автор: lale

Стоя на ръба.
Пред мен шуми грохотът.
Водно конче с прозрачни крилца
отразява дъгата.
Безбрежие.
Вечност...
без посока.
Политам,
но не нагоре, както друг път.
Изпъната струна.
Проблясък от слънцето.
Свистя.
Няма сблъсък.
Водата ме гали, поглъща
и... опитомява.
Жълти риби със сини устни.
Червени корали.
Синьо.
Зелено.
И златно.
Дали да поема надолу?
Златното е тъй нежно,
топло и познато,
но синята глъбина някак ме тегли
и омагьосва.

Стъклени очи без клепачи
на незнайна морска вещица
впиват поглед в плътта ми.
Невидими нишки изплитат.
От дълбокото
пълзи шепот.
Песен
за отдавна потулена тайна.
Кораб.
Стар, тих и безмълвен.
Изпял гласа си, когато
вил с бурята
и стенел,
с лице към луната.
Сълзите му,
разтворени в дъжд, писък и вятър,
се превърнали в пяна,
за да видят за сетен път слънцето.
Сега там е тъмно.
Невидимо.
Надниквам, но
виждам единствено
спомен, угаснал
в сънната древност.
Поемам нататък.

Намирам обувка.
Овехтяла. Забравена.
Държа сякаш в ръцете си
избледнял стих без сърце -
от съдбата
недописан сценарий.
Неизказан копнеж.
Стаено желание.
Измислям си приказка
за любов и омраза,
за страх, отчаяние,
болка и лудост.
Грях. Страст. Вик. Изневяра.
Убийство,
потънало в спомена
на изгубени духом.
Чух, че тук нейде има
скрита
зелена пътека.
Пещера с таен брод
към отвъдно селение.
Призрак.
Сандък.
Ключ
към заключено
прашно познание.

Там, на ръба съм,
където се раждат мечтите
розовопъстри.
Виж, тук в шепата ми
са останали няколко.
Не се страхувай, вземи си.
С онази ножица
ще ти отрежа къс от небето.
Ето, огледай се в него,
усмихни се на себе си,
на златния ден
и знойното лято.
Потъгувай с луната,
опитай сълзите й.
Прошепни нещо
на вятъра.
Нали утре си тръгваш...
На другата сутрин, по изгрев,
девица в червени одежди
ще донесе тежка кана,
пълна с тъмна мъдрост.
Когато отпиеш от нея,
всичко тук ще изчезне
и пак ще намериш дома си.

Пък аз ще остана -
да събирам мечтите...