…Тя беше приела да дойде вкъщи. Спомням си колко усмихнати бяхме.
Беше симпатична, не мога да я забравя с тъмната й коса покрай чаровното лице. Очите й леко се въртяха. Изразяваше веселост и... готовност.
А аз бях ли готов? Влязохме във входа, повиках асансьора. Не беше за вярване. Наистина ли щеше да се качи с мен? Май на шега й се заканих. А тя просто се смееше.
После се озовах на земята, пред същия този асансьор. Силите бързо ме напускаха. Да, това беше вратата на директора на нашата гимназия. Какво, по дяволите, ставаше? Вместо отговор, погледът ми съвсем се замъгли. Протегнах ръка към асансьора, беше ли дошъл? По нищо не се разбираше. Аз така и нямаше да се кача...