автор: milcho

На Леон

Руди беше наше куче. Винаги съм обичал кучетата. Първото ми куче от детството го кръстих Ящер. Ходихме с приятеля ми Стефан да го вземем чак от едни хора, далечни родини на Стеф, чак на края на София, някъде по пътя за Симеоново. Това беше идея на Стефчо, която аз прегърнах с две ръце, без да мисля за последствията. С малкото трамвайче, двойката до Пионерския дворец–Семинарията, после пеша.
Нашите не знаеха нищо за тази акция. Ние тайно я извършихме и кученцето Ящер, се отзова на нашия таван. Много се гордеех със себе си, дълго време след това, а и сега съм горд от тази моя си постъпка. Чак в такова далечно място отидох и си взех куче. Донесохме му вода в паничка и разни лакомства тайно и така Ящер стана таванско куче – не в чекмедже. Така лаеше и ни се радваше, като ни видеше, че чак от петия етаж до партера се чуваше. След една седмица лай и оплакванията от съседката, баба Карастоянова, която живееше под тавана ни в края на краищата жалбите и стигнаха и до баща ми:
-Г-н Цветков - на Вашия таван има куче! И лае! И драска.
- Не можа да бъде, отвърнал баща ми, най-вече обиден, че го наричат господин. Той беше против тези стари тогава обръщения и предпочиташе да го наричат другарю. Но в тази жилищна кооперация, в която се намираше апартамента на дядо ми само татко беше работник. Останалите все бяха някакви стари величия. И така присъдата на Ящер беше решена от раз: –Да го няма на тавана.
Сложих го в един сандък на двора. Но там се намеси съседката над нас - жената на проф. Серафимов, германката леля Труди. Позвънила на майка ми и казала, че за куче не е хубаво да е на двора, там тупат черги и падат микроби и ще се зарази. Тя имаше една мъжка глезена булонка - Тото, който свърши зле, но не от микробите. ЗдАви го едно куче вълча порода, като се разхождал Тото в квартала и после го кремираха някъде в Бояна. Тогава това беше почти сензация - да се кремира куче, чак пък толкова. Изобщо тогава само май кучета кремираха, хората ги погребваха по човешки.

Опитах се да дам Ящер на Стефчо, той също живееше на тавана на съседната кооперация, като Карлсон на покрива, за което много му завиждах, но и там баща му не разреши.
И така седях и ронех сълзи на стълбите отчаян, а Ящерко скачаше около мен – жална картина. Майка ми ме гледаше със съчувствие, Дядо се подсмихваше, баба не знам - на нея само и беше до моите изпълнения – ядосана, че съм ходил някъде си пак сам и беше солидарна с татко. И ненадейно се появи решение – един гальотаджия, който товареше по късна доба празни щайги от зарзаватчийския магазин на дядо каза, че му трябва куче и се съгласи да го вземе. Качи го на колата си и заминаха, изпратихме го с плач и радост.
И до сега се спомням за него – за Ящер. Защо Ящер ще попита някой? Ами тъкмо бях почнал да чета и по руски, а и чичо Козлов – руснака който живееше у нас ми даваше разни книги на руски език и думата Ящер (Гущер) ме хареса. Да, ще кажете, не е много подходящо едно куче, да се казва Гущер, но тогава това име ми се струваше нещо много специално. Дядо ми Борис го наричаше Ястреб – и това ме дразнеше. Да принизява един Ящер – с някакъв си Ястреб… но нейсе. Това беше историята с първото ми куче.
След това вече и дума нямаше да си имаме друго куче. Нашите бяха нащрек. Кучето в апартамент в града беше, нещо като признак на буржоазна прищявка, а и ядове. А тогава такава от такива прищевки опазил ни Бог. Само на село и на някои ловци можаха да си имат куче. Като чичо ми Сандо, сина на Пешо Ихтиманеца от Извор. Той чичо Сандо беше ловец и имаше дори две кучата на двора си в София недалеко от нас, на улица Доспат. Цура и Диана – така се казваха тези кучета от порода… ами не знам. Някакви мелези бяха ниски малки шарени и с дълги уши които се вееха като тичаха след нас – децата като се гонехме с тях из квартала. Правилно казват в онази песен – с кучето да вдигна олелия. Съпругът на леля ми Ирина – чичо Костадин шивача, също имаше куче Виктор, понеже и той беше ловец. Неговото куче беше нещо като далматинец – стройно и на петна. Той ходеше с него, обаче не на лов, а на риба. Но леля ми не обичаше кучата.
След това спомените ми се губят, това са най-ранните ми кучешки спомени. Е и тези на село като отидох сам на егрека на лелинчо ми Първан(Перо) – там той беше овчар. И имаше няколко кучета вълкодави да пазят овцете. Тогава имаше живи вълци. Ако си спомняте историята „Вълк” която татко ми я разказа, аз само а преповторих тук преди време.

