автор: nellnokia

Магистралата се белееше пред него, мамеща и красива като онази полушеговита илюзия за вричане, която сякаш предопредели живота му. Преследваше я вече десет години несъзнателно, без да си дава сметка какво точно прави... Последното решение, с което поиска да промени нещата, го доведе тук, на този дълъг път. Вече пет часа седеше зад волана, а можеше да пътува до плюс безкрайност. Най-сетне знаеше какво иска. Дългият път към тази илюзия беше част от дългия път към себе си...
Колко отдавна се случи тази история: полу-шега, полу-истина, а остана в съзнанието му, галеща и обичаща, стопляща: и в тъгата, и в лъжата, в най-трудните и самотни моменти на дългия гурбет, там далеч, в онази студена задморска страна…
Все още помнеше всяка нейна дума, всяко движение на устните, блясъка в очите ù и онази доброта, която тя спонтанно излъчваше. За пръв път срещаше такава жена. За пръв и последен. Само че тогава още не го знаеше. Всяка следваща беше различна, но не беше тя. И не защото бе идеална. Определено не беше. Нещо остана недовършено за него и нея, още тогава. Може би затова с годините той я идеализира, почти до съвършенство...
Днес, десет години по-късно, трябваше да се върне обратно по стъпките на своите грешки, надявайки се, че все нещо е останало и може да бъде поправено. Трябваше да види с други очи изгубеното и пропуснатото, които ден след ден крещяха в рамките на създадените от въображението му илюзии за близост, обич и щастие. Неща, които чака цял живот, без да си даде сметка как всъщност минаха и заминаха на пръсти покрай него...
Мерцедесът гонеше залязващото слънце на хоризонта. Той - своята мечта. Мечта, родена в миналото и узряла за сбъдване в настоящето.
Звуците на песента създаваха носталгичност и опияняваха въображението му. Върна се назад, назад... в малко кафене, при нейната спокойна усмивка, при палавите ù, блестящи очи, при обичащите ù устни. Ръцете ù го докосваха нежно, всяка дума възбуждаше тялото му и създаваше копнеж за близост. Всяка фибра гореше, напук на хладния и пресметлив трезв разум, който го сваляше на земята със жестокостта на реалността.
Изведнъж тя снижи глас, наведе се към него и попита със сериозен глас, невъзмутима и провокираща:
- Искаш ли, когато станем на седемдесет, да се оженим, ако все още не сме намерили половинките си?
- Какво? - усмихна се той.
- Ще се ожениш ли за мен, когато станеш на седемдесет, любов моя! - голяма усмивка разтегли устните ù, премигвайки от смаяното изражение на лицето му.
- Със сигурност бих го направил, и сега, и тогава, дарлинг - без да се замисли промълви той.
- Естествено, не искам да се натрапвам. Това е в случай, че дотогава все още не си намерил подходящата. Жената с главно „Ж”!! Ще се опитам да ти покажа какво си пропуснал в живота. Стига да не възразяваш, естествено... Ще ти подаря две години брак: една идеална и една брак-ад! - продължи със шегите си тя. - Ще вложа цялото си старание...
- Знам... - засмя се той.
Така и не разбра какво в думите ù го жегна, защо заседна дълбоко в гърлото му, а после сякаш уталожи всички страсти. Къде отиде играта по дяволите? Щеше ли да търси жената с главно Ж до края на живота си?! Думите й обрекоха връзката им и в онзи момент сякаш нещо се счупи. Магията на мига изчезна, жената вече беше съвсем обикновена и изреченото хвръкна нечуто, безполезно, без отговор...
- Остани... днес, утре, колкото искаш - шепнеше тя. - Обещавам ти, че ще бъде прекрасно...
Тогава той се усмихна горчиво:
- Не мога. Ще се привържа към теб и после много ще боли. Познавам се. Ти си чудесна. Обичам те много, но по-добре да се разделим сега... а-а-а някога... Кой знае?... Имаме тридесет години от живота си напред. Сега не мога да ти предложа нищо. Ти имаш свой живот, аз мой... Понякога трябва да се откажеш от любовта си, защото животът изисква така...
