автор: krasavitsa

(по свещената книга на онези, които според нас пишeли отзад напред)

Книгите, които не искаха да четат, бяха големи,
но много по-стари, отколкото големи.
“Глупави са, викаха, щом са стари” -
и слепи си оставаха сърцата в гърдите им.
А векове наред ги бяха чели човеците
и успявали да постигнат мъдростта им.
Бяха ги слагали под покрива си и заричали:
“Без тези книги слънцето ни не ще грее,
очите ни не ще прогледнат,
стадата ни ще се загубят
и няма да си ги върнем никога -
затова нека ги пазим и почитаме.”
Но тези живееха бедно не само телом,
но и духом,
нямаха благолепие в сърцата си,
не признаваха най-издигнатите в знание,
не виждаха смисъл да постоянстват в доброто,
и не наставляваха децата си да ходят из него.
За Бога се сещаха, само когато им е изгодно,
а когато ядяха кокошка,
за тях беше поговорката, че
когато беднякът яде кокошка,
или той е болен, или кокошката.
Уж ходеха, но
тъпчеха на едно място,
не обмисляха пътека за нозете си,
нито знаеха какво да правят с живота си.
Не се готвеха за деня,
който никой не ще избегне,
нито за деня,
в който Бог ще навие небето
като свитък за писане.
Не уважаваха съпругите си,
чрез които влизаха в родителство
и упорстваха да се лутат в престъпността си.
Нито знаеха, че
е разкрасена за хората любовта към страстите –
и към жените, и към децата,
и към струпаните купчини от злато и сребро,
и че не се прощава на крадеца -
дори когато краде, защото е гладен.
Думите и делата им никога не бяха едно и също.
А някои се възгордяваха в душата си и
ставаха хора надменни
и празнословещи над хартията.
Цял живот търсеха къде да седнат на припек
и да дърдорят умно празни приказки –
Нещо ли ги чака, или Нищо,
и къде точно ги чака -
горе ли, или долу.
А То ги чакаше навсякъде –
и горе,
и долу,
а най-вече – встрани.
Отслабваха им костите,
пламваха им бели коси по главите, но
умираха, както се раждаха -
без да знаят нищо за света.
Така си върви светът –
луната вечер много умници приспива.