Та тогава леля ми Дана, ме съпроводи до егрека (егрек е кошара извън селото, където овцете битуват заедно с овчарите и кучетата които ги пазят) и ми сложи в една торбичка едно малко прясно изпечено кравайче-погаче и малко сирене. Но като наближих, егрека кучетата ме надушиха и са впуснаха към мен и ме обградиха. И лаеха. Уплаших се и понечих да направя няколко крачки напред като виках силно: Лелинчо Перооооо! Но той не чуваше, а и откъде-накъде ще му хрумне, да очаква дете да дойде още повече, градско дете. Тогава смених тактиката: Отчупих къс от малката погачка, и го запратих колкото се може по далече в противна посока на кошарата. И продължавах да викам. Кучетата се втурнаха към хляба и ме оставиха за минутка и аз тогава се затичах към кошарата. Но тя беше далече. Като лапнаха залъка, те отново ме наобиколиха. Така лека полека се доближих, до кошарата – и тъкмо навреме когато хляба свърши, ме чуха. Разнесе се команда: -Чиба… и така свърши това мое детско кучешко премеждие.

После не си спомням, даже и да съм искал да имам куче. Гимназия, после казарма, университет, чужбина аспирантура 3-4 дълги години на склона на една библейска планина точно срещу Арарат! В Армения. И там в тази обсерватория в планината имаше няколко местни кучета. Добрички, които всички ги хранеха. Съпровождаха ни нощем до телескопите на наблюдения, но оставаха навън, докато ние по цели нощи наблюдавахме звездите. Сутрин капнали от умора се прибирахме рано, кретайки към вкъщи в полумрака отпуснали ръце, забравили за своите кучешки приятели пазачи, които вярно цяла нощ са чакали тихичко някъде наблизо пред вратата на кулата.
И неочаквано както така си вървиш в тъмното, усещаш един топъл влажен език те лизва тайно и нежно по отпуснатата ръка! Ужас – в първия момент краката ти се подкосяват, но после като осъзнаваш, че това е приятеля Бим, го подпъждаш с: -Брыс… уплашен и слагаш един честен кръст за всеки случай.

Когато отимах деца – двете ми щерки и те наследиха от мен тази любов към кучетата.
Но и те пътуват и осъзнават, че не е лесно да имаш куче. Това го разбраха и след като 13-14 години живяхме заедно с Руди. Е и още едно куче осиновихме от квартала тогава - Мирка. Но тя го преживя Руди само година-две-три.