Думите му бяха част от играта и дойдоха внезапно. Тя харесваше в него онази женска половина, която умееше да олекоти положението и намери вярните и подходящи думи във всяка ситуация. Безболезнено хлъзгав мигът отшумя...
Но нещо се случи тогава... Какво? Не спря да си задава тези въпроси цели десет години. Дали реши, че е лекомислена? Прекалено смела? Че вече е негова? Сигурна! Завинаги! Че няма нужда да я гони, защото беше в ръцете му, беше в живота му за тридесет години напред?... Уплаши ли се?
А може би просто не беше готов за промени...
Защо тогава думите ù останаха в мислите му толкова време? Рушаха секунда след секунда закостенялото ергенско его в сънищата, в безсъниците, в напрегнатия трудов ден. Най-накрая съзнанието му изплю прозрението, че това е единствената жена, която бе останала толкова дълго с него и сама по себе си беше човекът, на когото искаше и можеше да се довери: единствената, на която беше казвал някога: „Обичам те!”- и наяве, и в мислите си, и в сънищата си, хиляди пъти, до безкрай...
- „Love me...» - пееше гласът на певеца. – „Обичам те! - крещеше в мислите си той. - Чаках прекалено дълго. Вече не мога...”
Тези отдавна изречени и многократно преповтаряни мислено думи, го караха да натиска педала на газта, обсебен от желанието да види своята илюзия реална и да ù каже: Да.
Колите хвърчаха край новичкия мерцедес, напред хвърчеше и той. Представяше си я: седи срещу него и се усмихва на думите му. Пита го тихо и провлачено; „Кога минаха тридесет години от живота ни?”, а той отвръща: „Кой ще те чака толкова дълго. Дойдох сега! Дойдох за теб. Дойдох си...”
Идеята беше налудничава и абсурдна, но до такава степен обсебваща и искрена, че дори малката кутийка с пръстена, скрита в левия джоб на ризата, потропваше с ритъма на сърцето му... Или щеше да я осъществи, или да се освободи завинаги. И в двата случая трябваше да бъде доволен – искаше да продължи напред...
Никога не забрави онзи разговор... Срещна много жени в живота си. За малко да намери друга и почти да я забрави. Но онзи разговор! Той изникваше всеки път в съзнанието му и отпращаше останалите по дяволите. Топлеше го в студените и самотни нощи. Възпираше го в най-интимните моменти. Сънуваше го, тогава, когато мислеше, че е забравил завинаги.
Един ден осъзна как животът почти се е изнизал покрай него без семейство, без деца и без нея. Родителите му отдавна ги нямаше. Беше сам. Искаше я! Само нея и никоя друга!
Късно или не, той купи билет за самолет още същия ден. Виж ти късмет! Поръча си предварително автомобил „рент а кар” и пое. Всичко правеше машинално, в транс, без да мисли, воден от великия инстинкт и увереността в себе си най-накрая да промени нещата от живота. Днес пътуваше вече часове наред.
Адреса ù помнеше все още наизуст и се надяваше да не го е сменила.
Мерцедесът напусна магистралата и влезе в градския трафик. Не беше идвал тук отдавна, но чувството му за ориентация и GPS-ът бяха добри и той откри квартала. Заложи адреса в умната машинка и скоро почти достигна целта.
Колкото повече наближаваше, толкова вълнението му се усилваше. Първият път не намери отбивката и GPS-ът тревожно се разкрещя: „Пропуснахте завоя! Пропуснахте! Необходимо е да се пренастрои маршрута! Спазвайте инструкциите! При първа възможност направете обратен завой. Имате такава след 20, 15... 5 метра. Престройте автомобила в лявата лента!”
Никога вече нямаше да пропуска нейната отбивка. Зави смело. Малката стръмна уличка, осеяна с дупки, водеше към блок с кафяв ламаринен покрив. Ето го най-сетне. Номерът и входът - същите. Трябва да влезе. Да позвъни. Дали се е променила? Дали ще го познае? Ще бъде ли достатъчно смел да изрече: „Обичам те!”
Затърси сред фамилиите, изписани на звънчевата кутия и очите му застинаха върху малък некролог, залепен наблизо. От снимката го гледаше тя...