автор: secret_rose

Простичко, по човешки,
на моя любим

Един ден...
ще достигнем онази Врата,
ще преминем през нея,
ще погледнем назад...
за да видим че вече я няма.
Един ден
ще провидим неземния Град
как блести в тишина
и очаква сърцата ни,
само.
И е дълъг безкрайния път
а товара на плещите толкова много е тежък.
Ще разменяме раници,
думи,
пътечки отвътре.
Ще откъсваме кълнове,
ще сме голи копнежи.
Ще споделяме рани,
ранявайки другия лошо,
докогато останем
без риза, без име.
Без грошове.
И отвърнем очи от пазара за сълзите свои.
В този ден, о, любими...
ти мой ще си, аз ще съм твоя.