Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 403
ХуЛитери: 3
Всичко: 406

Онлайн сега:
:: mariq-desislava
:: rajsun
:: kameja

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКрайъгълен камък - VІІ-ІX част
раздел: Романи
автор: vasillazarov

Пети ден Росен работеше сам, а от Лазарос нямаше никаква вест. Помисли си, че ако до няколко дни, шефът му не се обади, е добре да съобщи на полицията. Всеки ден идваше доставката на риба и той се разплащаше. Понеже продаваше с голяма надценка, се бе събрала солидна сума, която се явяваше печалба. Започна и за това да се притеснява.
Всяка вечер се прибираше вкъщи с пачка в джобовете си. Ако някой го следеше, можеше да го обере. Дотогава през живота си не бе виждал толкова пари накуп, сега ги разнасяше през целия ден, а вечер спеше с тях. Колко лесно ще е да отиде в полицията, да им разкаже всичко, да им предаде парите и да започне работа при Бранков. Това щеше да бъде некоректно към Лазарос, а можеше да застраши и живота му. Вече беше посвикнал с новото си амплоа. Всеки ден успяваше да продаде повече от предишния. За известно време нямаше хора пред сергията и той започна да кани преминаващите: ,,Риба, прясна риба.”
Предишния ден на сергията идва Георги и го покани в неделя да го вози с новата кола до техните в Самоков, да се съберат, защото отдавна не го бяха правили. Росен му каза, че едва ли ще може, но ако се отвори възможност, ще му телефонира. Нямаше време да му обърне по-голямо внимание и Георги си тръгна.
Докато Росен продаваше и беше захласнат в работата, към сергията идваше Лазарос, заедно с двама млади, добре сложени мъже. Когато стигнаха сергията, съпровождащите го се спряха, а Лазарос мина покрай Росен и без да го поздрави, му каза:
-Росене, спри после малко да продаваш и еля да поговорим.
Росен се стъписа, като го видя. За пръв път виждаше Лазарос в такъв вид. Лицето му беше мрачно, подобно на човек, който се връща от погребение на близък. Бузите му бяха леко хлътнали, а очите му гледаха, но сякаш не виждаха.
-Добре, но какво става с тебе, добре ли си? – попита той, но Лазарос вече му бе обърнал гръб и влизаше в склада.
Мъжете, съпровождащи Лазарос, стояха на няколко крачки зад опашката. Минути, след като Лазарос влезе в склада, единият от тях мина покрай Росен без да го погледне и влезе при Лазарос. Росен предположи, че е познат на шефа му. Имаше още двама на опашката и той постави табелата ,,Поради технически причини, временно няма да се продава риба.” Закачи я зад себе си, вдясно от вратата на склада. Когато обслужваше последния клиент, предупреди следващия, че спира да работи и му посочи табелката. Трябва, колкото се може по-скоро, да отиде при Лазарос. Покри касите с риба, които стояха зад сергията с платнището, взе кантара и влезе с него в склада. Лазарос беше в офисчето, а посетителят стоеше до вратата откъм склада.
-Лазарос, какво става, защо те нямаше толкова време? Изчезна, без да ме предупредиш… - Лазарос мълчеше и ровеше из заключените чекмеджета. - Аз си позволих да разбия вратата, че нямах кантар, с който да продавам.
Росен видя, че извади няколко банкноти и ги подаде на гостенина, който гледаше към съдържанието на отвореното чекмедже.
-Росене, колко пари имаш събрани от оборота? Имам да плаща на човека пари... и трябва да… плаща.
-Събрал съм десет хиляди четиристотин осемдесет и два лева, считано до снощи. Днешният оборот, да е някъде около хиляда и петстотин лева. Ето, на този лист съм описал всички приходи и разходи – Росен се пресегна през непознатия и даде на шефа си листа. - Плащал съм на шофьора за доставките, че ме предупреди, ако не му плащам, щял да спре да ни кара риба.
-Добре, добре, дай всички пари, които имаш на човека – припряно каза Лазарос.
-Лазарос, сигурен ли си, че трябва да му ги дам? – Росен разбра, че нещо не е наред. Пари се дават, когато е ясно колко трябва да се дадат, и срещу разписка. Видя, че непознатият го погледна в упор.
-Дай му ги, дължа ги – настоя Лазарос и продължи – десет и четиристотин и осемдесет, плюс хиляда и петстотин, прави близо дванадесет хиляди – толкова му дължа.
Росен подготви сумата, която шефът му продиктува, непознатият се пресегна, да вземе парите, но Росен ги подаде на шефа си. Лазарос ги взе и ги даде на другия.
-Няма ли да ги преброите? – попита Росен.
-Росене, ти си с доверие – отговори Лазарос.
През това време непознатият излезе и Росен изобщо не чу гласа му.
-Лазарос, ще ми кажеш ли какво става?
-Росене, мога само да ти кажа, че ще трябва да се разделим. Ще се прибера в Гърция, колкото може по-скоро. Налага се. Сега ще си ходя, че съм много уморен. Утре ще си поговорим повече.
-Лазарос, имам по-голям оборот, отколкото казах преди малко. В десния си джоб имам още триста лева.
-Добре… е-e-e, дай ми ги дадеш – каза Лазарос – ще те помоля, докато прекратим дейността, вместо…. мен, ти да продаваш на кантара.
-Разбира се, вече почти цяла седмица това правя - Росен искаше да разбере какво се е случило и с какво би могъл да помогне. Изглежда погледът издаде мислите му. Лазарос добави:
-Мислех, че Бугария ще стане рай, но няма! Няма да се оправят нещата и след 30 години. Мислех, че съм намерил златна мина, но някой помисли, мога да бъда аз златна мина. Това е… джунгла. В Гърция не се продава така ,,на хляб”, печели се по-малко, но по-спокойно. Като се… пристигна там, след време, може да дойдеш при мен. Ще работим заедно. Има и друга идея. Ще почакаме.
На Росен му стана ясно, че Лазарос няма да сподели всичко с него. От думите му се разбираше, че с него са постъпили незаконно, може би и насилствено. Знаеше, че Лазарос си има проблеми с ХЕИ-то. Служители на тази институция идваха няколко пъти, даваха предписания за подобряване на хигиената. Лазарос им обясняваше, че в Гърция по пазарите риба се продава така, но често му казваха, че България не е Гърция и че ако иска да продава така, трябва да си ходи в Гърция. Лазарос винаги намираше начин да продължи да работи по същия начин. Това не е причината да вземе решение да прекрати дейността си тук. Вероятно е свързано с мрачния мъж, който беше с него преди малко.
-Е, Лазарос, аз ще продължавам да продавам.
Лазарос кимна утвърдително
-Ти, брат ти, и има още…сте други хора. Честни…Жалко - каза Лазарос, ставайки и си тръгна. – Живи и здрави, да ти върви работата.
-Приятна вечер, Лазарос.
Росен изнесе кантара и продължи да продава. Към края на работното време видя, че към сергията приближава познатата женска, елегантна фигура на Симона.
-Здравей, Симона, добре че идваш по това време, че няма клиенти.
-Здравей, Росене, аз знам кога да дойда. Ти няма ли да привършваш вече работа? Другите сергии прибират – Симона се смееше.
-То вече няма смисъл. Тук ще работя най-много до други ден. Няма да се продава повече риба.
-А така, е защо? Имаше клиенти, имаше работа. Да не се местите на по-чисто място?
-Не е за това. Аз ще затварям. Ако не бързаш, ще те изпратя донякъде и ще си поговорим.
-Добре, ще те изчакам.
Росен побърза, за да не я кара да чака дълго. Двойното сапунисване под чешмяния душ беше абсолютно задължително. Като се бършеше, чу мъжки глас да пита Симона него ли чака. Нищо не последва и продължи с тоалета си, който се състоеше в обличане на чистите дрехи и сресване на мократа коса. Обичаше този момент, особено, ако е продал и много риба. Днес той не беше продал толкова, но имаше посещение от многожелан за компания човек. В първия миг, като я видя, помисли за момент, че идва да си купи риба. Как може толкова скоро, така професионално да увреди мисленето си.
Ето вече е готов, остава да заключи, преди това един бърз поглед, офисчето не е заключено, но то така си и стои от деня, когато го разби. Излезе от склада и погледна към Симона, която го чакаше със спокойна усмивка.
-Eй сега, да заключа, че се притеснявам, когато ме чака дама – Росен искаше да сложи едно прилагателно пред дама, но не се осмели.
-Ама ти наистина се притесняваш. Гледай, даже потреперваш.
