А трябваше да бъдем само двама.
И онзи стар евнух – касетофон
да вие тънко музиката – кобра,
да укротява нежният ти стон,
от който кроткият съсед ще засънува
красивата мулатка на Гоген.
A колко много имаше до утрe –
гора от нощи, извори от ден!
В прегръдката си тропикът очакваше
сред стаята, пречупени от мрак,
да пукат лудо искри във косите.
След бурята – спокойствие. И пак
обгърнати от влажна меланхолия
да бием утрото със мокри колене.
Но времето залитна към паважа
и счупено прозвънна – не!
И в мрака ехото от страх повтори,
тополата отсреща – потвърди.
А вятърът освиркваше ни горе,
от жиците. И гаснеха звезди...
Душата ми сега е малка болница.
Отеква в белотата като вик.
И с тихи стъпки в коридора куца
единственият лекар и болник.
1981