Тук започва реално сагата за Руди. Нашето куче. Ако някой, има нетърпимост към, кучета – няма проблем. Спира до тук. И чао.
Имаше такъв случай, през гладните 1990-91-ва години. Купони. Нищо, ама нищо няма по магазините. Голи щандове. А ние на всичко отгоре си вземе и куче. Руди. На 2-3 месеца беше. С млечни остри зъбчета. Сиво-черничко кутре. Порода…за тава ще стане дума по-късно. И се нареждаме тогава на опашка в един магазин за месо до Министерството на Земеделието. Това което сега ще става сега Софийски градски съвет. А Градския съвет пък ще става Министерство. Това ми напомня за историята с трите писма и по-специално, за реорганизациите през втората година…хахаха. И поръчваме на щанда за всеки по един кренвирш. Но в последния момент се сещам, че ние сме с един човек повече - с Руди. И казвам, на месара: - Я още един кренвирш дайте за кученцето ни, за Руди. И всички се смеем, как можахме да го забравим, но това беше допустимо беше още в самото начало на неговото членство в семейството ни. Внезапно следващия от опашката бедняк, работник с зацапани дрехи се обърна към нас и заканително и злобно промърмори: Куче, ли като го изребрим с лопатата!
Гладно време беше.

Или пък виетнамските истории – другата крайност. Като ги питам, ама как така господа-другари виетнамци ядете тия мили и верни рижави приятели на хората. А те ми отговарят: ами Вие господине-другарю, как така ядете бедните сладки агънца, още повече по такъв свят повод – на Великден и ми запушват устата.

За Руди даже се проля кръв. Точно когато решихме да го вземем. А то щерките ми бяха се вманиачили когато живеехме в Германия и искаха да си вземат някакво животинче да гледат. Но ние с Катя, бяхме против. Те стигнаха до там, че хванаха една муха, похлупиха я в един нещо като буркан и й даваха листа от маруля…Тогава като видях,
че работата отива на зле им обещах, че като се върнем в България ще им взема куче. Само да пуснат мухата. Пуснаха я. Ама другите им съученички от гимназията в немско си имаха коя кон, коя заек, куче, котка хамстер, костенурка и др. там подобни, а те нищо. Само една съвсем безобидна и безотговорна муха. То там по немско и мухи няма. Който не вярва да дойде де види. И кравите под строй вървят по равния немски селския път – две по две. Само дето не маршируват. А то колко му е?

И ето ни в обратно България през лятото на 1990 г. Малката щерка, казва на баба си (майка ми).
–Бабче хайде да ме заведеш в един супер тук. И отиват в „Зорница” на Витошка. А там само твърд, вчерашен хляб и консерви от домати. И до сега го помни.
-Това ли е най-големия ви супер бабче?
Тогава приятеля ми Фоша, ме покани у тях в ранчото си в Хладилника и казва, тъкмо имаме кученца, да ти дам едно за децата. Гледаме ги, три кутрета се мотаят около майка си. Нещо като пуделчета рошави ама не са съвсем. Куче марка! Едното по-едричко, сивичко биеше на очи. Но Фоша каза: -Това вече е обещано на еди кой си. Остават още две, едно черничко пухкаво сладко, но женско.
-Искам мъжко да е, завявам аз. В къщи само жени, поне кучето да е мъжко, да сме двама.
Голяма грешка. После Руди не му пукаше за мен и Катя му беше приоритета до последно. Тя беше водача на стадото който той си я избра и я обикна и тя него. Виж другото ни куче беше женско – Мирка, тя пък ме боготвореше, но аз все се домогвах до любовта на Руди.
-Това тук другото мъжко ми се струва хилаво и грозновато, не може ли сивото да ми дадеш Фоше, обръщам се към приятеля ми.
-Не може, казва идваха хората, обещано е.
Тогава Катя се засегна, -Не го обиждай не е грозно, каза, а и децата вече го бяха гушнали и тръгнахме към колата с новата придобивка. Тогава неусетно майката на Руди, разбра какво става и тихомълком се промъкна и захапа майка ми без звук по крака. Защо точно майка ми и до ден днешен не разбрах. Тя най-малко искаше да вземаме куче. Майка имаше разширени вени и от една тях при ухапването рукна кръв. Всички се засуетиха, всеки предлагаше съвети как да помогне. Така се проля и кръв при приемането на Руди в нашето семейство и той така стана пълноправен член. Но преди да стане такъв или ние да осъзнаем това, трябваше да мине много време, да ходим по лекари заради него, за инжекции, ваксини за паспорти, за какво ли не.
Той вече винаги беше с нас и нищо не ставаше без негово участие. След като преболедува, отбиването от майка си и преболедува се наложи да спи при децата а после се гушеше при Катя. Така и заспиваха заедно, той с нея и тя с него. Гръб в гръб. Не дай-боже някой да се доближи до тях. Особено аз. Чуваше се тихо недоволно ръмжене и ако продължавах прерастваше в лай.
Обучението на Руди започна в ранно кучешко детство. Той научи в последствие значението на около 50 наши важни думи. Най-много обичаше „масълце”, „шоколад” и „кашкавал”. Ако откажеше да хапне от масълцето значи и болен. А за шоколада беше готов на престъпление, дори сам да си отвори кутията с шоколадови бонбони и да ги опита. Нищо човешко не му беше чуждо. Но никога не вземаше от масата нищо сам.
Дори да оставиш на сантиметри от носа ме някое лакомство на масата той не посягаше.
Чакаше да му подадеш с ръка. Лично.