-Това е и от студения душ. Нямаме топла вода.
-Ти се къпеш със студена вода!? – Симона го гледаше с отворени от учудване очи, прехапала долната си устна.
-Сега да, през зимата стоплям една метална кофа на котлона. Прилепва точно и се сгрява за пет минути.
-Ти си бил голям спартанец! Знаеш ли как спартанците са ги избирали за пехотинци?
-Не.
-Карали ги да бягат няколко километра...
-И после са наблюдавали кой няма да се изкъпе…
-Не-е-е, после им гледали ръцете, и който не е изпотил дланите си, го причислявали към пехотата. Другите ставали за стрелци, конници.
-Аз, като отидох на наборна комисия, заставам по бельо пред комисията, а те разговарят, така че все едно ме няма и не ги чувам. Единият вика: ,,Малко са му криви краката”…
Симона се разсмя звучно.
-Другият вика: ,,Не са криви”, третият - гледа някакъв лист и разправя: ,,За мене е 46780”, цифрата не я помня, казвам я примерно, първият, казва ,,Висок е, не е ли по-добре за 26760?” Другите се съгласиха. Нито ме караха да бягам, нито ми гледаха дланите – Росен усети, че се е разприказвал, на което не беше склонен и не го беше правил отдавна.
Излязоха на булеварда, който ги посрещна със скрибуцането на преминаващите трамваи и бръмчене на автомобили.
-Искаш ли да отидем пак в онази сладкарница, миналия път ти черпи, сега искам аз да те почерпя – предложи Росен.
-Ти май не си спал, докато не върнеш почерпката – засмя се отново Симона. - Там е много приятно.
Вдясно на тротоара седеше едно мургаво дете с протегната ръка. Росен извади от джоба си един лев и го пусна в детската ръчичка. Симона отвори дамската си чанта и извади оттам портфейл. Забави се известно време, после извади банкнота от два лева и я даде на просещото хлапе.
-Ти си по-щедра от мене – отбеляза Росен.
-Нямах по-дребни.
-Когато имам път през центъра, си подготвям дребни за такива случаи. Но, ако дадеш на всички, които просят на „Витошка”, ще трябва да си дадеш всичките пари.
-Винаги съм си мислила, че има хора, които не са в толкова затруднено положение и карат децата им да просят, защото ги мързи да работят.
-Така е, но си мисля, че човек, за да стигне до положение да проси или да кара децата си, това е голямо унижение. Повечето от просещите не биха го правили, ако не са принудени от съдбата. А ти защо даде? Аз дадох и за двамата – каза Росен, отваряйки вратата на сладкарницата. Даде път на Симона, като в жеста приложи нещо от репетираното при предишната им среща. Спътничката му отбеляза напредъка му с широка усмивка. Тяхната маса беше празна и те се настаниха така, както миналия път.
-Ти даваш от себе си, аз правя същото от себе си и за себе си – Симона отговаряше на въпроса му, който й бе задал преди да влязат в сладкарницата. - Знаеш ли какво пише в Библията? Христос ще се яви само един път в живота ти, за да ти иска помощ. Може да се яви като просяк, като близък роднина и изобщо, някакъв, молещ за нещо човек. Трябва да внимаваме да не го подминем или отпратим. Понеже едва ли има човек, който да услужва на всеки, все пак, ако услужваш на половината, вероятността да не си подминал Христос, е петдесет на сто.
Сервитьорът взе поръчката от два чая.
-Ти би ли просил, ако съдбата те принуди? – попита го Симона.
-Не знам, може би никога. Веднъж четох за един източен обичай. Той се казва ,,Нети” и се състои в това, да не взимаш нищо от други хора. Когато го прочетох, видях в него нещо достолепно, гордо и някак красиво. Оттогава си казах, че няма да приемам каквото и да е от други хора.
-Дори и подаръци от близки хора?
-Не, подаръци по случай празник от близки, съм приемал, разбира се. Но така някой да каже - на ти пари или на ти някакъв предмет – не, дори и да ми е близък – думите му звучаха категорично.
-Не смяташ ли, че това е малко горделиво? – попита Симона, като изчака сервитьора, донесъл чайовете, да се оттегли.
-Гордостта не е ли добродетел? Когато учихме Дебелянов, си спомням израза на учителката, че той приемал съдбата си със смирена гордост. Да не говорим за гордостта на Ботев. Ами националната ни гордост?
-Мойто мнение е, че гордостта е порок. Всички самомнителни хора допускат този грях. Освен това хората, които са горделиви, не са от най-симпатичните. Говоря ти по принцип, не за тебе. Ти си скромен и приятен човек. Не разбрах обаче, защо ще прекратявате продажбата на риба?
Росен й довери цялата история, въпреки че Лазарос му беше казал да не разказва на никого за случката. Спонтанно почувства, че трябва да сподели с някого. Чувстваше я близка и добронамерена. Помоли я да пази тайна.
-Като ми разказваш, косата ми настръхва. Значи, ти си бил до тоя бандюга, когато е прибирал парите?
-Да, и съжалявам, че му ги дадох, но наистина в този момент си помислих, че моят шеф му ги дължи. Така ми каза тогава. Сигурно е бил сплашен. Ако са го отвлекли, са го тормозили цели пет денонощия.
-Като си помислиш, това беше немислимо преди две-три години. Какво стана? Всичко върви наопаки. Както се казва: ,,За една нощ, развалиха храма и за една нощ, съградиха нов”, но ние май само развалихме храма, а нов не строим.
Росен беше чувал този израз. Ще трябва непременно да попрочете нещо повече от свещената християнска книга с мъдростите, защото Симона често се позоваваше на нея.
-Казваш, че съжаляваш. Сега, ако можеш да върнеш времето назад, би ли му ги дал. Нали се сещаш? Ако тогава си знаел, че тези пари се взимат със заплаха от насилие, какво щеше да направиш? Пак щеше да ги дадеш, нали?
Росен не отговори веднага и се замисли. Лицето му придоби мрачен израз.
-Май си права. Парите и рискът са си на Лазарос. Каквото ми е казал, това съм направил. Трябваше поне за днешния оборот да не споменавам, а след като си заминеше оня, да ги отчета на шефа. Ама откъде да знае човек!
-А сега, оставаш без работа?
-Не, имам едно предложение, да работя като продавач на съседна сергия. Ще продавам плодове и зеленчуци. Още утре ще трябва да потвърдя, че съм съгласен – Росен разказа подробно как е протекъл разговорът му с Бранков.
-Ти си интелигентен човек, можеш да намериш нещо по-подходящо.
-Не знам. Сега е такава безработица! Може, ако се пооправят нещата. Сега, ако откажа, не съм сигурен, че ще намеря нещо по-добро. Нямам някаква квалификация. Завършил съм търговската гимназия. Мога да търся работа само като продавач.
-Интересно ми е, как си се насочил към тази професия – попита Симона и на Росен му стана приятно, че момичето проявява интерес към него.
-Имам един братовчед, който продаваше в държавен магазин за плод и зеленчук. След училище, минавах често през неговия магазин и го гледах как работи. Той често ми казваше, че работата в търговията била най-хубава и най-доходна. Повярвах му за първото, защото го гледах как вдъхновено работи. Учтив, продава с усмивка, пуска шеги, смее се с хората. За доходите, също му повярвах. Имаше една от най-хубавите къщи в града. Караше хубава кола. Пръв от роднините си купи видео. Живееше с по-различен стандарт от другите. Само че, чак когато започнах да уча в търговската гимназия, разбрах как се постигат по-големи доходи, но вече се бях записал. Викам си, щом съм се хванал на хорото, така ще бъде.
-В миналото имаше такава аномалия. По-богатите хора бяха барманите, сервитьорите, техниците, таксиметровите шофьори, бензинджиите… Това бяха професии, при които можеше да се получава бакшиш или там, където може да се краде по-лесно и безнаказано. Колко много случаи имаше, хора с висше образование да работят не по специалността си, а да се насочат към тези професии, които изброих, заради по-големите доходи. Представяш ли си, завършил инженер да работи като барман, за да взима повече пари.
-То и сега има случаи подобни на твоя, да си учил едно, пък да работиш друго. Такива случаи, когато човек не може да се реализира в тая насока, за която е учил.
-Сега всеки върши това, което не му е работа. Май само ти работиш по специалността си – засмя се Симона.
-Защо, нали преподаваш музика, за уроците, които даваш по домовете на хората.
-Да, но моето прилича повече на хоби, а твоето си е чист професионализъм.
