автор: ivliter

В сезон подир сезон, върти се неуморно времето на дните в шарената въртележка. И в неговата центрофуга каляваме характерите си и опит трупаме за бъднината. Дори добър да е сезонът, той отминава и за прощаване настъпва час.
Отнася в него лятото златистата си светлина към други хоризонти – отнася спомена за нас, такива, каквито няма вече никога да бъдем. Аз виждам в този час по угарите и стърнищата в полето да го изпращат работливите селяци, свалили шапки, с отпуснати, напукани от труд ръце. На лятото помахват те сега за сбогом, щастливи от получените дарове от него. И затова тъга в очите няма. И са красиви те, обгърнати от слънчевите ореоли на този час прощален. Денят последен на слънчевото лято ги държи в магията на своята неповторимост и озарява чак до дъното душите им – те затова са може би красиви, както никога. И долината в този час на тайнство отслужва свята литургия, каквато още никой не е виждал.
Стоят в съня ми с шапки снети хората пред отминаващото лято, пред добрината му, пред красотата. И питам се защо ли днес забравили сме шапките да сваляме за почит от главите си? Един красив, забравен жест за почит и за уважение – един старинен ритуал. Едва ли вече ще го възкресим…