В нощта на Велика събота точно преди Великден един кораб се отдели от кея в пристанището на Родос и се отправи на северозапад. Отливът беше силен и вятърът беше благоприятен за пътуването му. На борда му имаше двама пътници, които пожелаха присъствието им да бъде запазано в тайна от екипажа и капитанът изпълни това тяхно желание.
Но самият той много добре знаеше, че има честта да превозва великият магистър на Ордена на хоспиталиерите – Филибер де Найлак. Но кой беше неговият спътник, дори и той не научи. Разбра само, че е рицар, член на известния орден, но нищо повече. А морето беше гладко и нежно. Като мека коприна разстилаше своите дипли пред пътниците и сякаш приветстваше настъпващата пролет.
- Защо сега бързате да ни напуснете, Ваше Величество? – наруши тишината великият магистър, когато вече Родос беше само една малка точка на хоризонта, зад кърмата на кораба.
- Както Вие сам ми съобщихте, Ваше Светлост, сега вече съм ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ, и трябва да съм там при своя народ. Освен това от доверени хора научих, че братовчед ми Фружин от рода на Шишмановци събира войска да удари османците и да си върне трона в Търнов. Моето място е там. Разбира се, много ми е мъчно за Родос. Тук прекарах щастливи дни, за които съм Ви дълбоко благодарен.
- За Бога! Как успяхте да заблудите Сюлейман? – попита Филибер, като явно не можеше да сдържи любопитството си.
- Изкуството, Ваша Светлост е велика магия – отвърна Константин – И гърците винаги са били водещи в него. Както в скулптурата, така и в измамата. И аз съвсем скоро научих, че восъкът е безценен материал, а ние безцеремонно го хабим. Един невероятен родоски скулптор ми показа как може да извае човек от восък – така, че по никакъв начин да не можеш да го различиш от живия. И освен това е много почтен човек. Когато му възложих задачата, единственото за което се тревожеше е как ще се почувствам като видя отрязаната си глава да ме гледа в очите.
Константин се засмя и продължи:
- Едиственото, за което аз се разтревожих бе да не би восъкът да се разтопи от невероятната горещина в Галиполи, но гъркът постави главата в лед, обилно поръсен със сол и така восъкът се запази. Освен това поръси главата със сок от специална билка, растяща на острова, за да може наистина да се наподоби гниене на човешка плът. Така измамата беше пълна. Добре, че Сюлейман не поиска да я разгледа. Но не знам как ще реагира, когато разбере, че е бил измамен. Сигурно ще развали договора.
- Вие сте невероятен! – възхити се Филибер - Не се безпокойте. Муса Челеби е привлякъл на своя страна и по-малкия си брат Мехмет срещу Сюлейман. Много скоро османците ще имат нов султан и договорът едва ли ще им бъде първа грижа. Но какво ще става с БЪЛГАРИЯ?
- Не знам, приятелю! Все още не знам, но се надявам скоро да науча. В Солун ще ме чакат верни хора, с които ще препускам до Видин. Надявам се до седмица да знам какво е положението в страната ми. Освен това приятели мои от Маджарското кралство ми предложиха помощта си. Надявам се на добри новини.
- Невероятно е Ваше Величество, народ като Вашия да остане под ятагана на поганците. Как оценявате поведението на Вашите предци? Не смятате ли, че те са допуснали някои непростими грешки?
- Да така е! – поклати глава българския цар – Така е, приятелю! Допуснаха не една, а много непростими грешки. В последните години на управлението на дядо ми Иван-Александър страната беше раздирана от междуособици и вражди. Вместо да вземе мерки и да ги потуши царят разбуни такива вражди и в собственото си семейство. Скара баща ми и чичо ми да такава степен, че разбирателството между тях беше немислимо. Раздели страната на Търновско и Видинско царство, но тя фактически беше разделена на много повече. Алчността на болярите ги беше довела до там, че всеки сам за себе си управляваше и сам за себе си живееше. И не само това. Никога не харесваха това до което се бяха докопали. Не им стигаше нито земята, нито властта! Искаха още и още. Изглежда светът е достатъчно голям за всички, но е твърде малък за един.
Константин си пое дъх и хвърли тъжен поглед напред по курса на кораба сякаш искаше да види многострадалната си родина.
- Баща ми никога не се помири с брат си Иван-Шишман и това не мога да му го простя. Лошото е обаче, че и Европа дълго време гледа как османските пълчища напредваха в християнски земи и когато решиха да реагират беше много късно. Държавата им се утвърждаваше и укрепваше. Но какво ли мога да им се сърдя на тях. Нашата свобода е преди всичко наше дело и ние трябва да се докажем достойни за нея. Затова ще издиря братовчед си и ще му предложа своята помощ, а след това, каквото Бог реши.
- Знаете ли Ваше Величество, папа Бонифаций ІХ не е прав като казва, че заради някакъв си българин не е редно да се вдига рицарски меч. Аз смятам, че рицарският меч трябва да се вдигне в защита на всеки един българин, щом има такъв цар. И ако някога Ви потрябва моят меч, винаги можете да разчитате на него.
- Благодаря ти приятелю! Никога няма да забравя добрината ти! Разбира се, ще разчитам много на Ордена на хоспиталиерите, та нали и аз съм един от вас – Констант – РИЦАРЯТ ОТ РОДОС!