Когато си тръгнаха от сладкарницата и поеха към „Лъвов мост”, Росен си спомни за изминалите вечери, в които се надяваше да я види случайно. Дали да й сподели за това? От една страна, мислеше, че едва ли може да се надява на по-продължително приятелство. Дали днешното й посещение не беше известна любезност и признание за благодарност? От друга страна, се учудваше на нейното свободно общуване. Тя се държеше така, сякаш винаги са се познавали. Като че ли преди малко му даде съвсем добронамерен съвет, което е типично за отношения между съвсем близки хора. Наскоро беше чел, че когато обичаш някой, трябва непременно да му го кажеш. Не можеше да каже, че я обича, но по същата логика можеше, да й сподели, че се е надявал да я срещне.
-Знаеш ли, през миналите вечери се разхождах по този булевард и се надявах да те срещна. Щеше да ми бъде приятно да се видим.
Симона обърна главата си нагоре и встрани към Росен, с дясната ръка прибра спусналия се пред лицето й кичур и го погледна изпитателно с маслинено-черните си очи.
-Наистина ли?
-Да, с тебе ми е приятно – стараеше се да спазва мярката, но сега май се изпържи тотално.
-Защо не си запишеш телефонния ми номер? Ще ти дам домашния си и служебния – Симона издаде дясното си рамо напред, на него беше дамската й чанта, извади химикалка и едно тефтерче. Написа телефоните на един лист, после го откъсна и го даде на Росен.
Това го окуражи да й предложи да я изпрати до тях.

Росен наближаваше блока, в който живееше Георги. Тази събота и неделя щеше да почива. Обади се на брат си, че ще има възможност да пътува с него до Самоков. Бившият му шеф, Лазарос, успя за максимално кратко време да приключи своята дейност в София, и си замина за Гърция. Росен, оставайки без работа, бе потвърдил на Бранков и Цонков, че приема да иде при тях. Беше ги помолил да започне от понеделник.
Влезе в блока и взе асансьора за последния етаж. Натисна звънеца и чу Милена да казва: ,,Това е Росен, Величке отвори му.” После чу детските, бягащи стъпки. Вратата се отключи и отвори.
-Чичо Роска… - детето се пресегна да го прегърне, но Росен я изпревари и вдигна високо нагоре, после я спусна така, че да са лице в лице и я целуна, а тя се вкопчи с ръчички и крачета в него. На вратата се показа и Георги.
-Здравей, Росене, влизай, заповядай, докато се приготвим – поздрави го показалият се на вратата Георги, - не се събувай.
-После ти ли ще чистиш? – Милена укори Георги, идвайки от кухнята, поздрави също гостенина, след което пак се върна там.
Росен се събу и Величка го поведе към хола, който се ползваше и за спалня. Седнаха на разтегателния диван, сгънат преди минути.
-Ти мама, изми ли си зъбките сутринта? – Величка веднага започна играта си с Росен, по правилата на която влизаше в ролята на майка, а Росен - на непокорното й, непослушно дете.
-Не, не съм, защото ме домързя, ще ги измия утре или в други ден - партнираше й Росен.
-В-е-еднага в банята! – нареди с най-строго изражение Величка. – Не, след пет минути. Преди това ще те...
-Величке, не досаждай на чичо си. Росене, какво правиш ти? Ще изпиеш ли едно кафе, докато чакаш да се приготвим? – Георги седна до тях.
-Не, благодаря. Нека да не ви притеснявам. Нали ще трябва да пътуваме.
-Да бе, и аз като имам предстоящо пътуване, не мога спокойно да се отпусна и да губя време. Виж, когато пристигна там, закъдето съм тръгнал, и имам усещането, че съм свършил работа, ми е по-приятно.
-Така е, пътуването за шофьора си е работа - съгласи се Росен. Величка го хващаше ту за ръцете, ту за лицето и си играеше, като бърбореше нещо, ту одобрително, ту критично. Така се превръщаше в майката на въображаемо детенце, с което не знаела вече как да се разправя.
Двамата братя си поприказваха, като тема на разговорите бяха промените в работните им места. Повече внимание отделиха на новите материални придобивки на Георги. Разговорът им продължи и в колата, докато чакаха Милена. Времето беше хубаво и въпреки че беше събота, по кръстовищата имаше доста коли, та се налагаше да губят доста време, чакайки зеления сигнал на светофарите. Като стигнаха до село Пасарел, Георги предложи да се отбият до крайпътното ресторантче. Винаги при пътуване по тоя маршрут, беше задължително да се отбие там, за да опита от шкембе чорбата, домашната лютеница и нещо друго, което спадаше към това, което квалифицираше в категория ,,нещо завързано”.
Настаниха се на една маса до прозореца и започнаха да гледат картата с менютата.
-Жалко, че няма това, което търся, но все пак има какво да се хапне – каза Георги.
-Нали ядохме скоро, а и на гости отиваме, където ще се гощаваме – гримасничеше Милена. – А и тук няма хубава вентилация, ще се вмиришем на манджи.
-Много обичам такива миризми – Георги беше в добро настроение и бе вдъхновен от това, което възнамеряваше да си поръча. Обърна глава към сервитьора и той се приближи до тях.
-Извинете, за мен една шкембе чорба, свинско роладини по киевски, една порция домашна лютеница, задушени картофи с копър и чесън. Бихте ли попитал готвача, дали може да приготви сос-тартар, понеже го няма в менюто.
-Да, ще го питам. По принцип изпълняваме поръчки и за ястия, които не са вписани в менюто, стига да имаме продукти за тях – отговори сервитьорът.
-Забравих да кажа - порция люти чушленца, десет филийки- препечени, една голяма бутилка минерална вода. Кажете вие какво ще поръчате – обърна се Георги към останалите.
-За мене само едни чушки бюрек – поръча Росен, понеже Милена и Величка мълчаха.
-Вели, искаш ли една пилешка супа? – попита я Милена.
-Не, не ми се яде.
Известно време уговаряха момичето какво да яде и то накрая склони да хапне бъркани яйца и шопска салата без лук и магданоз.
Милена си поръча една от салатите, в които имаше яйца, кашкавал и шунка, заедно със зеленчуците.
-E това ресторантче е класика! Едно време тук правеха телешка глава в шкембе, печени свински джолани и какво ли не. Сега малко са намалили асортиментът, а така не се прави успешен бизнес – каза Георги. Той ги разбираше тези неща, беше се доказал като бизнесмен и говореше със самочувствие.
-Къде го побираш това ядене, внимавай, че довечера пак няма да можеш да спиш – Милена използва подходящия случай да му направи косвена забележка.
-Направило ми е впечатление, че когато съм на работа, и особено като ме ядоса някой идиот, дори и малко да съм ял, получавам киселини. Но сега, когато ще си правим увеселителна разходка до родния край и изобщо, когато очаквам супер готино прекарване, мога да си хапвам, колкото си искам.
Росен видя гримасата на Милена, когато мъжът й спомена за супер изкарването, която изразяваше ,,леле леле, то пък едно изкарване.”
-Росене, дай да поръчаме и за тебе едно роладини, знаеш ли колко е вкусно? – подкани го Георги. - Аз ще черпя.
-Не, аз и бюрека го поръчах само, да ти правя компания. Както казва Милена, ще има достатъчно ядене в нас и съм сигурен, че ще е по-вкусно от ястията, които ще ни сервират тук.
-Да не мислиш, че нашите са станали в 5 часа, та да готвят. Като знам баща ми как обича да забравя агнешкото във фурната, ще е готово чак най-рано в 3 часа – Георги имаше опит в гостуването при родителите си и особено за яденето всичко си спомняше в най-малки подробности. Щом 3-4 пъти се е случило по един начин, значи е по-вероятно всичко да протече пак по същия.
Сервитьорът донесе напитките и потвърди на Георги, че поръчания сос ще бъде приготвен.
-Циганията си е нашето естествено състояние – каза Георги, като гледаше как отвън вятърът развява хартии и найлонови пликове.
-Преди не беше така – включи се Милена, която бе защитничка на стария режим. – Не всичко беше наред, но не е като сега.
-Георги, още при започване на промените си спомням твоите думи, че марксизмът е най-стройната и логична философия, а видя ли - не устоя на проверката на времето. Нали в практиката се проверява истината. Ето, животът показа, че марксизмът е фалшива наука – каза Росен, като му беше интересно дали брат му е на същото мнение, както преди.
-Абе, аз имах едно съмнение по отношение на марксизма и то се оказа вярно. Като учехме марксистко-ленинската философия, ми беше интересно, защото е все пак философия. Значи като изучиш материала, можеш да философстваш – от тая гледна точка представляваше интерес за мене…
-Да можеш да се изказваш по-компетентно на партийни събрания... – допълни Милена.
