автор: Manuelitta_Calle

Не ме търси, красавица не съм.
Сама презирам своята природа...
И нека си остане само сън
това, което свърза ни до гроба.

Ти, мое вдъхновение и плам,
ти, моя светлина в тунела тъмен...
По тебе да горя не ме е срам!
Нима изпитва срам човек безумен?

Наистина ли бях една от тях,
от многото ти нощни забавления...
И как така изпълваш не със страх
сърцето ми, а с вяра за спасение?

Захвърли ме, сиротна, като вещ,
прошепна ми "До скоро!" на разлъка,
забрави ме с достойнство на невеж...
Какво пък? Ще те чакам, моя мъка!