автор: linasvetlana

Смугъл ден крие в очите си контурите на света. Влажна утрин. Потокът от хора се влива в реката на живота. Съществителните привличат и отдалечават глаголните форми на извайването си, погубвайки възвратно и безвъзвратно своето отредено време за избор. Метафорите на придобитото и пропиляното сравняват безпощадно човешките крачки. В колегиалната, в приятелската, а все по често и в съпружеската близост вечерният стрес не се сеща да попита тишината на другия: "как си?"," какво стана с твоята нужда да бъдеш щастлив?”," тъжен ли си?",” още ли чувстваш, че искаш и можеш да бъдеш обичан?"
Смугъл ден. Нуждата да пълзим по мравешки прилежни в своето намерение, попътно преоткрива дълго сдържаните глътки изцелително самоосъзнаване. Колкото и да не ни се иска, все нещо ни напомня, че над нас е слънцето. И все пак избираме да виждаме само онова, което вътрешното зрение на намерението ни фокусира, игнорирайки съкровените си надежди за лично спокойствие и фамилно щастие. Любовта не ни достига. Разделяме се на тяло и дух, и съвсем забравяме, че едното не може без другото. Обичта не ни достига.

Човещината на възпитаното ни примирение е прекрасен повод да пронижем с погледа на мълчаливото неодобрение ближния си. Повод да презрем неговия и своя избор на професия. Повод да намразим желанията на децата си. Повод да пожелаем да почукаме на забранената за светлина врата с оправданието, че истинско е само видимото. Повод да повярваме, че лъжата не е порок, а благородство, с което бихме могли да наградим егото си. Човещината на възпитаното ни примирение си е тленна и лична...

Мъглите на смуглия ден присядат като малко дете в скута ти, дърпат краищата на съвестта, запиляват пясъчните очертания на вечните въпросителни отвъд стандартните удобства на навика. Чуваш ли? Зад оградите на забравата днес пируват мечтите. Ти не си поканен. Не те искат. Страхуват се от теб. Ти ги създаваше в миговете на инертно вдъхновение, разхождаше се из радостния шепот на надеждите им, но крайниците на усилията ти бързо се изморяваха. Бягайки, уж за доброто на всички, притискаше с официалния вид на представите си атрофиите на стъпалата и хронично мотивираше отказите си. Отказа се от малкото за да грабнеш голямото. Публично понесе отговорността на дарбата си да привличаш сценичните светлини и новото ти лице забрави как се плаче.

Не спирай! Пресичаме улица! Зелено е, да побързаме. Моля те, опасно е да се плаче пред принудително застиналите авто(мобилни)-амбиции. Виж, отсреща има кафе. Искаш ли да те почерпя? Защо ли? Искам да си поговорим.

Не се страхувай! Покажи любопитството си. Няма как да скриеш елегантно страха зад прозрачната любезност на перманентното недоволството от себе си. Как разбрах, че си недоволен? Доволните хора нямат измъчени въпросителни в ъгълчетата на очите си. Техните устни са ангажирани с усмихнати мигове, с нежни целувки, с признания. Изпълнени са с любов, а ето, че ти разкъсваш отново в мислите си печатите на собствената си идентичност за да преоцениш събирания по собствена воля опит.

Наздраве! Да отпием от чашата на живота по глътка отлежала прилежност. Бива си го питието, нали? И теб си те бива, само дето няма кой да ти го каже. Успехът прогони най-близките ти хора далеч от теб. Телефонът не може да замести аромата на домашно проведения разговор, в който не е важно какво и как споделяш, а само, че си подслонил себе си в кръга светлина около масата на семейната обич. Ти си артист и умееш да се задоволяваш със собствените си аргументирани умозаключения. Какво пък! С тях си топлиш полуфабрикатите в дома под наем. Принуден да замества родната стряха, умът трябва и може да оправдава осъдителните липси на близост, да превързва с броилките на придобитото ожулените колене на емоциите и да отхвърля тревожните аритмии, идващи от лявата половина на честолюбието ти.

Не си подготвен да водиш този разговор? Успокой се. Никой не е подготвен за него. Той винаги идва внезапно. Смуглите дни не могат да се предскажат. Те се случват. Изсипват се изневиделица върху дуалистичната ритмичност и задават своите въпроси. В това време светлината танцува високо в небето своя вечен валс. Пепел от рози е дрехата, с която е облечена. Пепел от овъглени въздишки е парфюмът, с който примамва сълзите на облаците. Не усещаш ли? Тя те държи в обятията си. Ще я приласкаеш ли щом облаците заплачат?