-...Да, ако щеш и затова. Та, трябва да ти кажа, че цялата философия я знам перфектно. Марксизмът като теория е един строен небостъргач, отговарящ на всички изисквания за якост и устойчивост, но с тази слабост, че има дефект в основите. За основните форми на движение на материята – те бяха – механична, физична, химична и биологична - всички философии са единодушни. Марксизмът обаче твърди, че има още една по-висша форма – това било социалната. Към края на лекциите, около за пет минути, лекторът ни запознаваше с философското гледище на буржоазната апологетика, която представляваше всички съвременни немарксически философии в един кюп. Най-сериозният опонент на социалната форма на движение беше фройдизмът. Съгласно Фройд, човек е биологично същество и биологичното е по-силно от социалното. Тогава, как може социалното да е по-висше от биологичното, като е по-слабо изразено? С по-прости думи, за да можеше да просъществува марксизмът, трябва да има съзнание, което да потисне биологичните нужди на човека. Примерно, аз сега да се откажа от роладинито и да изям един постен борш, за да остане за другарите. Да, ама биологичното е по-силно и аз не мога да му се противопоставя. Ти Росене не си чревоугодник, но аз обичам да си похапвам. Да вземем шуробаджанащината при назначаване на работа. Кой шеф няма да направи назначения на свои близки. Значи, предимството при назначения на роднини или по-красива кандидатка - потенциална любовница, е на база биологична мотивация, която е по-силна от съзнанието. Капитализмът е устойчив, защото е приел, че биологичното в човека е най-силно, а животинското в него е определящо. Както катерицата събира три пъти повече лешници и желъди за зимата, отколкото й е нужно, така всеки човек се стреми да притежава повече, отколкото му е необходимо. Но капитализмът е така устроен, че печелейки за себе си, печели обществото. Най-големите данъци се вземат от най-богатите.
Капиталистическото общество има нужда от богаташи, защото колкото повече богати хора има, толкова повече ще са събраните данъци, ще има повече пари за преразпределение, помощи, пенсии и така нататък.
Милена слушаше Георги и отново направи гримаса, когато той се похвали за перфектните си знания. Прие изказването му като досадна глупост. Как може човек, който разхвърля дрехите и чорапите си из целия апартамент, и е нужно някой непрекъснато да ходи по него и да подрежда, да има претенции, че е умен. Освен това го имаше за отвеян. Нерядко му говореше нещо, но след малко разбираше, че той изобщо не я слуша.
Сервираха поръчаните ястия и Росен забеляза, че ръцете на Георги потреперват. Или беше възбуден от изказването си, или по-вероятно, нямаше търпение да се нахвърли върху апетитната храна.
-Георги, не мога да се съглася с твоята теория, за хората да се говори като за някакъв вид животни – възрази Росен.
-Е ми, то всеки човек, като говори по принцип, изхожда от себе си – каза Милена, при което Георги се разкашля и почервеня, дали от горещото и лютото, или от раздразнението, което предизвикаха думите на жена му.
-Истината в повечето случаи е неприятна, но аз не искам да я захаросвам и мога да оборя всяко друго мнение – защити теорията си Георги, неподозирайки, че някой от присъстващите ще започне да спори с него.
-Всъщност, и при други наши разговори, съм забелязал, че правиш винаги аналогия между животните и хората. Някак си се опитваш да си обясниш обществените процеси, като изхождаш от нравите на животните. Мисля, че човек е по-висше създание от едно животно – продължи с несъгласието си Росен.
Георги доразви теорията си надълго и широко, като сочеше за пример живота на пчелите, появата на втора майка царица и роенето на кошера, на което приличало сега нашето общество, как намалявал добивът на мед при такива случаи и други подобни аналогии при животните и хората. Милена го чакаше да се нахрани с отегчено лице, а Росен го слушаше и все пак намираше логика в твърденията на Георги. Имаше нещо обаче, което му се изплъзваше - че човекът е човек, по-човечен е от животното. Как да го формулира и изрази, като дори и брат му, който беше учил повече от него, не можеше да го направи.
-Георги, преди няколко дни съобщиха, че са събрали към 50 хиляди долара помощи за лечението на едно дете. Е с това се различават хората от животните. В хората има милосърдие, състрадание, солидарност, има любов…
-Не отричам, че ги има – прекъсна го Георги, – но не това са чувствата, които движат обществените процеси. Да вземем африканските страни. Всеки диктатор там е най-дръзкият, най-безцеремонният и ще нареди да ти отрежат главата, без да му мигне окото, ако с нещо са застрашени интересите му - подобно лъвовете в джунглата. В евроатлантическото общество, понеже е по-цивилизовано и префинено, царстват лисиците. За да спечелиш избори, трябва да си хитър, лукав, артист. Примерно, ако умееш насила, волево да се разплачеш, ставаш за политик. Тези неща, които спомена като човешки добродетели, се демонстрират, но те не са истински и естествени. Те са част от някаква игра, нещо, което съпътства дадена роля.
Георги продължи своята теза. Той не обичаше да губи спорове. Искаше да показва осведоменост и знания. Той е спорил не само със свои колеги, а дори с много по- образовани, титулувани хора, които не са могли да излязат на глава с него, а сега Росенчо му излиза с някаква милозлива, наивна мисъл. Тирадата на Георги продължи докато пътуваха, почти до пристигането в родния им град.
Отидоха най-напред до кафето на Жеко, за да го вземат. Той четеше някакво списание, беше вдигнал краката си кръстосани в глезените, по-точно обувките, на масата. Помещението миришеше на застоял от предишната вечер дим и пепел от цигари. Жеко се ръкува с братята си, а на Милена само кимна. Тя му отговори със същото.
Отношенията им не бяха от най-сърдечните. В миналото, още когато Георги не се беше оженил за Милена, я води няколко пъти до Самоков. Всеки път, когато се виждаха с Жеко, той беше в компанията на различно момиче. Когато искаха да му дадат покана за сватбата си, Георги разпита познати къде може да го намери. Жеко беше в едно заведение с нова приятелка. Когато ги видя да влизат, Жеко веднага прочете в очите на Милена неодобрение и дори неприязън към този брат - женкар. Стана му много неприятно. Георги му каза радостната новина и го покани на сватбата си, като му даде и официална покана. Жеко прие поканата и го попита ,,за кого ще се жениш?” После Милена не му остана длъжна. На сватбата Жеко естествено не дойде и оттогава нямаше промяна в отношенията им.
-Георги, ти като шофираше към Самоков, успя ли поне една кола да изпревариш? – Жеко веднага взе да си прави шеги за негова сметка.
-Е как, с тая бърза кола!
-Колко? Най-много две, от които едната е била каруца.
-Знаеш ли, че по моргите на запад не можеш да намериш БМВ, което да не е катастрофирало откъм предната част? Там е абсурд да намериш нещо здраво от предницата.
-Ти май ще си първият, който ще го чукнат отзад – продължаваше Жеко, – гледай да не те удари някой москвич от старите, че имат много яка ламарина.
Росен по принцип не обичаше подигравачите и зевзеците, но Жеко му беше някак симпатичен. Жеко не влагаше в думите си злоба или по-точно Георги беше високомерен, и единствено той го поставяше на място.
Георги ги покани в колата и потегли бавно към тяхната къща.
-А така, дай мигач. Абе то няма кьорав човек, наш Гошко пуска мигач! То и кокошки няма на пътя, за какво ти е мигача? – всички се смееха на думите на Жеко, включително и Георги.
-Като бях в казармата – продължи Жеко – имахме един офицер, който мигаше. Интересното е, че това мигане му се появило от една катастрофа, понеже пуснал погрешен мигач. Аз бях новобранец и не знаех, че това му е дефект. Един път, той ме вика и ми нарежда нещо, като ми намига, а аз му отговарям и му намигам съучастнически. А той ми вика: ,,Ей, недей да ме имитираш, че ще те пратя в ареста и окото няма да ми мигне.” Нямало да му мигне окото ха-ха-ха...
Автомобилът с развеселената компания спря пред къщата. Наблизко имаше ромчета, които насядаха на отсрещния бордюр и гледаха към возилото с възхищение. Георги натисна клаксона два пъти. Най-напред се показа Райна, след нея - Тодор. Последваха ръкостискания, поздравления и прегръдки.
-Ама това ли е новата кола? – радваше се Райна и влезе в нея.
-Тате, влез и ти да я видиш – покани го Георги.
