Сам-само на света изоставено
в съпровод от човешки глави,
безответно наведени пламенно
с побелели от ужас страни.
Сам-самичко, пребродило утрото
и посрещнало с болка деня,
предугаден от хиляди сутрини
на жестока и зла свобода.
То се скита- безумно, безпомощно,
то се скита в отчаян покой...
Наранено, божествено в спомена,
отлепен от небесен порой...
Вън е хладно, дъждовно и делнично,
всеки бърза за своя живот...
А със чайчето смешно, безделнично
ще запълнят плачлив анекдот...
Ще умре от студа и от жаждата
по несметните весели дни
от мига на свещеното раждане...
Ще умре. Наживяно. Дали?