автор: ivliter

Сега е март. Земята се събужда от шепота на пъпките, събужда се от стъпките на пролетта, от онзи паметен размах на щъркеловите криле, с които птиците изправят от постелята задрямалата зима, подсещат я, че време е дошло да си отива. И въздухът е свеж и чист след пролетния дъжд, след ехото на първия му гръм небесен.
Край мен ухаят дъхавите теменужки и цъфналите клонки на дърветата. И изведнъж в носа ме блъсна натрапчивата неприятна миризма на пръч. След миризмата му се появи и той, последван от пасящите кози в ливадата. А не далече, подпрян на гегата, стои пастирът и миризмата никак не го впечатлява, нали върви цял ден той след стадото си в нея. Дори и в този хубав ден животът иска да покаже двете си страни – добрата, с аромата на цветята и лошата, на пръча с отвратителната миризма. Напразно вятърът се сили, да я смекчи – така е остра тя и задушлива. Не е забравена, не е, но за това пръчът неще да знае, брада повдига към небето и с издути бърни, козите обикаля той и души, и пръска в пролетния въздух смрад. И аз се питам как ли е възможно тази смрад, да е първопричина за раждането на красив живот? Но можеш ли да разбереш живота!?