Когато беше на съвсем в началото някой каза, че трябва от рано да го приучим да ходи на каишка. Веднага купих една и го помъкнах към съседната градинка – Сухото езеро.
Там като деца се пързаляхме на кънки зимата. После стана баскетболно игрище, а през промяната някой го купи го направи нощна дискотека с басейн. Руди се дърпаше и искаше да се освободи от каишката затова го взех на ръце и едва като стигнахме малката тиха уличка „Крива река” до градинката го пуснах и го поведох. Затътри се неохотно и едва се пооживи го пуснах в градинката. Но там друга беда – наобиколиха го другите по-големи съседски кучета. Той се сви под пейката където бях седнал и подаваше само плахо своето влажно черно носле. Кучетата се повъртяха и после изчезнаха при стопаните си.
Тогава като останахме сами Руди се престраши и излезе из под пейката. Неочаквано един непознат съсед мина и ни хвърли весел поглед.
-Ааа, каза от това ще излезе много хубаво куче! Нямате си представа как се зарадвах. Направо бях щастлив.Така не съм се радвал, дори като похвалеха родните ми деца.
Така и беше. Руди стана чудно куче!

Ако тръгна да възстановявам спомените за Руди ще са нужни месеци, тъй като и най-незначителните ме повдигат на пръсти. Например това, с породата му. Колко ли пъти са ме питали от каква порода е? В автобус или на пазара или където и да е смело отговарях, „Шотландско боби”, много рядка порода – най верните кучета. Имах предвид приликата му външно с малкия шотландски териер от гробището „Грейфриейърс” в Единбург столицата на Шотландия. Там за първи път през 1984(!) видях този паметник на това вярно куче, и всеки път когато се отзовавах в Единбург не пропусках да намина и пак да го видя, а и да ударя по една ПиАй или АйПи бира в едноименния пъб до неговото скромно, но величаво паментинче. Той Шотландското боби от „Грейфрейарс” цели 14 годени живял на гроба на стопанина си, който внезапно починал. И затова скотмените му вдигнали паметник - паметник на верността.
Хората клатеха глави с разбиране и удивление на моите скалъпени начаса родословни обяснения, само Катя, отвръщаше поглед и ме стрелкаше с очи: Брей, че изпечен лъжец се извъди. Швейк, ряпа да яде! И с Мирка беше така, нея пък, заявявах чу е уникална порода „Панда-Териер”. И то така си беше. Много беше красиво това куче Мирка, като звездата Мира, което значи в превод „Удивителна”. Тя си беше чист уличен териер, но нежна, бяла и са тъмни черни петна точно като на мечетата панда, с големи черни кръгове около очите и черно петно по гръбчето. Абе досущ Панда и хората вярваха, а само.Катя се срамуваше и ми се чудеше на акъла.

