автор: Santana

Въпреки че бях приет в МЕИ, не заминах за София, защото беше непосилно за родителите ми да издържат двама студенти и то в София – брат ми вече беше пети курс също в МЕИ. Така трябваше да пропусна една година, за която обаче никога не съм съжалявал, защото точно пре тази година едно момче порасна с години и стана мъж.
В Караджалово започна подмяна на част от уличните електрически линии. Трябваше да се подменят стълбове и проводници, а имаше само един електротехник – Георги Господинов. Веднага се свързах с него и с още един млад мъж – Стамболската Начка, започнахме работа. Копаехме дупки, изправяхме железобетонни стълбове, сменяхме проводниците с нови и с по-голямо сечение. За много кратко време станах отличен кънкаджия и се катерех като катерица по стълбовете, където с блоките опъвах проводниците, закрепвах ги за изолаторите, правех мостовете по ъгловите стълбове, прикачах рекордоманите на къщите към сменените проводници. Всичко. Работехме даже по двайсет киловолтовия далекопровод, свързващ селото с разпределителната подстанция. Започнах да правя и електрически инсталации по къщите. Дори с един трактор изкоренихме участък с върбалак, през който трябваше да мине отводнителен канал.

В Първомай, където също подменяха големи участъци от уличната мрежа, бяха закъсали за електротехници и в края на октомври ме командироваха там. Работех яко, но и заплащането беше високо.
Бях решил през декември да се прибера в Караждалово, но това си остана само едно неосъществено желание. Зимата не само беше дошла, но и беше една от най- суровите от много години насам. Сегашните снегове и студове са си нищо в сравнение с тогавашните. Валеше непрекъснато влажен сняг, който се натрупваше и замръзваше по проводниците, те не издържаха и се късаха. В самия Първомай поразиите бяха поголовно навсякъде, просто нямаше улица без скъсани проводници.
Наближаваше Коледа, а ток няма. Хората вече бяха свикнали с удобствата на електричеството и при неговата липса им се струваше, че едва ли не са се върнали в каменната ера. Енергоуправлението се видя в чудо. Електротехниците, които знаеха, можеха и не на последно място смееха да работят на високо и то в такова свирепо време, бяхме само трима. Един от колегите се разболя от силна простуда. Другият беше отличен електротехник, но и той започна да кашля лошо, а пък аз исках да се прибирам в Караджалово. Създаде се наистина критична ситуация.
Стигна се до разговори с разни шефове. Дори първият секретар на околийския комитет на БКП, Тоско Тенев, чиято подготовка за отчетната конференция вървеше с пълна сила и той, по понятни причини, искаше да засвидетелствува непосредственото и разбира се, „решаващо участие на Партията” при преодоляването на този внезапно появил се труден за града проблем.
Изплатиха ми всичко, включително и командировъчните, дадоха ми най-високия разряд, съгласувано с профсъюзите ми разрешиха полагането на извънреден труд далеч над позволеното, което превърнато в пари значително надхвърляше нормалното ми възнаграждение, безплатно пътуване с влака, осигуриха ми безплатна квартира. Просто всичко възможно, само и само да остана в града и да помогна при отстраняването на многобройните аварии. А условията за работа бяха повече от кучешки. За съжаление те не можеха да се подобрят, не защото някой не е искал, а защото не зависеха от хората. От Енергото ни бяха дали хубави кожени шуби, ушанки, ръкъвици, но не става със шуба да се качиш с кънки на стълб и да работиш с дебели кожени ръкъвици. Двата дебели пуловера също не можеха дълго да ме предпазят от студа и най-вече от пронизващия леден вятър. Работех от изгрев до залез слънце. Няма работно време, няма неделя, няма норми. Трябва да съм бил наистина много здрав и издръжлив, за да не се разболея. Отново сурова школа.

Спомням си как една неделя към обяд, когато силно премръзнал, едва слязох от един стълб, при мен дойде цяла група мъже, начело със Стойчо, известен със своята група за народна музика и песни и се примоли:
“Братче, спасявай положението. Поканил съм много гости, а ток няма. Как ще се оправяме? Без ток нищо не можем да направим, всичко ще се провали.”
