автор: Haramiata

Бях си любознателна. И може би властна. Исках да познавам нещата, може би за да ги използвам най-добре.
Така се опитвах да се занимавам със себепознание. Всъщност нямах представа какво е това и какво може да „позная”, ако се заема. Записах се на поредния курс. Лекторът беше англичанин, млад, много приятен, с блага усмивка и достъпен език ни разказваше интересни и полезни неща. За първи път от него чух за алфа състоянието на мозъка. Бях доста любопитна – как става, как се разпознава, какво се случва. Упражнението, което предстоеше да направим, беше да визуализираме в алфа състояние своя Учител, да го поздравим и да го помолим за символичен подарък. Той ни водеше, помагаше ни. Звучеше подходяща музика. Очакването и любопитството ми можеше да развалят всичко. Но не можех да ги преодолея: докъде ще стигне измислицата ми? Възможно ли е да има нещо обективно, когато се случи? Та аз не вярвах в съществуването на учители, които да се опитват да оправят бъркотиите, които непрекъснато правя! Камо ли пък да го видя! А какво ще се случи, ако го видя?
Видях го. Край нещо като път, под старо, дебело дърво. С бели дрехи (естествено) и бяла брада, усмихваше се благо, като човек, който отдавна ме познава (естествено ...) Представих си всичко, което ни беше поръчано да си представим. И той ми подаде ... малка кутийка, дървена, като кутия за бижута. Имаше резба по капака и, но не беше нещо сложно. Благодарих му. Отворих я и светът изчезна - искряща синева златисто сияеше от вътре. Нямаше стени и дъно. Само златиста синева. Затворих кутийката. Кутийка, като кутийка. Отворих я отново – безкрай, но отвътре. Не знаех, че може да има такива неща. Чудех се какъв е този символ, какво ще да значи за мен. Не успях да си въобразя тълкуване.
Зремено минаваше. Все се сещах за първото си съзнателно влизане в алфа ниво и за чудния подарък на Учителя.
Един ден чух една песен. Съвсем обикновена. Но ме привлече някак. Пуснах си я още веднаж. И още. И още ... Песента изчезна, светът изчезна. Преминах през песента. От другата старна имаше скръб, тъга, безлична, мирова. Отвсякъде от мен избликнаха сълзи. Плачех безудържно с тази мирова скръб. Само че искреше златисто със синевата си. Не разбирах откъде идва, какво да правя с нея. Бях море от сълзи. Можех да спра във всеки момент. Но не спирах. Мислех си, че може би исках да я видя, да я разбера. Всъщност нищо не исках. Носех се по незнайни вълни ... Явно тази тъга си я носех. Някъде из дълбините на моето аз се изправи срещу мен един тъжен в красотата си и красив в тъгата си безкрай ... Опомних се след 4 часа. Затворих кутийката. Песен като песен. 5 мин. и 55 сек.
След това открих, че такива свойства може да има има всичко около мен. Ето, човек, когото познавам отдавна. Може би не от този живот само. Би трябвало да ми е омръзнал до болка. Но не ... навлизам в него, подминавам всичко, което си мисля, че знам за него, което харесвам и което не харесвам ... и отново срещам искрящата в злато синева. Каква красота! Връщам се обратно. Човек като човек. Но мога отново и отново да минавам към синевата ...
Обичам да бродя по планините. Обичам да си говоря със скалите, с дърветата, с поточетата, с езерата, с росата, с изгрева, със залеза, с вятъра, с ... Вече мога през повечето неща да минавам там, в онази синева! И всеки път е различна! Но винаги я познавам! Там не воювам с нищо и за нищо. Там е и е тук. Безброй форми на безкрайността. Но изобщо не ми трябва да ги броя. Достатъчно е да броя до Едно.
Учителю, какъв чуден подарък ми даде!