автор: galiakara

Почувствали ли сте как корените ни теглят назад- в спомените...

Случи се, преди няколко години да се разделя с двора, останал в наследство от баща ми, а на него- от дядо. Тъжно е, когато се разделяш с нещо мило и свидно за душата ти...
Като се пенсионираха, родителите ми се върнаха на село. Бяха първите трудни години след Промяната. Скърпихме горе-долу старата къщица, залепихме до нея нова баня и тоалетна и заживяха там, след петдесет годишно отсъствие. Засадиха си и градина- за чудо и приказ. Всички от селото се изреждаха да се учат от тях. Едни прави лехички- да им се ненагледаш. По цял ден се ровеха из тях, все нещо доизкосуряваха. Скапваха се от умора, но се чувстваха доволни и полезни. Помагаха и на нас. Така щастливо минаха десетина години, докато не загубихме тати. Мама се прибра в града, при сестра ми, аз вече бях заминала на гурбет. А земята си иска орача, както казва народът ни. Реших, че е по-добре да влезе в ръцете на грижливи стопани, нежели да пустее и закърнява. То обаче, едно е да решиш и направиш, друго- плановете ти да излязат "ялови", както стана в моя случай. В деня, в който подписвахме договора, разбрах че продавам двора на фирма, чийто собственик беше някакъв испанец. Човекът решил да си вложи парите в недвижим имот. Правилно, чудесно- за него. Защо не и за мен?! Ами защото - четири години минаха оттогава и моите надежди да видя дядовия двор изоран, засят поне с люцерна, отидоха на вятъра...
Миналата есен минах през село да се разтъжа с чичо и чинка. Със свито сърце тръгнах да видя и стария двор. Още стъпвайки на пътеката, водеща към него, дъхът ми спря. Видя ми се нещо много празно отсреща и в следващия миг се усетих- на мястото на малкия дам, дето тати отглеждаше 5-6 козички, сега стърчеше куп стари керемиди, дъски и тухли. Сърцераздирателна картина... Погледът ми се насочи към двора. Пусто, сиво, обрасло с трева до човешки бой. Къщата и тя- на срутване. Навесът се навел към земята, ха-ха, да падне. Старият кирпичен нужник и той- станал на купчина пръст. Само дървената бабина пейка беше останала читава. Покрита с една тъкана черга, избеляла от времето, пресенена, но още там. Бях сложила и два камъка от страни да не я отвее вятъра. И те - както съм ги оставила...Буца заседна в гърлото. Приседнах, иначе краката ми нямаше да издържат натежалото ми тяло. Пронизващата ми мъка изби в сълзи. Мушмулата пред къщата, сякаш почувствала болката ми, тъжно разлюля оглозганите си клони... Жив беше останал само един корен бели рози, но и той -клюмнал и остарял в очакване на ласка от човешка ръка...
Спомних си думите на поета: "всичко, което цъфти- прецъфтява и всичко, което се ражда - умира", но в този миг за душата ми беше непосилно да ги приеме.
Спомените се стовариха върху ми като порой. Притворих очи...
Видях баба, препасана с хутата си, да бие борилото ей тук,под навеса. А аз да чакам с нетърпение да извади в паничка пресно масълце, да ми намаже филия, да ми я поръси с гьозом, сол и червен пипер... Чух дядовия глас отдалеч да подвиква на кравата, прибирайки я от къра. Усетих аромата на току-що издоеното мляко, дето той всеки път ми поднасяше към носа: "Дъхай, дъхай, това е истинската храна!- казваше дядо. Винаги да пиеш пресно млечице! Бяло да ти е лицето, румени- бузите!" До края на дните си, всяка божа сутрин той закусваше мляко с надробен в него хляб. Баба поставяше голямата паница на масата и го чакаше да издои кравичката, преди отново да я пусне на паша. Дядо това знаеше - със животни да се занимава. Говореше им като на деца- топло и милозливо. Всяка овчица, кравичка,пиленце, си имаха имена. Слагаше им ги сам, познавайки характера на всяко животинче. Гальовна, Милка, Захаринка, Маслинка, Розичка, Зюмбюлка... дълъг е още списъкът.
Баба се занимаваше с къщата,градината и с нас, внуците. Не подвиваше крак тази жена. Вечно в движение беше. Във всичко- майсторка. Една постна манджа да ти завърти- пръстите ще си оближеш! А по Коледа едни суджуци пълнеше- слюнките да ти потекат. Къщата им светеше от чистота, а това беше трудно в една селска къща. Тя обаче, първа в селото въведе модата на пантофите. Дотогава се ходеше с терлици. Веднага, като излязоха автоматичните перални, купиха и извикаха специалист от града да им я монтира и да им обясни как функционира. В техния дом се появи и един от първите телевизори в селото. Много напредничав човек беше, с отворен за света ум. Като я слушаш, ще речеш- два университета е завършила. Оперена, напета, добронамерена към всички. Сигурно и затова толкова я тачеха съселяните й. Като се облечеше да ни заведе до центъра да пазаруваме, всички я спираха на раздумка, питаха я за различни неща, благословяха я. Такъв-широко скроен човек беше баба ми, моята любима баба... Като се загуби дядо и тя отпадна, сякаш изведнъж се схлупи, остаря. Не беше от годините, от мъката по загубата на нейния Васил беше... Почти 60 години бяха преживели заедно, и в добро и в трудно време.
Помня като им празнувахме "златната сватба". Ей там, под асмата на двора бяхме наредили 4-5 маси. Какво ли нямаше на трапезата- обредни хлябове, пити, погачи, селски луканки. А те двамата с дядо, облекли най-новия си кат дрехи- дюздисани на централното място. Баба с една китка моловка в шамията си, винаги си закичваше,тъй- за адет. За нея това беше символ на красота, на здравата връзка с природата, на празничност...
Дядо, с чисто нов каскет, който чичо му беше подарил за празника. И той, изкипрен до баба - свидна, незабравима икона.
Събрахме се цялата рода- двамата им сина, снахите, четирите им деца, четири внука и две правнучки. Шум, весели гласове, закачки- радост голяма. Две агнета опекоха на фурната, пълнени с ориз и дреболийки. Лееха се ракийка и винце... То бяха тостове, пожелания. А те, милите- гледаха и очите им- пълни със сълзи на радост.
Като че ли вчера беше... Сякаш още чувам дядо да подканва баба "Хайде, Гино, изпей онази, тежката, хайдушката!" И тя запяваше. Наближаваше осемдесетте, а гласът й- звънък, чист като на девойка. Отехтяваше надолу, към полето, после се връщаше още по-силен и звучен, събрал хубостта на всичко българско...
Буцата в гърлото наедря. Не усетих как рухнаха издайнически сълзите. Не исках да плача, а само да преживея още веднъж тези мили спомени. Това е животът- идваме, живеем, създаваме и после се стопяваме в безкрайността, за да дойдат другите след нас. Един толкова естествен, но тъжен кръговрат...
Откъснах последната измъчена бяла роза и си тръгнах. Пристъпях бавно и тежко, сякаш да запазя в сърцето си даже шума на съчките и изсъхналите треви под краката си. Знаех, че няма да събера сили да се върна отново тук- в стария бабин двор...


речник на диалектните думи:

нужник- тоалетна
дам- обор, място за животните
кирпичен- от кал и слама
хута- тъкана престилка
борило- тесен, дървен цилиндър, с отвор от горната страна,
с дървена бъркалка- служи за правене на масло и бърканица
шамия- женска забрадка, кърпа за глава
адет- обичай, традиция