автор: flowerpeace_21

Изгубена в пожарите на дните,
жигосали душата с огнен щик,
вървя без дъх - прокуден малък скитник,
жадуващ съвършения си миг.

Но пулсът на живота как увлича...
В сърцето тежка участ се таи -
до края съвършено да обича
и все тъй съвършено да греши.

И някак неизбежно примирена,
съдбата си улавям под ръка,
прозряла, че напълно съвършена
е може би единствено смъртта.

А този свят в кръвта ми с всеки удар
набъбва пак, повторно сътворен,
така прекрасен в дивата си лудост,
така несъвършено съвършен.