автор: Iszaard

Март 2011 г.

Пишейки за абсурда напълно осъзнавам, че изпадам в абсурд, защото мислейки в тази посока за известно време преставам да следя непредубедено какво точно се случва в моя свят, а и в този, който ме заобикаля. Защо е така?
От години наблюдавам процеса на оформяне на съжденията и няма как да не забележа нещо изключително странно. Докато изказвам пред себе си или пред другиго някаква хипотеза, правя извод или просто разсъждавам за нещо конкретно, преставам да черпя онази информация, крайно необходима за още по-дълбоко разбиране. С други думи спирам на едно място, мислейки си за миг, че съм достигнала до истината. Отгоре на всичко се налага да използвам вече възприетите понятия за нещата, за да бъда разбрана. Същият този процес важи напълно за отношението към мен самата, за оценката, която поставям на себе си.
Разбира се, и себеосъзнаването, и себеопределянето са многопластови процеси, при които понятията донякъде помагат, но много повече вредят.
Какво разбираме под себеосъзнаване?
Оказва се, че не е толкова просто да бъде открито някакво обяснение на това понятие. Философията, социологията и психологията използват думата съзнание, доста близка, поне като корен. Понеже, както знаем, философията е неединна в своите твърдения за света, се налага да разгледаме накратко позициите на двете нейни основни направления по проблема. В материалистическата философия съзнанието се разглежда като свойство на високоорганизираната материя за отразяване на действителността, като осъзнато битие, субективен образ на обективния свят, като субективна реалност в противоположност на обективната и така нататък. Като начало излизайки извън доста тесните засега рамки на природните науки, които възприемат оргазизацията на света от гледна точка на елементарните частици и така класифицират материята като високо и по-нискоорганизирана, ще видим че нещата съвсем не са розови по отношение на разбирането ни за процеса на осъзнаване. Отново използваме понятие, което е далеч от истинноста извън собствения ни краткотраен живот. Защото както добре знаем, колкото и прозорливи да са нашите физици, математици, химици и прочие, те все пак са хора, които пребивават в и въздействат на материалния свят не повече от 100 години, ако въобще достигнат подобна възраст. И понеже думите никога не предават информацията на 100 %, т.е. няма как да налеем с фуния онова що осъзнаваме като реалност на другите, те отново ще трябва да преминат през етапите на целия този процес, при което е доста съмнително докъде точно ще достигнат.
Какво се случва при идеалистичната философия? Тук нещата определено излизат извън всякакъв контрол, но донякъде въздействат в правилна посока, защото е по-добре нищо да не знаеш, отколкото да стоиш на позицията, че знаеш всичко.
Ако разсъждаваме върху нещо, без да мислим за същността му, наблюдавайки неговите въздействия върху нас самите и другите, това също е подход. Но докъде ли води той? Окултистите например, или поне част от тях боравят направо с понятието себеосъзнаване, приписвайки му определени качества. За тях то е импулс от Действителността, а не игра на преиначаване и преписване. Придържа се съм реалното нещо, а не към мисълта и теорията за него. Принадлежи на това, което е, а не на това, което трябва да бъде. Помага да излезем от фрагментацията на структурата от изживявания. Така ли е наистина? И какво всъщност се случва в онова, което възприемаме като съзнание? Защото както стана дума по-рано, всъщност нямаме никаква представа за реалност, а понятието, което използваме, за да си я обясним, е доста далеч от истината.
И така нищо не е каквото е. Можем да усетим че нещо съществува, без да можем да си го обясним, а обясненото не носи удовлетворение. Свикнали сме да осъзнаваме себе си чрез възприетите общи понятия, но те са далеч от нас самите, от същността ни. И тогава какъв е смисълът? Защо се стремим да си обясним нещата, след като не можем?
Ако разгледаме човешкия живот от гледна точка на етапите, през които преминава – раждане, детство, зрялост и смърт, и се концентрираме върху двата по-осъзнати, ще видим лесно, че те са много различни един от друг. Преди всичко заради самооценката, която си даваме.
Детето също се възприема като част от света и се чувства доста добре в него. Обикновено е така, докато настъпи зрелостта. В този период е лесно да се вярва във всичко и то да става факт, поне в съзнанието. Това обаче съвсем не значи, че детето е с болна психика. Тъкмо напротив. Поради способността си да вижда нещата по по-позитивен начин то расте и се развива, склонно е да се разтвори в света около себе си общувайки. Още повече, че в първите години на живота си, обикновено до около 20-ата, човек не е тотално обременен от понятията, т.е, гледа света със собствените си очи, без да заема вече утвърдените представи за него. В момента, в който „повярва”, че „няма нищо ново под слънцето” и, че онова, което са открили предците му важи при всички положения, индивидът се самоосъзнава като част от понятийния свят, социализира се с други думи. Това обаче определено не го прави щастлив, липсва достатъчно удовлетвореност от съществуването, а и от оценката за себе си.