Много беше трогателен Руди като си сменяше зъбките, точно като на малко дете. Млечни зъби, после кучешки. Водихме го на лекари – ветеринари. За това онова.
За кучешката му жлеза – после кума Иван ме научи как да се оправям сам. Той и Иван, бог да го прости, имаше кучета даже две и двете колита. Расови. Единият се казваше Бари, а вторият след него Арчи. Той кума казваше, че на едно куче в името му трябва да има буквата „Р” за да личи че е от сой. Та и затова Руди е Руди и Мирка е Мирка.

А как трепереше като го водехме при ветеринаря – само като доближавахме кабината почваше да трепери. Ходи приказвай, че кучетата не разбират и не чувстват. Дори са по висша раса от нас както пише Клифърд Саймък в „Гръдът на Кучетата” или по скоро – „Планетата на кучетата”. Нещо като Аватар в по друг вариант. Въпреки, че и той е Аватара е заимстван от братята Стругацких… Фантастики брат, кучешки истории.
Но „Аватара” в 3-D варианта си ме порази. Жалко че кума не можа да го види приживе.

Ако пътувахме някъде, а ние постоянно пътувахме тия години, единствения сериозен проблем беше Руди. - Кучето живее с хора, казват, а котките с къщата. Вятър и мъгла. И кучата и котките, които са живели с хора и живеят с хора еднакво трудно преживяват разделите. На нашите приятели Велера и Саня Теребиж им се наложи да отидат на море - само за 20 дни. Това беше като бяхме в Армения. Имаха две котки – Котя и Мотя. Като Валера работеше нещо едната му седеше винаги на рамото. Голяма обич.
И какво стана – отидоха и ги оставиха на една съседка, която много обичаше животните и хранеше куп котки и кучета. От мъка, Котя почина малко преди да се върнат Валера и Саня от Сочи, а Мотя след няколко дена след това, видимо от мъка и по Котя.
Затова преди да тръгнем за някъде, по няколко пъти обяснявахме ясно на Руди, колко няма да ни има е кой ще се грижи сега за него. Разбираше всичко и ни чакаше. И при пристигането чак от 11 етаж ни усещаше долу, когото се връщахме след дълго пътуване и страхотен радостен лай огласяше Вселената. И ние лаехме от радост! Това бяха най-щастливите ни моменти.

Когато и двете ми дъщери поотраснаха, едната завършваше немската гимназия а другата започваше в нея стана ясно, че вече все по трудно ще се съберем заедно да отидем, както някога на море. Както когато те бяха малки. Колко бяхме щастливи тогава. И решихме да отидем заедно с колата и петимата с Руди на море – на Резово.
Като за последно съвместно море. Не на палатка, а на квартира.
Беше чудно лято, нашето последно детско лято. После всичко беше вече, друго.
Голямата щерка искаше да е сама и да не е с нас. Тя се отдели по средата на пътуването и замина на някакви археологически разкопки в Мадара. Малката щерка и Руди бяха с нас до края, но само Руди беше с нас истински. На морето в Резово, наехме някаква скромна стая. Почти мизерна. Но ние не се нуждаехме от много. Плаж, хапване разходки и пак плаж. Обикаляхме наоколо и гледахме новостроящите се вили на новите големци и артисти, които бързо се ориентираха в нещата и си влагаха парите, а и търсеха спокойствие от столичната суета и суматоха. Поне през лятото. Руди май за първи път отиваше на море. Много беше смешен. Когато го носехме в морето, където и които му беше нещо ново и не особено приятно започваше да маха още във въздуха с крака, все едно че плува кучешката. Тогава разбрах и видях за първи път този стил на плуване като демо. И разбрах защо се нарича така. Цапане с крака и ръце до премала и така се носиш по водата. Пуснехме ли го във морето той бързо намираше правилната посока и скоро се отзоваваше на плажа и се тръскаше да махне водата от себе си, за наша сметка разбира се – ние целите ставахме в пръски. После сам плуваше след нас във водата следвайки ни. Но не му беше много кеф. При тези плувания май му влезе вода в едното ухо. Тръскаше си главата някак странно, а вечер скимтеше и клатеше глава, също така го болеше навярно както, едно малко дете го боли ушенце и няма как някой да му капне малко топъл зехтин за да му мине болката. Но така е при кучетата сами си боледуват и сами си оздравяват.
Нали казват, ще му мене като на куче.

