автор: zebaitel

Ако имаше нещо, което да го възбуди за секунди и да го накара да изпитва неистово желание да докосва, да целува и дори да захапе, това беше видът на чифт заоблени женски колене, събрани прилежно едно до друго, когато жената е седнала. Тези на жената от отсрещната маса бяха толкова съблазнителни, че теглеха погледа му по гладката си матова повърхност нагоре, там където чорапът завършваше с изящна силиконова дантела и започваше топлата прегръдка на двете бедра и после още по-нагоре...
Докторът на филологическите науки Любозар Динев въобще не си спомняше кога се беше появила тази негова страст по женските колене-може би тогава, когато любимият му университет беше още институт, още не беше дошъл онзи октомврийски ден, когато строени пред първа аудитория слушаха глупостите на върховния хитряга, дошъл да открие университета, който по незнайни дори нему причини реши да се пошегува и изтърси думата „велюсипеди”, и всички западни филологии прихнаха, а комсомолските зашъткаха между редиците! Беше времето на запоите с откачения психолог, на безбожно късите поли и дългите черни палта, тип шинел, които се отваряха отзад и отпред при всяка крачка на момичетата и показваха стройни крака във висок ботуш, и на Вени Джапанката. Вени беше своебразна емблема на института-вечният студент, художник по специалност, изключително начетен и арогантен; за него студентските легенди твърдяха, че ходел лятно време със затворени обувки, за да не му се прашат краката, а зимно време по джапанки, за да не се вмирисват! Около Вени витаеше някакво таинство, което караше студентките първокурснички да дават мило и драго за да преспят една нощ с него, па макар и във вмирисаното на терпентин и мухъл ателие, което той по милостта на ректората ползваше и за жилище, защото нямаше пари да си плаща квартира. Всъщност, Вени си отработваше престоя там като позираше винаги, когато липсваха модели за голо тяло, като същевременно подхвърляше хапливи забележки към колежките си, докато позираше, защото си беше много добър в занаята. Помагаше и в стола, каквото и да го накарат да върши и се шушукаше, че не отказвал и на леличките там. Само дето не повтаряше-имаше си достатъчно голям избор, пък и не му даваха възможност, винаги се намираше някоя примряла от копнеж нова колежка!
Точно по това време, в една задушаващо уханна от наболата трева, ярка утрин, в четирста аудитория, Любозар се влюби в Бистра. Беше седнала върху банката, късо подстриганата и тъмна коса обрамчваше като ореол кръглото и лице, тя разперваше дългите си пръсти, наместваше с театрален жест очилата си и имитираше ужасно сполучливо асистента по литературознание, когото всички мразеха заради навика му да ги унижава:
Thou still unravished bride of quietness!
Thou foster-child of Silence and slow Time…
Колеги, към коя дама се обръща Кийтс в тази своя ода? Хайде, нали сте английска филология, покажете, че поназнайвате нещо за творчеството на романтиците!
От тогава му остана навика да не се подиграва на незнаещите, а на тези, които не искат да научат! Та Бистра говореше с неговия глас и интонация, всички се смееха и подхвърляха забележки, вече знаеха, че обръщението е към една гръцка ваза от едноименната ода на Джон Кийтс, а Любозар не можеше да откъсне очи от коленете и, които просто изпълваха цялото му същество. Настъпващата пролет и Бистра бяха зашеметяваща комбинация, той просто не усещаше как минава времето, а когато им се удадеше да откраднат един час насаме в неговата стая в общежитието, той я слагаше да седне на леглото си и много нежно и възбуждащо започваше обожествяването и от коленете.
Вече бяха в сесия и когато една нощ, малко преди десет, той излезе за нещо в коридора и мярна през прозореца тънкия и забързан силует, помисли, че идва при него, но вратата на коридора не се отвори и той излезе да види защо се бави. Двете общежития, бивши казарми, бяха на едно ниво, а по надолу, като се слезеше по външните стълби бяха ателиетата на художниците. Оставаха минути докато нощният пазач заключи общежитието и той се притесни, че тя няма да свари да му каже, каквото има да му казва и да се върне в женското общежитие за толкова време. Излезе навън, нямаше я. Примоли се на пазача да му остави ключа с обещанието, че ще му го занесе след малко, заедно с половин бутилка сливова, пазена за всеки случай, обиколи двора, слезе чак до спирката-нямаше я. Тръгна пак нагоре, покрай ателиетата, покрай мъжкото общежитие, стигна до женското, беше заключено, върна се обратно, пак покрай мъжкото, покрай ателиетата. Не разбра какво го накара да погледне през прозореца, но на светлината на външната лампа, върху широката,зацапана с маслени бои маса, на която художниците държаха шишетата терпентин и бурканите с четки, пробляснаха коленете на неговата Бистра и между тях, като на гладен вълк, захапал жертвата си, къдравата прошарена глава на Вени! Любозар стоя и гледа втренчено известно време, сякаш неспособен да осъзнае какво се случва и да реагира, после се спусна по стълбите към вратата на ателието, сякаш щеше да нахлуе при тях и да ги убие само с ключа, който стискаше в изпотената си длан. Малко преди да стигне се блъсна в пейката, спря, като луд я задърпа и я довлече в горния край на стълбите, които водеха надолу от ателието, после се върна и заблъска с длани по прозореца. Сигурен беше, че тя ще изскочи първа. Чу как вратата на ателието се хлопна, после тъпия звук на коленете и, срещнали тежката дъбова пейка, писъка и прекатурването и надолу по стълбите...
Жената от съседната маса отдавна беше напуснала заведението. Любозар плати питиетата си и стана. Дълго обикаля нощните пролетни улици и най-накрая се прибра. Жена му отдавна беше заспала. Той се съблече, без да пали лампите, видя, че се е отвила, нежно, като от въздуха само погали грозния белег върху коляното на сакатия и крак, и тихичко легна до нея.

..................................................................................................................
„Ти, млада, незачената невясто на покоя,
Отгледа те забравата и времето безбрежно...”
Из „Ода на гръцката ваза”, Джон Кийтс, превод на Моис Бело