Градът е седнал върху улиците си.
Мъти бъдеще и диви кестени. И чака.
От миналото се изребрят конници,
поклонници на кръв пролята
с мечове и ятагани,
и стихват в меланхолията на музеите.
С мъртви идоли в зениците
задават се войниците
на победени и на победили армии
и отминават като статуи.
Отминават като струи на посърнал дъжд.
Градът е седнал върху улиците си
на сутрешно кафе и прах от сънища
и чака
да се завърне от пътуване реката,
да раздаде любов и риби,
и бръчки да му раздаде
и стъпките на първите деца,
понесли слънце в своите длани.
От минарето глас протяжен
връзва времето като чалма
и приближава своя Бог.
Камбаните на църквата протягат пръсти,
правят върху бавен облак кръст и
приближават своя Бог.
А градът не свършва.
Не свършват улиците, птиците и лятото.
Само вятърът се гуши под дърветата
за да не оставя сянка,
нито сянка на съмнение,
че хората, които стъпките си тук оставят
знаят как не трябва да умират.