“Разбирам те много добре, но съм премръзнал и каталясал. Досега съм висял по стълбовете. Тъкмо си тръгвах.”
“Аман, само това не. Ти Бог, ти господар., Ще направим всичко каквото кажеш. Ето целият квартал, барабар с моята група, те молим да ни помогнеш.”, продължи да се моли Стойчо, дори накрая сериозно добави:
“Ако трябва, докато работиш, ние ще ти свирим, само ни спаси от това положение.”
“Е, чак до свирня на улицата няма да я докараме.”, отговорих аз и вече ми беше ясно, че независимо от състоянието ми, не можех да откажа.
Хората искаха да забравят проблемите си и да се веселят по Коледа. Прасетата вече бяха заклани, яденето приготвено, туршиите, ракията и виното готови, пити, баници и баклави изпечени, всичко натъкмено, но... няма ток. А без него моабетът нямаше да е както трябва - направо щеше да бъде осакатен. Просто сърце не ми даде да взема влака и да си замина за Караджалово като изоставя толкова хора, попаднали в тази, не по тяхна вина, беда. Затова бързо дадох нарежданията си директно на Стойчо:
“Добре, но всичко каквото кажа трябва се изпълнява бързо, точно и качествено.“
„Ти Бог, ти господар“, повтори Стойчо. „Всички до един сме на твое разположение, ти само ни кажи какво трябва да правим.“, след което се обърна към останалите: Така ли е?“
„Така е! Ти заповядаш, ние изпълняваме. Само не ни оставяй без ток.“, хорово отговориха другите.
Е, при това положение, кой е този, който би отказал. Във всеки случай, не и аз. Момчето в мен наистина стана мъж и пое командата:
„Стойчо, назначавам те за мой заместник. Веднага прати някой да намери Митко, инкасатора. Преди малко си тръгна за вкъщи. Той има ключ от трафопоста. Знам, че кварталът ви е изключен, но пак да отиде и провери още веднъж. Митко знае какво и как да го направи. Когато провери всичко да ми го потвърди писмено. Да се облече и обуе много добре, да седи в трафопоста и да не мърда от там. Без връщане на бележката от мое име, никакво включване. Занесете му термос с чай, нещо за хапване и цигари. Пратете една шейна да докара два топа проводници от склада на Енергото и за всеки случай десетина изолатора и кълчища. Там има дежурни и те знаят какви проводници да дадат. Каквото остане от тях и отрязаните парчета ще им го върнете утре. Ще ми трябват и няколко яки мъже да ми помагат.”
Стойчо, като истински военачалник, веднага пое задълженията си и съответните хора полетяха по задачите. Донесоха ми дебел овчи калпак, който нахлузих върху ушанката, голям и дебел вълнен пуловер, който пък облякох върху моите два, нови плетени ръкавици с пет пръста, чай, две пържоли и топъл хляб. Хапнах набързо и… на работа.
Линиите, разбира се бяха изпокъсани. Реших да започна от най-близките до трафопоста стълбове.
Скоро дотърча младежът с бележката от Митко. На гърба на тази бележка написах на Митко, че всичко е готово и може да включи напрежението и я пъхнах в джоба на панталона си. След това дойде и една шейна с кон, която докара проводниците и изолаторите. Петима млади мъже казаха, че Стойчо им наредил до края да са на мое разположение.
Всичко работеше по часовник. Момчетата бързо разстилаха проводниците по указаните от мен участъци и дължини. Започнах да свързвам скъсаните проводници, след това се качвах на стълбовете да ги обтягам, връзвам и т.н. Работата напредваше бързо, но оставаше още доста работа, а слънцето отиваше към залез. Не стига другото, но духаше и противен леден вятър, от който горе на стълба няма къде да се скриеш. Целият бях станал на шушулка. „Незаетите“, макар и да не можеха да ми помогнат, също зъзнеха навън и гледаха какво става, без да смеят да правят каквито и да било коментари, или да ми дават съвети. И много правилно – само това ми липсваше. Веднага щях да ги зарежа, а тези дето много знаят, да дойдат и си оправят линиите. Да, но хората, без да има някаква полза от това, студуваха заедно с мен, гледаха и си мълчаха. При слизане от стълбовете ме чакаха с горещ чай и затоплена шуба.
