автор: ASTERI

Ила Калино. Вечи ни издържам.

Уткакту са примести на мигданя,
няма със куго да похуртувам,
пък на друг каквоту да расправям
ни мъ разбира. Нервя са и псувам.
Излязух рано значи по светляно,
добитъка да пусна и пителя.
Галошите нахлузих и сукмана,
чимберя вързах, опнах си юргана
и без да се заплесвам и халосвам
натирих ги към селската пуляна.
Уж светло беше. Ни съм услипяла.
От де искочи Киру, туй дърту магаре
и той тръгнал рану, да оди на пазаря.
И какту са ми мислите пу къра-
(ни гу видях ти казвам)
с каруцата ма блъсна. Уплаши са катъра,
чи кат са разскача, каруцата убърна
и сичката му стока връз мен са изсипа.
Ма тос сирсемин пусти, кату са развика
чи била съм счупила новата мутика,
дету щял да носи на Веса на бустаня.
Пусту да устане. Чи викаха милиция.
Ма караха да духам. За промили хортуваха,
пък ас... жива- няма.
Пияна съм била. Чувай чудесии.
Ут как ти замина, нищу ни съм пила.
Само ут ушава, дет ми гу проводи,
с двете сухи круши и три сини сливи. За Бога!
Биз малку там да пукна.
Пък тос сирсемин дърти,
вместу да са засрами-
милиция пувика и акт ми направи.
Чи пу трутуара, трябвало да ода,
щот съм пешихотка.
Ма кви трутуари? Кво ми гуворат.
Пукрай сички дувари- само бъзе и троскут.
Къде да лавирам? Да пумага ни Господ.
Ма ти ила, Калино. Земи и козунака.
И два чувала слама дунеси ми,
чи колкут съм натъртена гурката
ни мога да шавам, курав мий кривата.

Айди, вечи спирам, чи виж пладне стана.
С обич и надежда, на теб пиша Калино.
(Земи и малку винце, ас пържоли имам.)
Твоя Звездилина.