И като си тръгнахме от Резово, реших да направя подарък изненада на моите и да ги прекарам през горските пътища покрай река Велека. През лонгоза. Там съм бил като войник по време оно. Много е красиво там. Сега няма кльон, обяснявах какво е кльон, само изоставени гранични застави и обраснали пътища – същинска джунгла.
Спряхме на една поляна недалеко от реката където се мяркаха някакви запустили постройки на бивша застава, а и да си починем и това онова. После запалихме колата и тръгнахме напред. След около десетина минути бавен ход в посока село Бродилово изведнъж нещо ми щукна – Руди! Погледнах назад и запитах ами Руди? Руди го нямаше. Настана паника, викове, кой е виновен, как така, всеки прехвърляше вината на другия, че той е забравил да го вземе. И тутакси обратно към поляната със свити сърца. Той ни чакаше там. На средата на пътя, там където бяхме го оставили. И ни гледаше с малко наведена настрани главица. И като, че ли ни се смееше: -Ама сте загубени, ни казваше на своя език. Къде така без мен? Да ме оставите тук на глиганите…
Прегръдки, плач и отново заедно на път.

Един ден си спомням в нашия институт срещнах един колега, който рабеше с немски колеги и той имаше немски гост. Запозна ме най-любезно и поведохме разговор по темата на неговия проект. Накрая се разбрахме да се видим пак тия дни да пием по бира. Така, и така, го запитах как се казва, т.е. как е първото му име, фамилията не си я спомням. Той каза, че се казва Руди и аз се засмях. Това име никога няма как да го забравя му казах, а той се учуди. Така се казва моето куче. В момента не подозирах, че това може да не се хареса на нашия немски гост. Въпреки, че беше от западната част на Германия. Той наистина умълча многозначително и до тук бяха нашите любезности.
И изобщо не пихме с него бира и даже на се видяхме повече. Ако само на йота той би могъл да си представи колко ми е скъпо това име Руди. Но ето ти провал и после как се развалят приятелства и международни отношения. Хахаха.

Както и да е, но знам, че на бай Желяз ще се му се понрави историята за Руди. Той Желяз се има Зого и знам, че обича и разбира от кучета. Но само едно не му харесвам на Зого, че в името му няма „р”. Може ще да се казва Зорго, например, но щяха да го оприличават със Зорге, макар че породата на Зого е май от далечна Азия. Пък той като така и не ръмжи а само нежно лае „чау-чау, чау-чау…” и от там им казвали на тия кучета порода Чау-Чау. И затова няма нужда да има да има „ррр” в името им. Виж може ще да се казва и Зо Го! Ще е по съвременно, то вече всички май съвсем са покитайчихме, защо да не започнем и с имената на кучетата ни. Ще питам Желязът какво ще каже. Да жив и здрав само.

Често водихме Руди на село и Мирка също. Там те ставаха съвсем различни. Докато в София в апартамента ни Руди, беше водещата фигура и Мирка го слушаше във всичко
на село беше тъкмо обратното. Мирка беше царица. Руди само тежко подтичваше след нея. Мирка беше в стихията си. Дворът беше нейното царство и на даваше наоколо да припари нищо. Гъски, пуйките и кокошките на комшиите стояха на почетно разстояние и бяха олайвани най-вече от Мирка с Руди подгласник. Там и до сега те се спотайват и двамата, един до друг в задната част на двора.

Когото настъпеше Нова година и почваха гърмежите, много ми беше жал за тях. Лаеха до припадък от страх, яд ли или не знам от какво, но бяха свръх възбудени. Не им се нравеха тия фойерверки, салюти и бомбички.