-Какво да я гле-е-дам, автомобил като автомобил, аз на вас се ра-а-адвам - Тодор заекваше понякога, особено, когато се вълнуваше.
-„Автомобил като автомобил” – недоволстваше Георги, като искаше да го чуе Жеко. Нали е специалист по автомобилите - може да опровергае баща им, но брат му не взе отношение.
-Георги, добре е да осве- е -тиш колата при поп Григорий и по-добре сега, преди да сме седнали да обядваме. Тъкмо, докато се върнете, печеното ще е готово – предложи баща им.
-Иди, майко. Та със здраве да се возите. Нека да ви пази Господ – подкани ги и майка му.
Георги предложи който иска, да го съпроводи и на поканата се отзоваха Жеко и Росен.
Като влязоха в църквата, Жеко се обърна към една жена, която прекопаваше около градинските цветя.
-Тук ли е попадията от мъжки род?
Жената се прекръсти и промълви нещо. Поп Григорий излезе от кръщелната. Вратата беше отворена и той бе чул какво каза Жеко по негов адрес. Посрещна ги с благословия и блага усмивка. Като разбра за какво са дошли, се извини, че не може да откликне на поканата да им гостува, защото имал две сватби, погребение, две кръщенета и един помен. Набързо взе да се подготвя и започна с молитвата за освещаване на автомобила. Отвори всички врати и с нещо като кандило разнасяше миризма на тамян. Каза, че ще е набързо, но на братята им се стори продължително. Накрая завърши, като поръси колата и мъжете по главите с китката потопена в светена вода.
-Георги, дай Боже да е със здраве. Ние се радваме за тебе. Ти можеш да бъдеш крайъгълен камък за нашия род – поздрави го отчето. – Не забравяй братята си.
-Благодаря ти, Гриша, за времето, което ни отдели – благодари му Георги.
-Привечер, ако се освободя, може да мина покрай вас, но сега имам много работа…- пред църквата започнаха да пристигат автомобилите на сватбари и поп Григорий влезе в храма, да ги посрещне и обслужи.
-От сватба - на погребение и после от погребение - на кръщене. Трябва бързо да сменя настроението си отче Гришата – каза Жеко, докато се качваха в колата.
-Ние преди малко за това си говорехме, за маската, която си слагат представителите на различните институции – съгласи се с него Георги. Вече беше подкарал колата към тях.
-Не можеш да кажеш, че Гришата е лицемер. Къде е Гришата, къде са политиците. Това е разлика от земята до небето – възрази Росен.
-Съмнявам се. Мотивацията е една и съща. Григорий взима от всяко мероприятие по 10-20 лева.
-Георги, не всичко е пари на тоя свят. Като толкова се печели, защо не си станал поп? Нека всички погребения на града да минават през тебе. Някъде да си видял ценоразпис за услугите му? Абсолютно съм сигурен, че и нищо да не му дадат, той няма да обели и дума. И като ги вземе тези пари, да не мислиш всичко е за него. За какво са му пари с неговия аскетичен живот. Не мислиш ли, че освен пари, има призвание и дълг? – горещеше се Росен.
Георги не възрази на Росен, защото усети, че той има известно право. Паркира внимателно пред къщата им и подхвърли към Росен.
-Седни зад волана, да видиш какво е усещането.
Вместо Росен, зад волана се настани Жеко. Георги влезе в двора. На пейката бяха седнали Милена, Райна и Величка.
Жеко и Росен си говореха в автомобила и го коментираха.
-Знаеш ли, че ей сега да ми предложат да търгувам с наркотици, няма да откажа – призна Жеко, гледайки замислено напред.
-И двамата знаем, че няма да го направиш.
Жеко завъртя ключа на колата и я запали. Гумите изсвириха и гърбовете им се залепиха за седалките. Децата, които преди малко гледаха автомобила, сега бяха на около 50 метра от тяхната къща, но като чуха свистенето на гумите, побягнаха и се опряха плътно до оградата, като се смееха с опулени очи. На завоя, Жеко видя в задното огледало излезлия на улицата Георги. Младата баварска кобилка му се опъваше. На завоя очакваше, че ще поднесе, както неговата жигула, но немското чудо се наклони обратно на центробежната сила и почти нямаше поднасяне. Жеко отвори уста в елипсовидна усмивка, изразяваща възторг, приятна изненада и удоволствие. Лицето му беше почервеняло от възбуда. Трябваха му само няколко минути, да я обязди и подчини. На широкото кръстовище, като видя, че няма никого, даде максимално газ, след това натисна спирачки и рязко изви волана вдясно. Автомобилът се усука, но не така, както той искаше. Баварката още му се съпротивляваше. Ще трябва да опита с повечко газ. Отново изсвириха гумите и като сви пак вляво, полетя към полигона. Росен го наблюдаваше и взе да се притеснява. Въпреки че приемаше действията на Жеко като хлапащина, не искаше да покаже, че се плаши. Само един път спомена, че може да чукнат някъде колата на Георги. Бяха стигнали на полигона. Жеко започна да опитва любимото си полицейско стартиране, което започваше на задна скорост, мигновено се извива волана вдясно, автомобилът се завърташе на сто и осемдесет градуса, след което следваше мръсна газ на трета скорост напред. На третия път вече го правеше, но за да бъде по-успешно, трябваше по асфалта да има повечко прах, кал или пясък. На идеално чиста настилка това, което се опитваше да прави, беше почти невъзможно. Кобилката не се даваше. След като усвои стартирането, поде паркирането, което бе нарекъл ,, ала Шварценегер”. Баварската кобилка пак се опъваше и съпротивляваше. В купето замириса на изгоряла гума и феродо. След няколко минути Жеко вече знаеше какво може баварката и беше наясно как да го постигне. Излезе от полигона и умерено бързо пое към къщи, където ги чакаше Георги, който се чувстваше, сякаш гълта живи жаби. Когато Жеко приближи къщата, даде силна газ, децата пак се разбягаха, а Жеко паркира с ,,ала Шварценегер”. Улицата беше достатъчно прашна, колата се извъртя на сто и осемдесет градуса, подплъзна се вдясно, но не можа да закове гумите плътно до бордюра и задницата й леко стърчеше към средата на платното. Жеко коригира паркирането с леко потегляне напред, назад и въртене на волана.
-Тая кола, а и колежката ти, само аз мога да ги яхам, та да ахкат – каза той, смеейки се почти на ухото на Георги, за да не чуе жена му, която идваше да види какво става и дали има някаква повреда по колата.
Георги се усмихна леко на шегата на брат си, но я прие със скрита горчивина. В нея имаше много истина. След срещата им с Жеко, Велмира беше казала на Георги: ,,С брат ти сте толкова различни, защо не си като него?” Добре, че колата е здрава. Дори и да я е повредил, тя e под гаранция.
Тодор покани гостите на подготвената трапеза. Първи влязоха Жеко и Росен. Той им посочи мястото вляво от себе си. От дясната му страна се настаниха Георги, Милена и Величка. Райна започна да ги обслужва, гледаше и питаше дали някой има нужда от допълнително, искат ли нещо.
-Дай едно парче сланина – смееше се Жеко, за сметка на Георги.
-Не го слушайте, шегува се – леко се усмихваше Росен. Никой друг освен тримата братя не разбираше закачките им, които се бяха превърнали в нещо като пароли за съпричастие и връщане към детството.
Райна реши, че е добре да има и малко сланина. Отиде до зимника, взе един буркан с крехка, варена, с кожички, наряза я и сервира на масата.
-Сложете я по-близко до Георги – продължи Жеко.
Георги нямаше нищо против. Взе си още при първото замезване.
-Величке, ама ти много си пораснала, как върви училището? – радваше й се Райна.
-По всичко има шестици – с гордост съобщи Георги.
-По пеене нямам шестица, а имам петица – провлачено изрече Величка.
-Аз след втората чаша ракия пея по-добре – намеси се и Жеко, – може да се възползваш от моя съвет.
-Важното е, да е добре по аритметика и български. На прощапулника взе ролетката – каза Милена.
Като стана въпрос за прощапулника, Райна дълго и обстоятелствено се впусна да обяснява към какво са протегнали ръчички Георги, после разказа за Росен, а Тодор допълваше и уточняваше. Милена слушаше с лека усмивка, но не от умиление, а заради върлия шопски диалект на родителите. На Жеко му беше неприятно, защото подобни неща като прощапулник и други събития, свързани с внимание към детето, бяха минали покрай него без да го докоснат и да ги почувства. До него сега стоеше един от виновниците за това – баща му, който след като бе изоставен от първата си съпруга, хукна по Райна в Драгоман и почти го забрави. След това тема на разговор стана новото ВМV-e на Георги и Милена. Той надълго разказа за последния модел, който сега беше негово притежание. Всичко онова, което беше чул от брокера в Австрия, докато му рекламираше автомобила, го спомена. Не смееше да преувеличава, защото знаеше, че Жеко ще го хване, а той като че ли единствен разбираше на сто процента за какво говори Георги.
