автор: Valens

Пощальонката Иглика спря до портичката и извика.
Под сайванта баба Мика, уж си кърпеше терлика.
Сепна се, от стола бързо стана, охна, за кръста с две ръце се хвана.
Боже, Боже, така ми се пада, вече не съм булка млада.
Почна петата година, откак далеко замина щерката Ирина.
А пък после,колко.... мина се, не мина,
че и зетя, че и внука - при нея, в пустата чужбина.
Двама с Кольо тука, грижат се за двора,
къщата, обора, пет кокошки, две кози.
Старост. Всичко почна да тежи.
Сложи писъмцето баба Мика, право до сърцето.
Тъй разтупка се горкото, като сети се за внука,
че поспря се, да не падне малко до улука.
Това сгънато листче и Ирка е държала във ръце.
От къде се и сълза намери, във очите изгорели.
Една от многото брази по лицето и я приюти ,
после я претъркули и в забрадката я скри.
А сърцето продължава своя бяг да ускорява.
Притесни се баба Мика.
Без да ще, беля ще стори, на любимите си хора.
Дойдат ли си от гурбета, чак тогава спри, сърце проклето.
Да се върнат, но кога!?
Макар, да беше срамота, че е възрастна жена,
дълбоко някъде под белите коси,
от кольовите цветни попържни, към съдбата си тя зареди.