автор: ulianka

Един слънчев лъч се промъкна през прашното стъкло на изоставената къща. С намерение да бъде първият утринен откривател на нещо (и той не знаеше на какво), се втурна с всичките си възможни фотони и се сблъска с повяхнала и полуразкъсана паяжина. Доразпори я, щастлив, че зад нея ще намери Нещото -
невиждано и завладяващо. Все пак току що бе роден, полагаше му се да бъде изследовател. Но в стаята нямаше нищо, ако не броим един дървен сандък, който не си знаеше нито годините, нито цвета. По стените му се мъдреха метални фигурки на летящи, къдрави ангелчета. Слъчевият лъч реши да си почине върху него - все пак доста път би до земята. Разстла се на голямо светло петно по капака и се замисли. Ако в къщата живееха хора, непременно щяха да имат котка, която да се метне на петното му и да мърка. Да, ама той не знаеше какво са хора, а още по-малко какво е котка - нали бе току що роден. Заспа. И почти веднага се събуди от някакви силни и неопределени звуци.

***

Преди време село Малиново се огласяше до небето от звън на хлопки под брадите на козичките, от викове на майките по чедата им и от крясъците на същите тези чеда, дето във всеки миг извършваха по някоя дяволия. Из цялото село миришеше на свобода. Докато един ден то опустя. Имаше такива, на които тази свобода не им миришеше на хубаво и направиха така. че хората да си съберат багажа, и да слязат по градовете. Та, когато наоколо опустя, селото се почувства много виновно и дълго плака. То, горкото, си помисли, че не си е изпълнило добросъвестно дълга - да направи хората и животните в него щастливи. Впрочем животните останаха. Някои. И подивяха. Те самите не правеха кой знае каква ртазлика между питомното си и дивото състояние, но щом нямаше кой да им вика "ай,ай, пъъъррр" и други такива, значи си бяха диви козички с хлопки по шиите.
За къщите - какво? Вие сами знаете какво се случва със запустелите къщи и как се изпразват стъклените им очи. А напролет (все тогава се случва) започват да плачат с най-кристалните сълзи на света, по-тъжни и от човешките.
Но, когато заприиждаха циганите, сълзите им секнаха. Бездомните мургави тумби идваха на талази и грабеха де каквото им попадне. Отстрани приличаше на филм на Костурица. Гладни и мизерстващи, те нямаха вина, просто правеха това, което правеха от години. Подгониха и подивелите кози, изтърбушиха ги с ножовете си и ги изядоха. Щом свършиха нещата за крадене и ядене, циганите си тръгнаха.
След тях останаха разбитите къщи.
Чак тогава над селото вместо старата миризма на свобода, се разнесе аромата на промяната. Този аромат е много неопределен - никога не знаеш, да му се радваш ли или да се завреш някъде така, че нивга да не го усетиш. Понеже не знаеш какво ще последва...

***

Отплеснах се и забравих, че ви разказвах за един слъчев лъч. За такива неща ми се разказва, а не за плачещи села, дето и лъчите вече не могат да видят, защото са безоки. Та този лъч бе заспал на стария сандък, а след това се бе събудил от силен шум. Той никога не беше виждал хора, та поради тази причина не знаеше, че данданията я предизвикват те. Когато се разсъни, забеляза, че не е на същото място, дето спеше, а чак в другия край на стайчето. Оттам видя как едни дрипави и рошави човеци тършуват, хилят се, псуват и търчат насам-натам.Като разбраха, че други техни събратя са ги изпреварили и обрали всичко, се разкрещяха, а един от тях извади нож от джоба си, изтръгна металните ангелчета от сандъка и ги прибра. А друг направи дървената старина на трески с брадвата си.
В този миг слънчевият лъч трепна няколко пъти и угасна. Звездният му родител се катурна зад баирите. Утре щеше да роди нов. "Утре?!..." - зачуди се празната къща... Но нямаше кой да ù отговори, че новородените лъчи виждат различни неща през живота си - и хубави, и лоши. Но те не го знаят, за тях всичко е част от пътя, който трябва да извървят. И не правят разлика между вчера, днес и утре.