автор: mamasha

(всяка прилика с реални събития и факти е преднамерено неслучайна)

Селото осъмна в тишина. Нямаше я сутрешната суетня из дворовете, не притичваха, забързани, жените с гюмчета или цедилки, не гълчаха беззлобно мъжете из кошарите и дамовете, не подвикваше селският пастир подир стадата. Даже петлите и кокошките не
надаваха глас, въпреки че слънцето вече бавно полазваше нагоре. Сякаш и те, уж глупавите птици, бяха разбрали, че няма защо да будят рано-рано стопаните си. Тишината загръщаше селото – зловеща и настръхнала, прихлупила къщите, увиснала над прашните улици, над околните баири, над едва разлистилата се гора, над пресния гроб в селското гробище.

- Ех, отиде си Данчо! - промълвяха жените край комшулуците и плетищата.
А мъжете поклащаха сърдито глави:
- Не от старост и болест, от мъка си замина човекът.
И пускаха някоя пиперлия дума по адрес на “ония горе”.

Никой не знаеше откъде се бе взел Данчо. Скитник – ни дете, ни котè казват за такива като него. Една вечер преди години случайно замръкна в изоставена къща в края на селото. И остана. Постегна къщата, пренареди керемидите на покрива и заживя в нея. Селяните, препатили немалко от набезите на подобни случайни гости, отначало го гледаха подозрително. Ала времето минаваше, а Данчо никому пакост не стори и лоша дума от устата му не излезе. Ходеше из селото, помагаше тук-там за парчето хляб – я ще прекопае градината на някого, дето вече не го държаха краката, я ще нацепи и подреди дървата за огрев на някоя стрина, останала без стопанин вкъщи или ще потегне стълбище, килнала се ограда. Ръце и душа имаше за работа. Ако пък изкараше и една-друга пара, скътваше я в джоба си и се прибираше у дома. Само по празник се отбиваше в кръчмата, дето се събираха мъжете. Ей тъй, да се почувства част от общата радост.

Приеха го селяните лека-полека, свикнаха с него и взеха и те да му помагат. Кой някоя дреха или завивка ще му даде, кой разсад или фиданка ще му отдели, кой ще му покаже как да ашладиса издънките на джанката край оградата. Свъртя Данчо дом и покъщнина и заживя човешки. Кметът къде ходи, на кои врати тропа само той си знаеше. Но на Данчо и нови лични документи му направиха, и пенсийка му дадоха.

Година-две подир туй в двора му заприпкаха козичка с яренце и дребна шарена кравичка с две теленца, пухкави и шарени като майка си. Те му станаха и челяд, и дружинка, те му бяха и за грижа, и за радост. Раздумката с тях сякаш изтриваше горчилката на спомените - сутрин, когато ги изпращаше със стадата на паша, и вечер, докато шеташе около тях, очите му се смееха ли, смееха...

После дойде бедата – влезе в селото и като порой заля всяка къща, зачерни всеки дом. Отнесе де що имаше жива стока. Ветеринарите, властта равнодушно вдигаха рамене, криеха се зад някаква инструкция – не ги болеше тях ни за животните, ни за хората. Пък и защо ли да ги боли – бяха ли хранили и гледали, бяха ли делили от хляба си, за да има за добитъка, бяха ли му се нàдали да поминуват покрай него и тая пролет, и още много пролети занапред?

Слагаха грях на сърце селяните, ама си спомняха за онова, другото, време. И с пресипнали от мъка гласове си говореха как някога като се чуеше за шап, подкарваха животните към реката – течащата вода да отмие заразата, после намазваха копитата им с гъста каша от вар и син камък. А от околийския център пристигаше един стар доктор да ваксинира добичетата. Шапът минаваше и заминаваше. Селото бе преживявало такава беда, че и още много други като нея. И беше оцелявало.

Сега - не можело! Инструкция! И това поголовно и равнодушно унищожение гасеше в многострадалните селяшки сърца всякаква искрица вяра в бъдещето.

След ликвидацията на животните Данчо клюмна, очите му помътняха - такива като че безцветни и невиждащи бяха тогава, когато за пръв път се появи в селото. Гърбът му се преви, крачката му стана тежка и бавна. Седмица-две крета из двора, после се залежа и тихо угасна една сутрин. Мъжете го измиха и го облякоха, жените го оплакаха както си му е редът; на другия ден го проводиха в последния му път и се затвориха по къщите – мълчаливи, угрижени. Сякаш смъртта на довчерашния скитник беше последната капка мъка, която доизпепели душите им и с един замах изключи надеждата.

И щом свалиха карантината и премахнаха загражденията, тръгнаха керваните от коли. Мине-не мине ден, току изпърпори някоя, спре пред някой заглъхнал двор, натоварят в нея багажа и старците и ... далеч оттук.

Кметът ходи, агитира, придумва, че на - държавата ще помогне, ще изплати компенсации, ще си завъдят нова стока. Паратика работа – никой не го чуваше, никой не му вярваше. Един ден и той махна с ръка, хвана пътя към общинския център, отказа кметуването и се прибра при децата си в близкия град.

А ослепелите прозорци и залостените с катинари и вериги врати все така замръкваха и осъмваха в тишина. Само горе, на зеленеещия се баир, край хлътналия Данчов гроб, от време на време горестно прихлипваше вятърът – тъй, сякаш душата на селото се бе вселила в него и виеше на умряло.