Накрая остана един стълб четворка (проводници и в четирите посоки). Изпънах и закрепих проводниците за изолаторите. Остана да направя безбройните мостове (връзките между съответните проводници). Накрая вече едва свивах премръзналите си пръсти, които упорито искаха да стоят разперени. Слънцето вече беше залязло и започнах трудно да виждам.
Когато направих и последната връзка, не можех повече да държа клещите в ръцете си и те паднаха долу. Едва успях да сляза от стълба - добре че беше коланът да ме придържа към него. Хората долу веднага ме завиха с моята и още една шуба и ми сложиха добре затоплени кожени ръкавици.
Извиках младежа, който ходи до Митко, дадох му бележката и казах да му я предаде, а Стойчо добави непременно да го доведе у тях. Той изчезна като светкавица.
“Хайде сега у нас да се стоплиш.”, каза Стойчо, прегърна ме и тръгнахме. Хората ни следваха все така мълчаливи.
Когато вече бяхме близо до неговата дворна врата, уличните лампи светнаха, прозорците на къщите също.
“Ураааа, Урааа, Урааа”, понесе се из целия квартал.
Предполагам, че само при атака на нож нашите войници са викали такова мощно ура.
Веднага ме вдигнаха на ръце и започнаха да ме подхвърлят, като не преставаха да викат. Шубите паднаха от раменете ми, но вече не ми беше студено. Мъжете ме носиха на ръце чак до къщата на Стойчо. Всеки настояваше после да мина и през тях да опитам тяхната ракия, вино и гозби. Влязохме у Стойчови, посрещнати от радостните домакини. Скоро започнаха да пристигат и гостите.
Сложиха ме на най-личното място и Стойчо каза, че ще спя у тях.
И като започна един моабет… “Тук ли си, сама ли си.”, както е писал Алеко Константинов. Стойчовите музиканти и певици надминаха себе си. До три часа.
Стаята, в която ме настаниха да спя, беше приятно затоплена. Още преди да допра главата си до възглавницата и съм заспал. Сутринта, след страхотна закуска, се простих с домакините и си тръгнах.
Когато бръкнах в джоба на шубата си, той беше пълен с банкноти. Другият също. Даже и вътрешният. Толкова пари на едно место не бях виждал. Заедно с парите, които ми изплати Енергото, само за един месец се получаваше наистина огромна по моите тогавашни представи сума.
Аз и по-рано давах доста пари вкъщи, включително и за издръжката на брат ми в София, но сега неговата издръжка до края на лятото и то с по-голяма сума, вече не беше проблем.
Вечерта баща ми се прибра с грейнало от щастие лице и каза, че всеки, който го срещнал му разправял как съм „спасил цял квартал“ в Първомай и то точно по Коледа. Накрая завърши:
„ Благодаря ти, сине. От тази къща излезе едно момче, но пък се върна един мъж, който вече знае, че когато хората изпаднат в беда, трябва да си помагат, без да се съобразяват нито с трудностите, нито с отношенията помежду си.“
Думи, с които не могат да се сравнят никакви награди, ордени и облаги.

Продължих работата си в Енергото до юли, като в неделя и извън работно време правех инсталации или отстранявах аварии и повреди по къщите. Парите, които получавах, бяха мечта за един тогавашен чиновник или учител.
За електроинсталациите вземах точно по ценоразпис, но работех хем много качествено и професионално, хем чевръсто и то предимно не външни, а вътрешни инсталации, в тръбни разводки. Разбира се , когато работех у бедни хора, или не вземах никакви пари, или за да не се обидят, казвах някаква символична сума, дори нерядко купувах и материали за моя сметка. Вече знаех много добре и не можех да забравя какво е, когато в една къща няма пари. Просто чувствах някакво вътрешно задължение, по-скоро потребност да помогам на хора, изпаднали в тежко положение когато и с каквото мога. Надявам се, че и досега съм си останал такъв.
Дано да е така.