автор: boromir

Смеем се!
Седим срещуположни
и се смеем.

В лимонената стая топло ни е
и се смеем.

През целия следобед
от Облачния път превалят падащи звезди
и ние пак се смеем.

Сезоните прелитат, като влакове стрели –
дъжд, слънце, есенни слани,
Торнадото от Оз ще отнесе на вятъра кибритената къща
към някакви страни...
Но ние сме далече,
но ние пак се смеем!

Защото със усмивката си заслепяваме света на тишината
и управляваме енергии,
които, ярки, топло ни обгръщат.

И сякаш всемогъщи -
в ключ Сол завързваме стрелката на часовника,
за да не мери броя на усмивките в секунда,
които отброяват стъпките до края
на безразмерния ни и безценен миг...
Но няма как да спреме да се смеем,
когато заедно сме...

И дори докато пеем,
стаили дъх, Усмивките се крият във ъглите
на лимонената стая
и само чакат някой непослушен, самоволен пръст
по черните клавиши сбъркан да се спъне -
за да изскочат! И със засилка,
като мургави хлапаци,
Усмивките ни ярки по челата да се спуснат,
да се загмуркат във очите ни,
да дръпнат ъгълчетата на наш`те устни
и пак, и пак... И пак
да почнем звънко да се смеем!...

* * *

Когато през вратата си отивах, ти се усмихнах,
за да не позволя
усмихната
да се озърнеш зад хребета на мойте зъби
и да видиш:

как с всяка крачка в коридора
аз наближавам хоризонта,
във мене слънцето залязва
и над полето слънчогледово
от тишината на звездата ти
се спуска мрак.

И облакът на нищото суши стъблата
на предсреднощните дъбрави,
които ще студуват без усмивка,
докато зимата цари...

... в средата на Юли.
Тишина.