автор: oCb

Да се слееш в мигновението на нещата
Без да се обърква сложната плетеница
От неизброими съществувания
Остава незатворената врата
През която гърбом минава
Сътворението.
Неканен гост, тихо се извинява,
Обръща се,
И ме поглежда в очите.
Няма какво повече да му дам
Освен вината в погледа ми.
Надявам се, че му е достатъчна,
Защото никога не затварям врати.
Не вярвам в призраци.