-Още от малък с баща ти си говорехме, че много ще се издигнеш – радваше се Райна.
-Имаме и още едно нещо, с което можем да се похвалим. Купихме си къща в Бояна, сега я ремонтираме и до два месеца ще се нанесем – съобщи Георги с блажена усмивка.
-Къде е това, майко? – попита Райна.
-Това е един специален квартал в полите на Витоша. По-голямата част от тези, които живеят там, са фрашкани с пари, така да се каже. Въздухът е много чист, а другата причина за високата цена на имотите в този квартал, е заради престижа да се живее там. Просто се сбъдна една моя мечта. Много обичам планината, просто не мога да живея без нея. Когато бях в школата за запасни офицери в Плевен, планината много ми липсваше. Така съм свикнал. Сутрин, като стана, и я погледна. Витоша не е така величествена като Рила, но макар и планина - менте, пак е добре.
-Браво, не-е-ка да живеете щастливо в нея - поздрави ги Тодор.
Последваха поздравления и от другите.
-Хубаво е, най-накрая имате дом, че се измъчихте по тези квартири – каза Райна.
-Като си помисля сега, какъв идеалист съм бил. Аз раздавах апартаментите в „Кремиковци”, а на себе си, не дадох. Тогава се раздаваха без пари.
-E защо така не си взел, не си дал и на себе си? – нещо не го разбираше или по-точно не му вярваше Жеко.
-Защото при преценката на кой да се даде, имаше две съображения – колко време си работил в комбината и колко си нуждаещ се. Имаше хора, които бяха работили по-дълго време от мен и бяха по-нуждаещи се. Беше ми съвестно да ги пререждам. Заради тези глупави скрупули после плащах сумати пари за квартири.
-А сега, ако върнеш времето, как би постъпил? – попита Росен. Искаше му се Георги да е запазил нещо от идеализма си.
-Как бих постъпил…, както е най-рационално…
-Не е точно така, както го казваш – прекъсна го Милена.
-Но имаше много преувеличения за нуждите на тези, които кандидатстваха за жилища. Молбата за жилища се даваше до комисия от директора на стоманопрокатното производство, партийния секретар и аз като комсомолски секретар. Един път в комисията четем молба, а в нея пише, че в една гарсониера живеело семейството с родителите на работника и спели през нощта на смени. Абе, какви ли не смехотворни съчинения имаше! Нали раздаваха жилищата без пари, и от това което пишеш в молбата, донякъде зависеше дали ще ти подарят жилище или не. Имаше какви ли не преувеличения.
Милена го прекъсна, защото това, което говореше Георги не беше вярно. Тогава той много се моли на останалите членове на комисията, те направиха компромис и му обещаха да получи жилище при следващото раздаване. Предполагаха, че ще е през пролетта. Но още преди нова година, генералът, който протежираше семейството на Милена, уреди Георги в „Интерпрек” и той трябваше да избира - или да вземе апартамента, или да не изпусне възможността да работи във външнотърговското предприятие. Той и Милена имаха няколко безсънни нощи, обсъждаха всички плюсове и минуси. Накрая Милена се срещна с генерала и обсъди с него ситуацията. Височайшият й роднина я посъветва Георги да приеме работата, защото друга добра алтернатива едва ли ще се появи, а възможност за апартамент имаше и там, макар и не толкова скоростно, но затова пък в по-престижни квартали. Практиката доказа правотата на генералските думи.
-Какво стана сега с тая гордост на социализма? Продава се за един лев. Кой ще даде повече пари за тая допотопна техника? – каза Жеко.
-Не техниката е причина за това обезценяване на предприятието. Навсякъде всичко е автоматизирано. В нашия завод – стоманопрокатния, има една машина, която я наричаха ”летящата пила”. Това уникално съоръжение имаше на двете си рамена въртящи се, режещи дискове. Стоманената тръба излизаше безконечно и тази летяща пила я нарязваше на парчета по шест метра, без да е необходимо тръбата да спира при рязане. Аз работех като заместник- началник на КИП-а.
-Я разкажи сега, как стана член на партията – прекъсна го Жеко. Да бъдеш член на бившата комунистическа партия беше привилегия, но сега това членство се смяташе по-скоро за петно в биографията.
-E ми, как? Партията винаги канеше в редиците си най-трудолюбивите, най-кадърните. Що цъкаш сега? – въпросът на Георги беше към Жеко. - Понеже често имаше аварии, а да се отстранят, трябваше да се остава след работно време. Аз винаги оставах и при един такъв случай, партийният секретар, който никога не си тръгваше, когато има авария, ме попита защо не стана партиен член. Аз му казах, че винаги съм си мислил, че мястото ми е сред тях.
Георги и сега не казваше истината, защото причината за постоянните му ангажименти след работно време, беше друга - че началникът му нареждаше, а той се страхуваше да му възрази или да се оплаче.
-...После, като станах партиен член, установих, че при аварии не си отиват и остават само комунистите, а всички други се спасяваха като мишки.
-Хайде стига с тия смехории, бе. Знаеш ли колко ми бяхте смешни – апострофира го Жеко. – Веднъж, като работех в „Балкантурист”, имаше разширено партийно събрание и беше абсолютно задължително присъствието и за безпартийните. По едно време водещият казва: ,,Моля безпартийните да излязат.” Излизаме, и аз си тръгвам с облекчение, но ме спират, трябвало пак да влезем след малко. После отварят врата и казват: ,,Моля безпартийните да влязат”, след малко хайде пак безпартийните да излязат. Какви са тия тайни, дето ги криете бе. Смешници!
Почти всички се смееха, само Райна нещо си мърмореше тихо и недоволстваше от нападките на Жеко към Георги, който според нея не можеше да стъпи на малкия му пръст.
Последваха разговори по други теми, а гласът на Георги се чуваше най-често. Събралите се около фамилната трапеза бяха обилно почерпени и нахранени.
-Майко, остана ли ви спържа? – попита Георги.
-Има два буркана, сега отглеждаме само едно прасе, ще ти дам единия, а другия на Росен.
-Не, аз не искам – отговори Росен, защото му беше съвестно да им взима от храната. Знаеше, че родителите му се ограничават.
-Дай ми го и другия тогава, много обичам спържа – възползва се Георги.
-Новото прасе, как го кръстихте? – попита Жеко.
Когато отглеждаха по две прасета, едното наричаха Георги, а другото - Росен.
-Ми-и-иналата година го нарекохме Георги, а т-ттая - Росен.
-Това е грешка. Винаги го кръщавайте Георги, за да е по-яшно и да се угоява по-лесно – Жеко вече си беше пийнал предоволно и последната шега бе произнесъл с едва забележима усмивка.
-Аз пред всички хора, които ни познават, като стане въпрос за синовете много ги хваля. Най-вече с Георги се хваля – каза Райна, която се възмущаваше от нападките на Жеко към сина й.
-Ж-а-а-алко, че нямахме пари да изучим Росен, защото е уу-умен - каза Тодор, виждайки, че изказването на Райна е твърде похвално по отношение на Георги и малко пренебрежително към Росен. Чак като го произнесе, се усети, че той от своя страна пренебрегва Жеко и дори го вини по косвен начин.
В тоя момент Георги извади една пачка от 2 лева и я подаде на майка си.
-Понеже сега имам повече пари, искам да приемете това, за да се подпомогнете.
Тодор замълча, а Райна взе парите и очите й се насълзиха. Жеко вече се чувстваше отвратително. Всички, които присъстваха тук знаеха, че той е виновен Росен да не продължи с ученето. Не стига, че Георги вече го бе изкарал от релси със самоизтъкването си, а сега и това! А никой не казва, защо и за Росен не са останали пари, след като са били заделени и за двамата сина. Какво като не е кандидатствал за прием в някое висше учебно заведение. Беше огорчен от поредното пренебрежение на баща му към него.
-Татко, абе отдавна искам да те питам, как се запознахте с майка ми?
-Не-ека някой друг път, като сме-е сами, да си пого-оворим.
-Защо? Защо не сега?- Жеко се беше намръщил. Тодор мълчеше, а Райна взе да мърмори по-високо, като присви набръчканите си устни.
