автор: ivliter

И всичко от деня ти ще изчезне, ще го погълне залезната пяна. Косата ти, от пламъка небесен станала червена, ще потъмнее, ще стане здрач. Ще се стопят и дъх и смях, сълзите ще изсъхнат. Ще дойде час за други мисли, за други , неизвестни преживявания.
Среднощната гора на хълма, за месеца ще стане тъмна ладия. Ще се стопи безпаметно денят и нищичко нощта не ще да пощади. Сега на залеза ни в огненодишащата бляскава поема, той пише сетния си стих. Небето учестено диша и с пулса кървав на последния си час, полага най-последната черта на бързия си и неравен щрих. Небето уморено диша – в ковачницата му хвърчат искри и от нажежените снаги на облаците, предава плът на своите видения, загадъчни и непознати. Нощта гаси в зениците ми, от мрака разширени, най-хубавите образи на залезния час и под главата ми, в короната на старото дърво, вечерни птици пеят, прощалния си реквием, прощават се с деня.
А после? Ще бъде само нощ…