автор: Layla

След теб... остана само камък
студен и тежък, черен и болящ,
по дирите на лепкавия пламък,
останала сълзите си броях.
Безпътница, изгубила следата,
безименница, ничия, сама,
като вулкан изригна тишината,
потънах в нея, като на шега.

И как ме дърпа тъмната стихия,
в желязна хватка впримчила очи,
пред нея същността си ще разкрия -
разкъсана до болка, ще мълчи.
След теб... остана вечната мъгла,
душата гола, празнотата бяла,
запълни със студени пипала,
но тя за жалост вече бе умряла.

Погълнала ревящите вълни,
на сенките потънали в безкрая,
душата мъртва ще се прероди
на тиха утрин, възкресила рая.