автор: Narwal

Слънцето напичаше силно Галиполския полуостров. Въздухът сякаш бе замрял в своята неподвижност. Дори морето в Дарданелите сякаш бе застинало и неподвижно. Денят предвещаваше да е доста горещ. На хълма Хела, на разстояние от около двеста метра една от друга, бяха разположени две разкошни шатри.
Около тях имаше значителен брой войници, които явно охраняваха висикопоставени личности. В недалечния залив Бандърма беше застанала красивата галера на ....Ватикана. Лично папа Бонифаций ІХ бе дошъл в тази райска градина на изтока, сега подложена на жестока слънчева атака, за да подпише така желания и очакван мирен договор с османците предвождани от втория син на неговия смъртен враг, Баязид Светкавицата, султан Сюлейман І. Папската стража бе заела бе дошла по-рано от своите османски партньори и бе заела сравнително по-благоприятна позиция, с гръб срещу издигащия се слънчев диск, а Сюлейман трябваше упорито да закрива очите си със специално ветрило, за да не ослепее.
Наближаваше пладне и двете делегации нервно изчакваха момента, кой пръв ще се запъти към мястото за среща. По този начин се разбираше кой по-силно желае мира, а от там и на кого ще бъдат поставени по-тежки условия за това.
В папската шатра беше събран целият команден съвет на кръстоносното воинство. Тежките доспехи не бяха подходящо облекло за днешния ден, но няма как рицарите трябваше да покажат, че са рицари. Но с течение на времето бяха започнали да стават нетърпеливи.
- Ваше Светейшество, вече наближава обед – каза той. – Не е ли по-добре да свършваме по-бързо? Явно Сюлейман и неговите хора са свикнали на анадолските горещини повече от нас.
- Ако Вие сте прав, скъпи графе – отвърна папа Бонфаций ІХ – не е чудно защо сме изгубили толокова важни битки, с толкова много жертви. Подписването на мирен договор е битка и то най-важната в една война. Ако ние покажем, че бързаме да го сторим, значи се признаваме за победени. Сюлейман това и чака. Мислите ли, че ще се разминем само с няколкото дребни предварителни условия, които ни позтави неговия велик везир. Сюлейман не е глупав, но скоро слънцето ще го удари още по-силно. Дано Бог да е с нас!
Луи нервно изля върху главата си чаша вода и разтърси косите си. Проклетият сицилиански селянин беше прав. Трабваше да се чака!
В шатрата на турския султан положението беше още по-тежко. Слънчевите лъчи проникваха и през плътните затъмнители, поставени от африканските роби и Сюлейман се къпеше в собствената си пот. Лошото обаче беше, че жегата се увеличаваше с всяка изминала минута и султанът усещеше, че дори въздухът, който дишаше му пареше на гърлото. Великият везир и главният молла на империята стояха чинно до дивана на падишаха и чакаха неговите заповеди. Протоколът на Шериата забраняваше на някой да говори пред падишаха без да е попитан и те стриктно го спазваха.
- Дали да не се откажем, Мустафа – попита Сюлейман великия си везир.
- Мисля, че не можем, Пресветли! – с поклон отговори везирът – Нямаме избор. Все още кръстоносците може би не са научили, че брат Ви, Муса Челеби е предприел поход срещу верните Ви войски в Египет и не са потърсили връзка с него. Но ако сега не подпишем мир може да се окажем между два огъня. Папата е доста коварен и може да ни накаже жестоко за това, което извършихме в Никопол.
Сюлейман се замисли. Везирът беше прав до болка. Нямаше никакъв друг избор. Мирът трябваше да бъде подписан час по-скоро. Дано и след като бъде подписан да бъде спазван.
- Тогава да вървим! – каза Сюлейман и се изправи. Макар и с доста наедряла фигура султанът беше пъргав и все още не бе забравил, че е израснал като войник. Запаса ятагана си с елмазена дръжка, украсена с разкошен рубин и заповяда на робите да му оседлаят коня.
След малко турската делегация бе възседнала конете си. Начело застана султан Сюлейман, възседнал бял арабски жребец. Зурлите писнаха. Тъпаните забиха. Всичко напоняше за .....битка.