-Жеко, татко е прав, че сега не е подходящо. Хубаво е да се съобразяваш с всички, които сме се събрали – опита се да му направи забележка Георги.
Росен, който беше най-близо до Жеко, видя, че в тоя миг започна да пулсира една от вените до гърлото на брат му. Всеки, който познава Жеко по-добре, знаеше, че това може да е предвестник на скандал, който може да превърне в сол всичко в едно помещение. Росен беше готов на мига да скочи и да хване Жеко, ако започне да буйства.
-Така ли? – изрева Жеко. – Значи ти можеш да се лигавиш с твоя прощапулник, може за всичко да си приказваш тука, а аз трябва да се съобразявам с тебе? Понеже живееш в специален квартал и си фрашкан с пари. Цял следобед да ти слушам фукните, а ти ще ми казваш какво да говоря и кога да говоря с баща си. Ти не си крайпътен камък, а надуто крайпътно дърво…
-А ти какво дърво си? – попита го Милена, не толкова, за да защити съпруга си, защото това, което казваше Жеко й допадна, а да го провокира, та скандалът да стане още по-жесток и друг път и дума да не става да идват на гости в тази къща на границата на ромската махала, където всичко е една цигания.
-…Добре, че се намери тая кощтромба да се излъже да се ожени за тебе – продължаваше Жеко. С кръвясалите си от пиене и гняв очи, респектираше и плашеше основните му противници в домашния спор. В словесните битки негови достойни опоненти биха могли да бъдат единствено Райна и Милена, но те сега се страхуваха да кажат каквото и да било, защото Жеко беше в такова състояние, че можеше всичко да се очаква.
-Добре, тогава аз ще ти кажа как сте се запознали – обърна се Жеко към баща си, след като не видя отпор от Георги. – Харесала му певицата, и баща ми й подарил шоколад. Подарил й шоколадче на тоя шантаж.
-Ли -иза не беше такава жена…
-… а каква е? Ти знаеш ли какво е да израснеш без майка? Да си нямаш ма-айчица. После да те остави и баща ти. Знаеш ли как е през цялото си детство да не изпиташ нито за един миг усещането за уют? Да очакваш всеки момент да те изгонят на улицата, а?
-…Келеш с келеш, ще умориш баща си, бе вагабонтино,…мискинин… - едвам се сдържаше Райна, която малко по малко повишаваше глас. Беше се намръщила и гледаше Жеко с презрение.
-Хайде, ние ще си тръгваме – каза Георги и стана от стола. Милена и Величка го последваха.
Жеко продължаваше да напада баща си, а Тодор мълчеше намръщен, долната му устна потреперваше и приповдигаше лявата си ръка, която беше свил пред корема си. Росен не можеше да се сърди на брат си. Освен Тодор, той бе тоя, който можеше да разбере и съчувства на Жеко. В същото време, му беше жал за баща му. Росен не можеше да остави Жеко под надзор в това негово състояние и остана на мястото си, когато семейството на Георги си тръгна. Райна се суетеше и сновеше ту към тези, които изпращаше, ту към стаята, в която ехтеше гласът на Жеко.
-Развали ни приказката това келеме, хайде, и карай внимателно – нареждаше Райна.
-Яд ме е затова, че толкова години са минали оттогава, а той, баща ми ще вини за проваления си живот – съгласи се с майка си Георги, качвайки се в колата.
Потегли с известно облекчение, бе се махнал от скандала. Жалко, че нещата се развиха така. Не можа да разговаря с Жеко и да поиска съвет за проблема си. Ще изчака няколко дена да се позабрави случилото се и тогава ще го посети специално. При завоя видя на огледалото за обратно виждане, че Жеко и Росен излязоха на улицата.


След като Жеко си тръгна, Росен реши да го изпрати. Чудеше се дали е не е по-добре да остане при баща си, който можеше да вдигне кръвно, но той нямаше да остане сам. Райна щеше да e с него. От запад, заедно с лъчите на залязващото слънце, пристигаха и звуците от сватбарската циганска музика. Няколко малки облака, които се розовееха отстрани на слънцето и отдолу, бавно се носеха на север.
-Що ли ми трябваше изобщо да идвам – говореше Жеко. Още не беше му минало. Очите му бяха влажни и подсмърчаше. Беше си пийнал порядъчно.
-Жеко, знам какво ти е на душата…
-Не знаеш…
-Но ми е мъчно, като се карате с баща ми. Моля те повече никога да не му говориш и да се държиш така!
-Хайде сега, и ти ще ми заемаш героични пози!
-Може и да не съм се изразил правилно. Опитай се да го разбереш. Ти също имаш дете, за което изобщо не искаш да знаеш. Представи си, то някой ден да дойде при теб и да ти държи сметка. Разбери, че татко щеше досега да ти се извини, но сигурно е ужасно трудно да надвиеш гордостта си и да се извиниш на детето си, което трябва да е благодарно на баща си, дори само затова, че се е появило на тоя свят.
Като чу тези думи, очите на Жеко се навлажниха още повече. Бащата се беше извинявал, и то не само един път, но Росен не знаеше. Стисна силно клепачите си и по една сълза от двете очи се стече по лицето му. От толкова години не бе плакал. Сви вляво, да приседне на бордюра и дискретно да избърше сълзите. Имаше чувството, че никога не е плакал. Колко по-леко щеше да му стане да има отпор, да се кара и буйства, дори да се сбие. Съдбата му отне и това, та всичко пак да се обърне против него, съгласно общоустановените правила, които той отдавна презираше. Трябваше да смени темата.
-Как върви работата? От тая фукня не можа да се вредиш една дума да кажеш – попита Жеко и подсмъркна.
-Нищо не върви – Росен седна до него. – Шефът си имаше някакви неприятности. Тия дни затвори магазина, уплаши се и си замина.
-И ти оставаш без работа?
-Вече намерих друга. Ще продавам зарзават, пак там, на една съседна сергия. Сега ще работя при нови шефове. Изглежда единият е свестен, но с другия, ще си имам ядове. Не ми върви нещо. На никой лошо не съм направил, трудя се отговорно, давам всичко от себе си... Човек се обезверява. Понякога се съмнявам относно справедливостта в живота.
Жеко си даде сметка, че повечето от неприятностите на Росен са по негова вина.
-Виж, я вземи тия осемстотин лева – Жеко извади непокътнатата пачка с пари, която бе неговият дял от отвличането на Лазарос.
-Не, не, това са си твои. Имам си пари.
-Настоявам да ги вземеш. Ще ме обидиш.
-Не на теб, на мен ми е обидно да си мислиш, че мога да ги взема.
Жеко изпита непреклонно желание да даде тези пари на Росен и реши да свали картите.
-Знаеш ли, че аз дадох информация за Лазарос?
-Ти?! – Росен го гледаше изпитателно и не можеше да повярва. – Жеко, как можа да ми причиниш това? – Росен се хвана с две ръце за главата.
-Затова ти ги давам тези пари, защото това е една справедливост за теб. Затова ги вземи.
-Слушай, Жеко, престани с тия пари, иначе ще се скараме много лошо! Ей сега ще си тръгна и няма никога да ти проговоря.
Душата на Росен беше загадка за Жеко, брат му бе един от малкото, които не можеше да разбере. Единственото, което му беше ясно, бе, че Росен нямаше желание напълно да се разкрива или по-точно, беше изградил рефлекс да прикрива истинската си същност. Никога не се перчеше, не парадираше и не насочваше вниманието към себе си. Подобни хора като брат му определяше като мижитурки, но Росен не бе като тях. Не беше толкова елементарен. В него виждаше една достойна почтителност.
-Знаеш ли кое харесвам в тебе, Росене? Казвам, че те харесвам, защото по принцип не обичам хората, подобни на тебе, които са тухла в стената, които са в коловоза за цял живот. Харесвам те, защото освен, че не си егоист, не си и слагач. Ти си едно изключение. Ти си нещо истинско, а Георги, всички са съдрани капути. И аз съм един съдран капут. Много станахме мошениците.
Росен мълчеше, още беше в шок от това, че брат му е участвал в отвличането. На ласкателствата, не знаеше дали да вярва. Преди време Жеко му беше казал, че единствено на него може да се довери напълно и да си сподели всичко. Когато човек чуе подобно обяснение, дори да не е толкова близък с другия, колкото бяха двамата братя, няма как да не почувства истинско приятелство. Но след време, съвсем случайно разбра, че същото го бе казал на Краси Буцата. Кой знае още на колко хора беше казал, че е негов единствен приятел.
