автор: regulus

Още на третата група от по два сигнала в слушалката отсреща вдигнаха, въпреки ранния час:
- Да?
- Добро утро! Търся господин... – погледна листчето - ... Коулър.
- Колер?
- Колер, прощавайте! Вие ли сте?
- Да. Какво има? – гласът не беше много учтив.
- Амиии... номерът Ви даде ми един ваш... приятел, да го кажем. Трябва ми особена, специфична... услуга.
- Така ли? И каква точно? – подозрително провлачване – И кой всъщност се обажда?!
- Вижте, не е за телефон обяснението! Засега мога да ви кажа, че се обажда... ммм... секретарят на Държавния департамент. – дълго мълчание.
- Какъв департамент?
- Държавния департамент! Ако питате на коя държава – на Съединените Американски Щати! – с натъртване.
- Дааааа бе, да!.. Секретарят!.. Що за шеги? То и аз мога да кажа, че съм германският канцлер!.. – откровен смях.
- Можете, да! – „с тази фамилия особено” – помисли си – Но не сте! А аз съм! И, моля Ви, нямам време за обяснения – нека да се срещнем днес следобед, в 17 ч., в любимото Ви кафене!? Ще Ви обясня всичко.
Колер се посъмнява още известно време, но накрая сякаш се убеди (щом знаеше и за любимото му кафене!), че наистина говори със Секретаря и се съгласи да отиде на срещата. Секретарят успя да си отдъхне. За момента.
Глупаво беше може би, но бе изпаднал в доста голяма и необяснима, а от друга страна донякъде смешна безизходица. Втори ден се чудеше как да се измъкне, докато накрая се принуди да прибегне до услугите на Колер – беше му препоръчан от Много Сигурно Място.

Във вторник сутринта разписа доста документи на бюрото си, а когато реши и да ги подпечата... нямаше печат! Нямаше го Големият Държавен Печат! Големият Държавен Печат на Съединените Американски Щати!!! Самата мисъл за това накара сърцето му да си потърси друго място. След като не си намери, наложи се все пак да преглътне и поеме отново въздух. Намери се седнал зад бюрото си и бършещ ръце в панталона. Това беше невъзможно! Не можеше да изчезне Големият печат! Та тук беше най-охраняваното място в най охранявания град, в най-охраняваната и най-полицейска държава в целия свят! Абсурдно беше!.. Просто някой се шегува по нелеп начин с него. Но кой? Та тук влизат само много ограничен брой точно определени хора – екипът му, шефът му, понякога дори самият Президент и... почти никой друг.
Веднага разпореди дискретна проверка на влезлите и излезлите в понеделник – никой външен, нищо особено – чистачката сутринта, шестима служители, две секретарки, компютърният техник по обед, пощата от шефа му, жена му с децата привечер, един служител и чистачката вечерта (както и тази сутрин). Гледа дори и записите от камерите. Нищо. Всички хора бяха проверявани повече пъти, отколкото и той самият знаеше, преди да започнат каквато и да е работа в това ведомство, камо ли в кабинета му. Но все пак – Големият печат липсваше! Пак изтри ръце в панталона. Дали някой от хората му не работи за други? За руснаци, за европейци? Не дай си Боже араби?.. Ужас! Най-добре беше да се самоубие на момента! Какво въобще щеше да обяснява?.. Погледна от високите прозорци навън и си представи как бързо приближава паважа, все още жив. Отказа се. И защо пък да се самоубива? Не беше виновен! Някой е направил нещо, това е!.. Да, ама никой не бе направил нищо – провери няколко пъти. Сигурно най-добре беше да извика ФБР, ЦРУ или някоя от другите безбройни служби? Те щяха да оправят работата. Но с неговата кариера така или иначе беше свършено – да загуби Големия печат! Непростимо бе. Дори и да не се разгласеше публично, сигурно щяха да го заточат на безпредметна служба в някое прашно градче на Средния запад. А тъкмо се бе издигнал... Отказа се от службите. Трупаха се обаче документи и бе абсолютно необходимо да се подпечатат – най-много два дни да можеше да прикрие липсата на Големия печат, в най-добрия случай. А после? Не му се мислеше даже...
И така, накрая се принуди да вземе други мерки. От Много Сигурното Място препоръчаха му Колер като изкусен, добър, скъп и най-вече безкрайно дискретен... фалшификатор. Нямаше как, трябваше да му се довери отчасти. Бе измислил безсмислената, но достоверна сякаш за такава държава версия, че по някакви Дела в интерес на Националната Сигурност и пр., и пр. трябва да се изработи копие на Големия Държавен Печат – кой не би се вързал на такова обяснение? И не само това – понеже печатът не може да се изнася от кабинета на Секретаря по никакъв повод, то копието трябва да се направи по отпечатък от Печата върху хартия и снимка на външния му вид от каталога на Департамента. Едва ли Колер щеше да се затрудни... Нямаше, разбира се – човекът го потвърди с някакъв вид професионална гордост. Почуди се за миг, но все пак с него говореше, тайно при това, самият Секретар! След като беше заплашен, че подлежи на законово преследване и най-жестоки наказания къде ли не, предвидени от всякакви рестриктивни закони (включая и срещу митичния и удобен Тероризъм), ако не спазва конфиденциалност, а най-вече след обещаното възнаграждение, Колер прие до другата сутрин да е готов. Как и с какъв ресурс щеше да стане това, Секретарят не се интересуваше.

