече пълнолетен човек и сам носи отговорност за живота си. Твоята работа е приключена, сега е мой ред и аз не съм особено доволна, разбираш ли? Ако можеше да ме видиш отвътре, щеше да ме разбереш. Неудовлетворена съм, защото имам горчивата представа колко по-добра, по-умна, талантлива, че и по-хубава бих могла да бъда, ако бях малко по-дисциплинирана, по-упорита, трудолюбива, целеустремена, смела, решителна и не знам си още каква. Ако престанех да се тъпча, да се плаша, да се колебая, да се нервирам за щяло и нещяло. Често развалям доброто, което съм получила наготово от природата, от теб. Твърде често съм жалка, глупава и слаба ...
-Стига, моля ти се, не мога да слушам повече как се очерняш! Ти ще ме изкараш майка на чудовище. Вдигнала си летвата в небесата и се чудиш защо не можеш да я скочиш. Перфектни хора няма, не проумя ли? Няма. А ти само ме тревожиш така...
Горката ми майчица, с колко грижи съм товарила сърцето й! Добрата новина е, че започнах да се уча и се променям. А тя ще има удоволствието да види резултата от усилията ми. Така че, урок по щастие №4:Никога не е късно да започнеш на чисто. Да го поискаш истински и да работиш над себе си. И аз ще стана по-ведра, по-жизнерадостна, по-смела. По този начин и животът ми ще стане по-смислен и сладък.
-Ооо, мислите ли, че не знам – зад голямата дума ЩАСТИЕ се крият все малки неща. Неща като това сутрин да се зарадваш на изгрева, за миг поне, или да благодариш за студения, обилен дъжд и затова, че някой е измислил чадъра и градския транспорт. После да си благодарен за работата, която имаш, за ароматното кафе. Или за това, че имаш право все пак да си търсиш работа, че в някой по-добър момент и ти ще изпиеш едно такова кафе. И надеждата пак ще се доближи до теб, и животът ти пак ще стане по-хубав. А и този на близките ти – в случая - моите, което не е за подценяване. Тъй че следващ урок по щастие №5:Не бъди егоист! Грижи се за другите, помагай, а това ще се връща обратно и към теб. (Ама че безкористно, няма що! Важното е все нещичко да се връща, нали? Човещинка.)
А имаше един отрязък в живота ми, когато бе толкова лесно да се почувстваш щастлив. Стигаше само да забележиш две четворки в номера на някоя кола, (понеже моето име е с четири букви), да потупаш другарчето си по рамото с думите "Мое щастие, заключ!" и готово. Или когато изговориш с някого едновременно една и съща дума, пак следва - лек удар по рамото и крещене извън себе си:"Щааастиеее! Щааааастиеее!" Е, това ако не беше щастието, здраве му кажи!
Или когато в зноя на някой летен ден, пътувайки с бързия, ваканционен влак, замъгленият ти поглед се спъне не в бял камък, а в бялото чудо, наречено щъркел. Това беше и си остава истински знак за щастие. Това не е суеверие. Това е невероятна птица, прелитаща стотици, хиляди километри, пътуваща до черири месеца на година, за да стигне топлия юг и сетне обратно, тласкана бог знае само от какъв копнеж, задвижващ красивите й, черни крила ту в едната, ту в другата посока. Да видиш тази чудна птица носи щастие. Тя си носи щастието със себе си. Не й тежи. Защото целта е движението, пътешестването, преодоляването ... Пътят е целта. Не конкретна дестинация, не връх или точка, а самият път към тях. И щъркелът е открил това за себе си. А ние, без завист и с много надежда и възхита, сме сложили в аления му клюн бебешката ни люлка. Най-скъпото ни, нашето щастие. Понеже знаем, че той никога не се отказва, не се отчайва, а просто лети. И стискаме палци, и се молим да е още дълго млад и силен, та да ни носи на крилете си, да не кацне на някоя смъртоносна жица, да намери старото си гнездо на същия ланшен покрив. И сетне, отпочинал си, да извие тънката си шия и да започне да благославя вечното движение, да трака от възторг, че го има - него и онзи копнеж.
Няма да забравя, преди години, в едно късно, циганско лято лежах на плажа, все още пълен с народ, и сънувах нещо кобалтово, когато внезапно страхотна вълна от човешки въздишки ме върна към действителността. Едно непрекъснато "Аааах!" се носеше над мен и ме замая в звуковъртежа си, и когато успях да отворя очи, не можах дори да възклина. Секна ми дъхът. Съвсем ниско над мен се виеше и танцуваше в затрептялото небе огромно ято щъркели. Това беше незабравим, преизпълнен с меланхолия и красота танц на прощаване. С такава грация и всеотдайност птиците рисуваха своите кръгове. Те ваеха приказните фигури на цветя и животни, морета и океани, на зелените джунгли и жълти пясъци, над които упорито бяха изгребвали пространството, разкривайки до дъно душите си, радостта и тъгата си, от предстоящото завръщане у дома, от раздялата с тая вечно притегляща ги, далечна земя. Те нямат дом, или имат два. Или дори повече. Ала винаги знаят от къде тръгват и накъде отиват. Затова ли са щастливи?