-Какво искаш да кажеш с това, че съм тухла в стената? -Росен се сети за песента, която изразяваше скрита съпротива, непримиримост и нещо от тоя род.
-Това казвам за хората, които не живеят по своя воля, а така, както изисква обществото, за безличните хора, които не са себе си, а бурма в една машина.
-Винаги съм бил себе си и съм вършил това, което съм смятал за правилно или поне съм се старал да е така.
-Хайде да се разходим до моето кафе – Жеко стана и Росен го последва. – Да вземем нашия национален герой Христо Ботев. Нали е пример за подражание…
-Искаш да кажеш, че Ботев не би работил на сергия като мене – прекъсна го Росен.
-Нямах това предвид, но ти смяташ ли, че ако Ботев беше жив, щеше да работи на сергия или да кажем, да е сервитьор. Да се кланя на клиентите почтително като някой лакей. Мисълта ми е, че Ботев нямаше да се примири да е тухла в стената. Собственият ти свят трябва да бъде такъв, какъвто ти харесва и трябва да се бориш да го промениш, а не да се приспособяваш към него.
-Съгласен съм, че всеки е длъжен да се бори, но как и с какви средства? Ботев е бил готов да убива хора. Но както и да е. Важното е да откриеш своята силна страна и да я използваш. Ботев със своите качества е бил полезен за нацията. Но всяка истина е условна и е вярна за всеки случай и за конкретния исторически период. Помисли си, какво би станало, ако всеки от нас подражаваше на Ботев сега, проявявайки непримиримост, нетърпеливост, непокорност и в името на справедливостта, постигайки своя свят, не подбира средства. Мисля, че това е част от балканщината.
-Не е така – каза Жеко. – Мислиш ли, че всеки французин не би искал да прилича на Наполеон или всеки италианец - на Гарибалди?
-Дори и така да е. Моят свят е друг. Да мразиш, да не обичаш и уважаваш хората, и най-вече родителите си, е грях.
-Грях било! Знаеш ли какво е грях? – да отидеш в Германия и да не изпиеш една бира, да отидеш на море и да не хапнеш рибка в прекия и преносния смисъл на думата. Грях е да пълзиш, като може да летиш. Грях е да си будала, като може да си гяволе.
Вече бяха стигнали до заведението, в което почти нямаше свободни места. В близост до бара се беше настанила компанията на Жеко. Неговата Маряна не беше сред тях. Тя седеше на съседната маса и правеше компания на Дарина Ширкина, която идваше много често с нейната приятелка Емилия Попова. Жеко удостои с внимание най-напред своите хора, след което се настаниха с Росен на масата при Марянчето.
И трите бяха застаряващи моми. Дарина беше чиновничка в Съвета, а Емилия работеше като учителка. Преди няколко дни научи нещо интересно, което му даде надежда, че може да си отмъсти на Попхристов затова, че му попречи да се уреди с къщичка в Боровец. Тази информация беше свързана с Дарина. От Маряна научи, че Попхристов бил луд по нея. Дори с негова протекция Дарина бе назначена на чиновническа длъжност в Съвета и той се ползвал донякъде с нейното благоразположение. Когато Марянчето била в близки отношения със Санде Драгошинецо, участвали в увеселителна разходка с Попхристов и с любовницата му Дарина. Планът на Жеко беше следният: ако Дарина поддаде, което според него бе твърде възможно, би могъл да манифестира връзката си с нея и да вгорчи живота на Попхристов. Беше решил да вложи усилия, но не чак толкова усърдни, че това да се превърне в идея-фикс за него. Един път говори с нея и вече я беше охарактеризирал като психологически портрет. Знаеше си и ролята, с която ще я впечатли. Маряна не беше пречка. Тя може би изживяваше по свой си начин всички увлечения на Жеко, но никога не си позволяваше да му прави сцени на ревност. Знаеше, че при Жеко всичко е временно и че ако не му досажда, ще се ползва с неговата защита пред Санде Драгошинецо, което на този етап беше най-важно за нея, а и засега бе единствено възможното и най-приемливо за нея. Това устройваше Жеко и за разлика от другите му връзки, тази с Маряна беше най-дълга.
-Вие много приятно си лафите. Здравейте! – каза Жеко. Росен също ги поздрави.
-Говорим си за промените в образованието – отвърна Марянчето.
-Емето е станала от другарка на госпожица. Нали така се обръщат към тебе учениците? – попита я Жеко.
-Да. Трябва да ви кажа, че ми е много приятно да ме наричат така. Но ние говорехме за друго. Сега нали са на мода нови виждания и нестандартните решения. Някои от колегите стигат до абсурдни предложения. Наскоро на родителска среща един от родителите предложи по геометрия да не се чертаят фигурите с молив, а с химикал.
-Абе, някои вече си мислят, че с тия промени могат да ходят с гъ…да не казвам с какво напред – момичетата се усмихнаха на Жековата констатация, дори чу характерния смях на Дарина. Именно тоя малко изкуствен и с дразнещ отенък смях, беше едно от нещата, което го отблъскваше. Другото, което не харесваше в нея беше, че в профил приличаше на един негов бивш съученик, когото не обичаше. Като изключеше тези недостатъци, всичко останало в нея му допадаше. Тоя Попхристов, макар, че беше мръсник, се оказа с вкус на естет.
-Сега предстоят приемните изпити за елитните гимназии и учениците са толкова объркани в подготовката си по литература! Не е ясно какво отношение трябва да имат към Смирненски, Вапцаров и някои други автори. Има настроения сред колегите с по-авангардни виждения. Те смятат, че не е потребно да се изучават. Вместо тях, да се изучава Атанас Далчев, дори да се учи вероизповедание – споделяше Еми Попова.
-Арнолд, донеси ми от моето, и на Росен също – поръча Жеко на сервитьора, като имаше предвид домашната ракия на шефа на туристите, която беше двоен препек. – И вземи свали тая папионка, че ще се удушиш.
-Не, не, така трябва – сервитьорчето искаше да е на ниво. Беше с безупречно чисти и изгладени черни панталони и бяла риза. Току- що бе завършил гимназия.
-Е, хубаво – разреши му Жеко, и след като момчето се отдалечи, сподели с компанията – сервитьорът ми е голям почитател на Арнолд Шварценегер и се стреми да прилича на него. Виждате ли как е сресал косата си назад и тя стои като мокра, каза ми, че така постигал удивителна прилика със своя кумир,а за целта си слагал олио. Колко ли олио си слага, сигурно колкото за една запръжка! Но, да се върнем на темата за образованието. Ние с Росен за нещо подобно си говорехме досега – за Христо Ботев. Във връзка с него обсъждахме дали трябва да подбираш средствата, когато си поставяш една благородна цел.
-И най-благородната цел може да се опорочи, ако се осъществи чрез безнравствени средства – сподели своето мнение Еми Попова.
-Има нещо притеснително в подражанието на националните герои – включи се Росен. - Понеже всички те са хора, и нищо човешко не им е чуждо, все пак не би трябвало да им подражаваме във всичко. Да, за заслугите им за нашата свобода - поклон до земята.
-Имаш предвид, да не давим мъката с вино? – попита Жеко.
-Не, остави това. Ами ,,силно да любя и мразя”. Нека учениците да се възпитават в любов към хората, но за омразата имам съмнения. Учителите не би трябвало да я внушават на учениците с плам в очите. Все пак в училище, освен, че се образова, се и възпитава – позволи си да отбележи Росен.
-Представата ни за много хора от историята е една, а в действителност, те едва ли са били такива – каза Еми. - Има много неща от биографиите им, които си остават бели петна, неща, които не са удобни за разказване.
-В подкрепа на това твое твърдение, Еми, се сещам за биографията на Христо Ботев от Захари Стоянов – каза Жеко, спазвайки един свой много важен принцип, състоящ се в това, че когато искаш да впечатлиш дама, трябва да си любезен и да се харесаш не само нея, но и на антуража й. – Едва ли сте я чели, защото предполагам, никога повече няма да се издаде. Накратко няколко факта от тази книга. Докато Ботьо Петков проповядва катахизъм, синът му се натиска с едно момиче на последния чин. Баща му го изгонва и той емигрира в Румъния. Най-големият парадокс е, че пропива някакви пари, които са събрани, за да се финансират хъшовете. Тогава Стефан Стамболов и някои други първенци, които не мога да


Публикувано от alfa_c на 01.05.2011 @ 14:17:37 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   vasillazarov

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Hopeless
автор: LeoBedrosian
767 четения | оценка 5

показвания 33970
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Крайъгълен камък - VІІ-ІX част" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.