И наистина, малко след девет на другия ден Секретарят получи съобщение, че господин Колер го чака във фоаето. Слезе бързо и лично взе пакета. Отпрати човека с обещание да му се обади и се качи в кабинета си. Освободи секретарката, заключи се, седна зад бюрото и разви пакета. Вътре имаше кутия, която отвори бавно и със затаен дъх. Печатът беше там! Големият Държавен Печат на Съединените Американски Щати. Абсолютно същият. Дръжката беше излъскана от дългата употреба. Дори той не можеше да познае, че е фалшив! Браво, този Колер излезе добър специалист, не го бяха излъгали!.. Удари един-два печата по разни листи – да види как излиза. Добре беше! Ако се удряше по-небрежно, едва ли някой щеше да заподозре нещо. Облегна се назад и даже си позволи да си налее една малка водка и да запали тънка пура... Какво бреме само беше паднало от гърдите му!
До обед навакса с подпечатването на документи от предните дни и преди да си тръгне вечерта дори бе забравил за неприятния инцидент. Още повече, че с Колер се бяха разплатили вече по банков път. Всичко беше наред.

С благоволението и благоразположението на човек, преодолял почти непреодолимо препятствие, следващите дни бе по-внимателен дори към жена си – с лекота изтърпяваше безсмислените й бърборения, а тази вече дори стоеше с нея във всекидневната, докато тя готвеше нещо за вечеря. Синът му си играеше в стаята си и току идваше да им показва по нещо, възползвайки се от рядкото разположение на баща си.
- Татко, татко, виж какво нарисувах! – пъхна под носа му лист хартия, изпълнен с обичайните детски рисунки. Секретарят замръзна на място, досущ като меката си усмивка. Почувства се като стара грамофонна плоча, опитваща се да премине нататък, за да докара мелодията докрая, но все прескачаща на едно и също място, за да започне отначало – на листа се виждаше разкривена къщичка, дворче, дръвчета и пр., облаци и слънце, пръскащо лъчи над селско-пасторалния пейзаж. Слънцето представляваше отпечатък от Големия Държавен Печат. Големият Държавен Печат на Съединените Американски Щати! Виждаха се всичките там орли, “e pluribus unum” и другите неразбираеми неща. Успя да преглътне най-после и след като ентусиазмът на детето позатихна, да попита:
- Браво! Чудесна рисунка!.. А това слънце как го направи?
- С детския печат от комплекта за рисуване. Този е малко голям, но ако го натопя първо от единия, а после от другия край, накрая излиза цял...
- Какво, какво? Къде го топиш?
- Нещото, където се топят печатите в боя е по-малко и само този не се събира – отначало излизаше само половината, но после го притисках от всяка страна по отделно и тогава се отпечатваше добре вече. Искаш ли да ти покажа? – И още как! Моментално стана и отидоха в детската стая. Жена му не можеше да се начуди на желанието му за игра с детето. “Само да не се е забъркал пак с някоя секретарка! И да преиграва внимание сега.”
- Ето го! Хубав е нали? Малко е тежък, но с две ръце става добре. – Големият печат беше в ръцете на детето. Успя да го вземе от него почти бавно и небрежно. Той беше, нямаше съмнение. Но как?.. Нямаше значение сега. Огледа се – стаята бе пълна с листи, по които се виждаха отпечатъци от Печата или негови части. Събра всички и попита за още. Не, нямало тук, но вчера идвали приятели и си играл с тях. Можело в някого да има... Щеше да се провери и това, нека не звучеше подозрително сега. Помоли да задържи листите с отпечатъците и детето се съгласи с готовност, поласкано. Настъпи време за разпит.