Към котките Руди нямаше проблем, не ги закачеше и те него. По някой път се случваше де се впуснат в дружна гоненица, но котките веднага намираха по някое дърво и гонитбата свършваш до там.

Няколко пъти сме били на границата на отчаянието. Една Коледа, тъкмо приготвяхме чантите с сърмите и се канехме да тръгваме при майка ми където по това време празнувахме, а Руди беше вече там, щерка ми Юлия го извела на разходка за малко до градинката и на връщане се прибирали сами без да го води на каишка. При майка ми до Пирогов на улицата коли колко щеш. Като бях дете, я минеше една две на ден я не. Сега е лудница.
Като спре автобуса на светофара, и чашите с вода потреперват на масата, нищо че сме на втория етаж. Лудница е ви казвам. И Руди видял някакво куче на съседната страна на улицата и се втурнал да пресича улицата. В това време минавал също и един автобус. И го преметнал между колелата – т.е. Руди се мушнал под колелата му. Но,
слава богу, минал само с уплахата. След като буса отминал Юлия го взела на ръце - той бил вдървен от страх. И ни звъни по телефона:
– Така и така Руди го бутна кола. Как сме дошли не знам. Той лежеше мълком на дивана, където и както го беше оставила Юлия. В момента в който влязохме и чу гласа на Катя, скочи и се затича към нея. Много ни изплаши тогава тоя мушмурок и четохме голямо конско на щерката. Но добре е всичко което свършва добре в края на краищата.
И с крадците беше така. Като ни обраха само той беше у дома. Милия пазач. Ирка – малката ми щерка излязла само за 15 минути да вземе една тетрадка от съседна съученичка и в този момент дошли крадците. Разбили вратата, скъсали телефонния кабел и тършували. Задигнаха ни видеото, части от компютъра и други неща, но Руди ги посрещнал. Какво е станало при тази среща никой не може да каже. Но със сигурност не са му цепили басма. Беше се свил от страх под спалнята където спи Катя, се появи с доста уговорки. Но бяхме щастливи, не му направиха нещо по лошо. Да не говорим пък за щерка ми. Късмет. А Катя, после ме караше седмица да подпирам вратата с едно дърво. Беше я страх и гнус от това, някой ни е ровил по нещата.

Виж на Рожен Руди беше в стихията си. Тичаше като луд из гората и душеше всички дупки, къртичини, а и там където бяха ровили глиганите. Само като надушеше нещо в някоя дупка, например мишле ровеше до припадък. Неистово.
-Мишката, му казвах ме ние и той още по-силно ровеше. А на мишката сигурно сърцето и биеше до спукване. Чудеше се тя какъв ли е тоя пък страшен звяр дето се домъкна тук сега?
С Мишката историята е по друга. Един ден децата донесох у дома хамстер. Сложиха го в един съд от стар празен стъклен аквариум, с малко трици и го хранеха. Много беше миличък. Това беше още преди Мирка да дойде при нас. Руди така се сприятели с Хамстера на който, всички казваха просто Мишката. Постоянно седеше около аквариума и драскаше да се домогне до него с цел да си играят и да го подуши. И така минаха години, Хамстера вече го нямаше, но само като кажех на Руди:
-Мишката, Руди, Мишката!
И той веднага се затичваше и отиваше на същото място където живееше прди Хамстера и почваше да дращи по сетната. И сега ако отидете в тази стая ще видите следи от това драскане. Ние сме го прикрили с една карта на България. Но зад тая картата са спомените на Руди и Мишката. Не знам как става, но помнеше като слон. Както има такава дума, но паметта му да помни ме е удивявала. Не е само с обонянието се оправят кучетата – а и помнят.
А случая с йода, хайде ще го разкажа и него. Нещо се беше драснал по коремчето и му се беше зачервило. Нещо като малка раничка на розовото меко Рудино коремче.
Взех едно шишенце с йод и с памук го намазах един два пъти и раничката взе да завяхва и да заздравява. Минаха няколко дни и отново се сетих. Руди се излежаваше спокойно на дивана и подремваше. Така поне даваше вид. Аз си говорех с майка ми за това онова. Все по рядко се виждахме с нея при тия мои безконечни пътувания насам натам. Аз пътувах, а тя ме чакаше. После разказвах историите си, а тя ме слушаше, както никой. Изведнъж както си говорехме, аз я погледнах и казах: Ами дали сте мазали, скоро Руди с йода? Боже мили. При тези мои думи, Руди внезапно скочи от дивана като ужилен и се шмугна под кревата в спалнята на майка.
- Яааа! Само успя да каже майка ми. Виж го ти как всичко разбра
Така и до днес не мога да си обясня как стана така и как Руди разбра, че от една дума „йод” ще последва нещо не особено приятно за него и да вземе навреме мерки или да ни покаже, че не е необходимо да го мажат с тоя щипещ йод. Както казват тук н немско „Вундер дер натюр” Чудо на природата. А между впрочем хамстера умря в същия в ден който се спомина и татко.