Поспират, почиват, събират се на групи, отдалечават се, охлузват до синьо облаците с перата си. Каква феерия на раздяла! Кръжаха в захлас. Като че ли усещаха какво се случва с нас долу. Даряваха ни щедро с още един, и още един птичи валс. "Още! Още!" - едва дишаше публиката, изпаднала в транс. "-Не ни стига! Само още веднъж. И още веднъж ... До догодина. На бис до следващото лято ... До последното лято - този вечен танц. Докрай!" Черно-бялото е класически контраст. Прелитане до двата полюса. Черно-бели създания. Всичко е ясно и просто. И съвършено в своята простота. Ала червеното придава страст. Дава размах на движението. Опарва. Божичко, как ме прогоря този последен полет! Къде отлетя, Щастие?
Хм, така ненадейно си спомням от къде всъщност тръгнах. От времето, когато имах сърдечна предостатъчност. Когато още младото ми сърчице имаше червеникавия отенък на Марс, без пръстен като на Сатурн, но с някакви клапи и нещо течно наоколо – кръв ли, вода ли? (Зная, кръвта вода не става. На кого ли съм се метнала такава?) Ала това бе доказателството, че там има живот. И сърцето ми бе живо – непокорно, непостоянно, сюрреалистично. Не три, а сякаш пет-измерно, с място за всеки и всичко. Като се почне от родителите ми, кака, Кикото, децата от тайфата, от училище, родата. И се мине през улични и домашни котки, кучета, мравки. Та се стигне до любимото ми небе. До реките, долините, дърветата. На дърветата – плодовете. Най-вече - гнилите, неузрелите, недотам красивите. Аз им давах имена и ги правех мои другари - “Иначе кой ще ги обича?” – винаги се питах, като гледах как всеки грабва първо най-узрелите. Моето сърце бе нещо като сиропиталище. А не бях вече дете. Бях се превърнала в малка, тъжна жена. После станах голяма такава. Докато един ден не се случи.
Сърцето ми замря. Някаква огърлица се скъса и разпиля вътре в мен. Три труса почти го разбиха на парчета. Зейнаха черни дупки. И то заудря с всички сили, злобно и хаотично, по гърди, дробове и ребра. Накрая, загубило своята непорочност, се сви и утихна. Сетне се заредиха втори сърдечен порок, трети, пети ... Докато не престанах да чувствам, да си спомням, да искам.
Ала в края на краищата сърдечните пътища се оказаха като божиите – непредвидими. И някаква сърдечна памет явно все пак има. Защото насън почнаха да ме спохождат бели скелети, призрачни силуети, останки от близкото и далечно минало. Пред смаяния ми поглед изскачаха пропукани, стари амфори, изровени от сърдечните пластове. Накити с надписи, едновремешните оръжия на сърцето ми – стрели, ками и ножове. Копия, гравирани с вълшебни четиристишия. И щом остриетата им повдигнеха подутите ми клепачи призори, все още имах усещането, че съм най-щастливата археоложка на света, открила богатството на човешкия род.
Докато пак един ден светлината не ми върна реалността и аз си спомних, че не съм никаква археоложка. Но този път си останах щастлива. Осъзнах, че най-голямото съкровище е собственото ми сърце. Звучи изтъркано, ама не пречи да е истина. Затова и ще продължа, ако трябва, с голи пръсти да ровя, за да намеря най-златната му жилка, най-чистото му кътче. И докато другите тренират своите бицепси и трицепси, аз упорито ще тренирам сърдечения си мускул – да заякне, да стане издръжлив и достатъчно твърд. Та когато изживявам прекрасни истории (на екрана или извън него), да не се явяват така често познатите технически смущения по трасето - като снежене, замрежване, до пълна загуба на картината поради буря. И ако някой вика за помощ, да не стоя като вкаменена, а здравото ми сърце да ми даде смелост. И ако трябва да тръгна, да тръгвам без да се колебая. Докато стигна ...
И когато някой ден стигна и се посипя като звезден прах по млечния път, една устойчива, малка планета да открива новата си орбита ту в ореола на изгрева, ту в зеницата на лъвицата ( апропо “лъвицата” - в тоя случай сърцето ми наистина ще трябва да е лъвско, иначе не виждам от къде тоя кураж ).
Или може би нова орбита ще му станат онези чернобели спирали на птиците над вечните земи (дано наистина са вечни!). Там някъде в пространството, където се пресичат “сега” и “преди”.
* * *

И дори да няма нищо такова, никакви млечни пътища, орбити и останалите глупости там, и даже целият тоя словесен кич да е само смешният начин да парирам страха си, пак няма да се откажа. Пак ще се опитвам, и опитвам, даже и да не успявам. Напоследък неуспехът взе да ме амбицира ... А това не беше ли положителен знак?