- И откъде взе такъв голям печат? – подходи добронамерено.
- Даааа, знам, че трябваше да ти кажа, съжалявам! – гледаше надолу и почесваше ненужно глава. - Но като видях колко много други имаш на бюрото, домъчня ми за този – дето стоеше прибран и сигурно никой не си играеше с него. Пробвах дали влиза в кутията ми с мечо Пух на капака, а после... забравих да го извадя. Но щях да ти кажа, нали знаеш, че не лъжа? Нито крада!.. Пък и го показах на мама още същата вечер... – Така лиии? Я да видим. Погали го по-косата и го заигра с други неща, а после взе Печата и отиде във всекидневната.
- Оливия – Ан? Може ли за момент?
- Какво има, скъпи? – използваше двете й имена. Явно ставаше въпрос за нещо сериозно. Бързо прехвърли няколко възможности.
- Я ми кажи нещо за това! – повдигна Печата в ръка. – Откъде се взе и кога?
- Ааа, сувенирът ли? – отдъхна си. Явно не бе разбрал още за онази кредитна карта. – Дали са го на детето като идвахме при теб онази вечер. Много мило! Ако знаеш колко се радваше – дори си легна с него!..
- Така ли? – смънка неопределено. Дали му се подиграва или наистина мислеше така? Изгледа я изпитателно и плъзна поглед по русата й коса. – Само, че не са му го дали, а той го е взел сам, разбираш ли? Без да знае някой е взел Големия Печат. – отново го размаха пред нея.
- Как така Големия Печат?
- Е... Копието му, разбира се! – облиза устни – Нали виждаш, че е доста по-малко, пък и доста по-леко? Има много малко такива копия – дават се за сувенири в много редки случаи, при особени обстоятелства. Ще разберат, ако не го върна, под точна бройка са. – вдигна рамене.
- Аха!.. Нищо де, случва се. Все пак е само дете още... Утре ще му купя нещо друго – и без това е твърде тежък и опасен за игра. – обърна се и заразбърква нещо в тенджерата.

Повяви се на работа на другата сутрин с лукавото изражение на знаещ и готов за отмъщение човек. Подчинените му моментално се стегнаха и запреглеждаха на ум тайните си простъпки от последните дни – кой знае какво е научил. Стърпя се да не уволни цялата охрана – прекалено подозрително щеше да е. Само ги наказа за някакви си там пропуски в службата. Не възразиха. Малко им беше, след като можеха да оставят дете да изнесе Големия Печат в метална кутия, но засега стигаше и това.
Заключи се в кабинета и извади печатите. Съвсем еднакви бяха! Остави ги на бюрото и позвъни по телефона. Бе измислил как да се отърве от единия. Уговори се за неделя сутрин и седна на стола. Дори той не можеше да каже кой е истинският печат. И кой беше всъщност? Повъртя ги малко в ръка, а после избра единия, прибра го, а другия пъхна в чантата си.

В неделя отидоха „на лов” с трима приятели. Дълго убеждава охраната да останат достатъчно далече от него – и в тоалетната трудно влизаше без тях. Навътре в гората се озърна няколко пъти, а после клекна в храсталака зад едно голямо дърво, изкара малка лопатка от раницата си и бързо изрови тясна дълбока дупка. Извади Печата и го пусна вътре. Върна пръстта обратно, а излишната разпръсна наоколо. Подреди и малко шума отгоре, а накрая дори стъпа два три пъти – нищо не личеше. Спокоен вече, бавно се върна обратно. Не бе успял да издебне никакво животно.
И все пак, дали не бе заровил истинския Печат? Кой знае, да му мислят бъдещите археолози... А и какво значение имаше? И без това никой не бе забелязал нищо. Странна история, наистина, но случват се и такива неща! Човек трябва да внимава с тези деца...