Нещо взе да свършва доста тъжно тази история. Е всичко си има своя край. Накрая и Руди остаря. Една кучешка година била колкото седем човешки. Така е с тези наши приятели. Сърцата им бият навярно 7 пъти по бързо от нашите и с толкова още обич за нас и се износват съответно и по-бързо. Първо забелязах, че очите му помътняват, но се ориентираше с другите си сетива. Почна да ходи по-бавно и с труд изкачваше стъпалата. Загуби апетит и дори винаги желания кашкавал и масълце не го трогваха.
Тръгнахме по лекари, но всички вдигаха, рамене – старо е вече няма нужда от рентгенова снимка, най-добре е да го приспите.
-Какво говорите докторе, нали вие преди време ме казвахте, контрирах го аз, „От както опознах хората, обикнах животните”. Та това е жив човек – какво приспиване.
И така я подкарахме, на храна с пипедки, витамини, носене на ръце на разходка и така мина почти половин година от неговата 14 годена – това клони почти към столетник. Дай боже всеки му. Вече постоянно имаше нужда някой да се грижи за него. А Катя, трябваше да замине в командировка, за две седмици на Рожен на наблюдения. Аз ще съм с него, успокоявах я аз. Ще ти се обаждам всеки ден. Споко. Тя го взе ръце, и го погледна в мътните побелели зеници. Чакай ме Руди. Нали ще ме чакаш? Остави го на дивана и замина.
Аз поех грижите за него храна почистване и разходки на ръце всеки ден. И докладвах, по телефона всичко, а той слушаше отпуснал се на дивана на една кърпа която му бях постлал.
–Добре е, казвах, днес е по добре, това и това хапна и така нататък. Но на практика Руди все повече и повече отпадаше. Гледаше ме с не виждащи гуреливи очички и примигваше. Най-накрая Катя се върна. Посрещнах я на вратата, взех и чантата, а тя се втурна направо в хола. Руди, нали ме чакаш Руди, извика тя го гушна внимателно, и го притисна до гърдите си. Той, като чели отвори уста в кучешка усмивка. Катя, го остави за малко на дивана влезе в кухнята да си разопакова нещата. Аз успокоен, че съм изпълнил дълга си, минах в другата стая. Сега има вече кой да ме отмени с Руди - Катя. Внезапно тя влезе в стаята при мен, и ме погледна уплашено.
- Какво има пък сега, я запитах.
- Руди май почина. Каза тя и леко трепереше.
- Не може да бъде, нали до сега бяхме при него. Да не би да спи? И скочих.
Той лежеше както го беше оставила на дивана с леко отворена като за усмивка уста.
Дочака я.


Люксембург-Конкордия, 2011-04-30 01:05 СЕТ

п.п. Видимо разказа е дълъг. Но така се получи. Не е беда ако някой не го почете до края. Дори само името Руди да прочете, това е достатъчно. Той беше и е част от живота ми цели 13-14 години. Боже ако пускаш в Рая кучета, навярно си пуснал и Руди.