автор: LeoBedrosian

Поживееш, поиграеш на тенис, покараш ски и погониш момичетата. Половиш либа и хоп, ето те на попрището жизнено в средата. Остави, че си попаднал точно в тази среда, дето не си желал, ами си се цопнал в нея заедно със едно, две хленчещи дечурлига, вечно недоволна жена, тъща, дето не понасяш и един, двама болни родители.

Позната картинка, а? Най-лошото е, че едно време ни обещаваха светло бъдеще. Да ги питам къде им е светлото бъдеще сега. И къде е човеколюбивия им комунизъм, дето от всекиго щеше да взема според възможностите, а щеше да му дава според потребностите. Е да де, ама на Гошо Сиромаха възможностите му се простряха до ликвидацията на десетина държавни предприятия и една митница, а потребностите не може никой да задоволи. По-големи потребности не вярвам да са се срещели из целия Европейски съюз.

А моите потребности никой не разбра какви са, сигурно защото и аз не можах да ги определя еднозначно. Кой ми е виновен, че нямам потребности. Гошо Сиромаха не е. Остава аз сам да съм си виновен за това. То е вярно, че и възможностите ми не са кой знае какви. Едно ме учеха да правя, пък сега Гошо изисква съвсем друго от работниците си. Хем да са до двадесет и пет години, хем да имат десет години трудов стаж по специалността, а да са и като манекени. Кой ми е виновен, че това не го умея?

Гошо не е виновен за това. Той няма време за такива дребнавости. Той гради новия строй, бори се със зъби и нокти да постави основите на капитализма, дето някои не знам защо вместо "див" му викат "демокрация". Е, вярно е, че такива, като Гошо Сиромаха ги разлепват често по диреците, но това ми е малка утеха. Мен като не са ме разлепили, та какво? Да не би да съм нахранил и облякъл детето си? Осигурил ли съм му образование, спокойно бъдеще, достоен живот? Ще е по-добре да разлепят и моя лик на някой стълб, вместо да гледам как детето ми се мъчи и работи за детето на Сиромаха срещу къшей хляб.

По-добре да надяна скъсания чорап на жена ми на оплешивялото си теме, да срежа чифтето, дето ръждясва на тавана и да потърся справедливост в офиса на Сиромах банк. Да взема своето, дето ми го дължи тоя живот или да отнеса оловото.

По-добре от куршум, отколкото от глад!

Но понеже и това няма да направя остава да намеря въдицата, да открадна една филия без да ме види жената, да я омеся на тесто с малко водица и да седна сред по-ланшни найлончета, изгорели от слънцето автомобилни гуми и избелени съдрани потници останали от светлия комунизъм край барата. И да се надявам някоя заблудена мряна да се примами от бедното меню, дето и предлагам. Та да си докажа, че на тоя свят има и по-големи лапнишарани от мен.