автор: Ranobudniche

И всяка нощ катеря се нагоре,
и нокти впивам стръвно с криви стъпки.
Под дирите ми камъни изронени
остават. Вредом съхнат дръзки пъпки.
И уж нагоре гледам, а потъвам
в тресавище от лепкав гняв и сиво.
Дори коварните подвижни пясъци
са, Господи, далеч по-милостиви.
И ослепяха ми зениците от взиране,
от търсене на нощните светлици.
А дланите ми, болни от надиране,
безсилни са да стиснат и трошица.
След натрошените ми тънки нокти
и цялото солено напояване
еднички само.. рими в клопка
покълват в тая хищна яма.