Внезапния рев стресна Луи де Орлеан. Набързо оправи изпотените си къдрици. Преметна наметалото си и със скок възседна коня си. Останалите рицари сториха същото. Начело на делегацията застана младия полски крал Владислав ІІІ Ягейло. Папата не обичаше коне. Той мирно и кротко седна в папската носилка и четирима пажове я вдигнаха и я понесоха към мястото за среща.
Двете делегации твърде бързо стигнаха една до друга. И от двете страни роби размахваха ветрила и носеха сенници, за да защитят господарите си от жестокостта на слънцето, която сякаш сам Бог им изпращаше. На мястото за среща бързо бяха поставени столове за папа Бонифаций ІХ и за Сюлейман, както и специални съдове с вода за разхлаждане при необходимост.
- Приятно е да Ви срещна, Пресветли! – първи се обърна към своя събеседник Пиетро Томачели – Много време мина откакто Ви видях за пръв път. Тогава бяхте още деца с братята Ви Муса и Мехмет и си играехте с дървени кончета, а баща Ви Баязид ви се караше заради Вашето непослушание.
Бонифаций ІХ се усмихна лукаво. Учтивостта също е оръжие и трябва да се използва умело.
- И за мен е висока чест, Ваше Светейчество! – отвърна Сюлейман на разбираем френски. Макар трудно да намираше думите, султанът бе научен да се разбира със западняците. - Аллах да умножи годините Ви! Да времето минава бързо и никого от нас не прощава. И бих искал тази наша среща да не е последна. Сигурен съм, че имаме доста общи неща, които да обсъждаме, доста общи цели, които да постигнем.
- Така е, Пресветли! Така е! И считам, че мирът, който договорихме вече можем да го подпишем и нека Бог да пази нашите народи.
- Съгласен съм с Вас, напълно Ваше Светейшество – каза Сюлейман – Но все пак Вие не изпълнихте едно малко условие, което поставих на Вашия пратеник Луи де Орлеан. Поисках като гаранция за Вашите добри намерения да ми бъде предаден българския цар Константин ІІ Асен, който се укрива при вашите хора в Ордена на остров Родос. Той .... главата му! Защо не изпълнихте това мое условие?
Папа Бонифаций ІХ се смути ужасно. Той не беше уведомен, че това условие не е изпълнено. Рязко обърна глава и хвърли кръвгишки поглед към Луи де Орлеан. Графът се смути още повече и с поклон отвърна:
- Великият магистър Филибер де Найлак ме увери лично, че ще изпълни заповедта Ви, Ваше светейшество.
- Условието е изпълнено! – чу се силен глас от задните редици на папската делегация и напред излязоха двама рицари, който носеха дървена кутия с кожени дръжки. В лицето на единия от тях папата разпозна великия магистър на Ордена на хоспиталиерите, Филибер де Найлак, но другият.....беше непознат. Имаше свисока стройна фигура и красиво лице. Сигурно беше ......ломбардец, помисли си папата.
Рицарите пристъпиха пред турския султан и коленичейки отвориха кутията. В нея добре поръсена със сол стоеше главата ....на българския цар Константин ІІ Асен.
Сюлейман грейна от щастие. Условието му беше изпълнено. Западняците показваха, че точно изпълняват условията му и най-вече.....тези противни българи. Сега вече нямат държава, нямат цар и ....нямат нищо освен него Падишаха, наместника на Пророка. Край! Това беше! Султанът подписа договора и каза:
- Погребете тази глава! Много бяха греховете му! Нека ги изкупва сега. И нека Аллах се смили над душата му!
- Така е Пресветли! Така е! – с лукава усмивка отвърна сицилианецът – Не си струва заради някакъв си там българин да вдигаме меч един срущу други.
В засните редици на преговарящите обаче Луи де Орлеан попита Филибер:
- Какво се е случило, приятелю, че трябваше да носиш този вонящ подарък на папата?
- При ареста Константин оказа яростна съпротива и трябваше да използваме меча, за да го укротим. Бог да го прости! Загина в битка! – отвърна великият магистър.
- А кой е този непознат член на Ордена Ви? Не съм го виждал. – попита френският граф.
- О! Извини ме! – с усмивка каза Филибер – Това е брат Констант де Родес. Приехме на го на последния ни съвет. От благороднически произход е и е много храбър. Участвал е във всичките походи на Ордена в Светите земи. ЗАСЛУЖАВА ДА БЪДЕ РИЦАР!