Детето вярва, че всичко е възможно. За него смърт не съществува, тя е извън представите му за света и ако някой около него просто изчезне, то скърби единствено поради своята привързаност, а не от страх. Това съвсем не се отнася за зрелия индивид, при който болката от загубата е в изключителна степен формирана от общовъзприетите представи – чувството за безпомощност пред смъртта, трансформирано в различни религиозни или философски схващания. Осъзнаването на себе си и света при възрастните е твърде далеч от естествения ход на нещата, като предмет, който наблюдаваме през стотици огледала – виждаме и себе си и него, съпоставяме се с нещо, което не сме ние самите, но поради изкривяване на образите ни се струва, че има тъждественост, а тя не съществува.
Абсурдът на себеосъзнаването в зрелостта идва естествено с натрупване на готова информация, за която се лъжем, че помага. Първо ни лъжат родителите ни, преподаватели, после приятелите, като цяло по-възрастните и „опитни” индивиди, но истината е, че никой не е спечелил каквото и да е от тези „рецепти за щастие”. С напредването на годините моралните и социални предразсъдъци или непрекъснато се струпват подобно на камъни върху желаещия да ги отхвърли или, в общия случай, се превръщат в доста твърда черупка, зад която е трудно да бъде открит самият човек, а още по-невъзможно е той сам да открие себе си.
Факт е, че никой не се опитва да възприеме другия без да си служи с общите представи, оформени и възприети като даденост преди хиляди години. Да, но дали сме такива, каквито сме били някога и, ако тогава сме възприели грешна позиция към света, защо трябва да продължаваме да я поддържаме при положение, че рамките й стават все по-тесни и неудобни? И понеже цялата тази ситуация води до една непрекъсната досада, която постепенно се превръща в депресия, огромна част от хората предпочитат изобщо да не си задават въпроса кои са, какви са и в какъв точно свят живеят. Това е по-лесно не само от социална гледна точка, защото обществото не търпи и никога не е търпяло промените, а ги е възприемало само при крайна необходимост, по-удобно е и от гледна точка на осъзнаването на самия себе си, т.е на липсата на такава. И ако някой реши да се бунтува срещу идеята всичко да бъде възприемано чрез понятийните клишета, го обяваваме или за мистик, или за философ, или за откровен луд, който трябва да се лекува. С други думи човешката общност отново се опитва и твърде често успява, да напъха обратно в понятийния свят всеки, който не желае да живее в него.
Изключително интересно е онова, което се случва между лекар и пациент когато става въпрос душевен проблем, а при всички нервни заболявания, не само при психозите, става въпрос за невъзможност породена от нежелание на конкретния човек да се помести в клишето на понятийната реалност, която изисква от него не само конкретно поведение, но си позволява да насърчава определени чувства и желания за сметка на силно изтласкване на други, т. е. на естествено пораждащите се. В тази ситуация „работата” на лекаря, психолога, психотерапевта, психиатъра, близки и познати е да убедят „болния”, първо че е болен и второ, че трябва бързо да се върне в нормалния (понятиен) свят. В противен случай ще бъде изхвърлен въобще и от всичко, което си мислим че съществува. Такова отношение разбира се засилва депресията, която всъщност не е нищо друго освен една естествена тъга от съществуването, такова, каквото е. Повече от нелепо е, че хората отдавна си позволяват да изискват един от друг не само действия, но и чувства, желания, позиции, т.е. да се ровят в чуждите души, опитвайки се да наместят всичко в тях според общовъзприетите представи.
Това се случва не защото сме крайно лоши, а поради вече напълно срасналия се с човешкото същество обществен отпечатък, който го превръща в зомби, вредящо не само на себе си, но и на околните.
В резултат светът, който сме си създали и поддържаме не без ежедневни усилия, се е превърнал в доста неприятно място, където сме поставени в по-лошо положение от това на затворниците в миналото (не сега, защото понастоящем няма разлика между манипулациите в затворите и тези извън тях). Защото така е правилно ние сме длъжни да мислим и чувстваме по определен начин, иначе ни лишават от блага. След всичко това ако не искаме да страдаме „излишно” почти винаги се примиряваме с тези изисквания и преставаме въобще да се обръщаме навътре в себе си, т.е. да се себеосъзнаваме. Онзи, който все пак продължава да се „инати”, трябва да понася удари не само отвън, но и отвътре, като последните са по-силни и неприятни, защото са продукт на силно изкривения от възпретите понятия образ на света.