автор: ivliter

В насрещната гора аз виждам как дърветата опират гръб едно на друго. Така постигат сила в своето единство и устояват те на бурите безбройни. Облегнати едно на друго, дърветата за нещо си говорят, прегръщат се, целуват се и се усмихват на идващата срамежливо пролет.
По клонките им влагата пълзи и храни пъпките им натежали – облича ги в зелени нови ризи. И пак по тях, от облачните висини се спуска светлината, към закопнялата земя за нея, събудена за нов живот. Небето днес е още тихо, но щом напрегна слух, дочувам как набира сила в него пролетният гръм, най-първият – салют за идващия нов живот. Изправен в подмладената ливада сега аз гледам полета на облаците лекокрили, очакващи от слънцето причастието си. И те, като дърветата, се оповават един на друг, преливат сила в силата си. И няма как загледан в тях аз да не се запитам, защо при хората това е трудно да се случи? Нима не виждаме урока на дърветата и облаците? И не намерил отговор, захващам поглед в бягащата сянка по ливадата от облака над мен. И тръгвам с нея към гората на надеждата, където моята надежда да потърси рамо в нечия надежда друга, и да разцъфне с пролетната сила, пролетният цвят на вярата в доброто и в човека.