автор: galiakara

Минаха три години след този разговор. Много вода изтече, много събития се случиха и сложиха отпечатък върху живота на нашите двама герои.

Майката на Петър наистина тежко прие новината за Страхил, но не чак толкова зле, колкото си мислеха те. Явно, интуитивно се е подготвяла за подобен удар. Ах, пусто майчино сърце, не се лъже лесно... Издържа, но никой не знаеше какво става в гърдите й.
Около месец след събитията, Страхил бе осъден на 15 годишен затвор плюс 50000 лв. обещетение на държавата за нарушаване на законите й. Адвокатът му им каза, че след година ще подадат иск за преразглеждане на делото за намаляване на присъдата при добро поведение от негова страна. Наистина го направи, но получи отказ. Не се отказа. Повтори и потрети, докато успя да я намали на 10 години.
Петър и Теменуга от две години вече бяха женени и имаха деветмесечна дъщеричка . Преместиха се да живеят близо до родителите на Петър в Плевен, като поеха ръководството на семейната фирма. Бизнесът им вървеше успешно. Сключиха тригодишен договор с английски производител на спортни екипи и 50% от вече разширеното им производство се изкупуваше от него.
Родителите на Петър поеха през деня грижата за малката Еми, а Теменуга се върна в цеха, който вече беше заприличал на малка спретната фабрика. Бяха построили и скромна административна сграда, в която се помещаваха счетоводството и техните кабинети. Осъществиха и идеята на бащата за създаване на работнически стол, от което той остана много доволен. Радваше се като дете на всеки техен успех.
Теменуга и Петър не забравиха своето обещание и много често посещаваха селото. Помагаха с каквото можеха, особено на есен. Бабата и дядото на Петър не спираха да хвалят младата снахичка и да се гордеят с избора на внука си.
Поне веднъж на месеца ходеха на гости до София. Теменуга и Еми оставаха при родителите й, за да им се порадват и те, а Петър отскачаше до брат си. Носеше му цигари, някои майчини специалитети, които Страхил обичаше. Не го оставиха да се чувства отхвърлен от семейството. Бяха му простили за миналото, а и той -явно си беше взел поука. Поне така изглеждаше. Погледът му се беше смекчил. Поръчваше непрекъснато да му носят някои новоиздадени книги и то повече на парапсихологични теми. Зае се да изучи източната философия, която кой-знае защо и откъде го беше очаровала. Занимаваше се и с гимнастика, като по този начин поддържаше във форма фигурата си. Беше изхвърлил от речника си жаргона,а от ироничният му тон не бе останал помен.
След всяко посещение в затвора, Петър искрено се радваше на забележимата му промяна и разказваше на родителите си за това. Те също ходеха при Страхил, но по-рядко. Бяха поостаряли за последните години. Притеснението по брат му ги беше съсипало.
Така минаха още няколко години. Междувременно загубиха майката. В една хладна есенна утрин, тя не се събуди от нощния си сън. Беше си отишла от този свят тихо и кротко, както прекара и целия си живот. Доброто й, търпеливо сърце е този път я беше предало. Бащата не можа да я прежали и три месеца след това я последва, като заръча на Петър да не забравя брат си и да се грижи за него.
При една среща с него, разбра че Страхил има приятелка. Запознали се при посещението на любителски драматичен състав в затвора. Тя била една от главните героини. След представлението той й поискал автограф върху една своя тениска. Тя много се поласкала. Дала му номера на мобилния си, за да й звъни когато пожелае. Така се сприятелили. Момичето работело в кметството. Била завършила икономика. Беше на 26 години.
- Добра разлика, нали брат ми?! След два месеца навършвам 30. До 32 ще излезна от тук и ще мога да създам свое семейство. Това момиче става за съпруга. Веднага ми хареса. Кротка е, много работлива, доколкото знам. А е и от нашата черга- родителите й са работили в Обувната фабрика. Баща й още работи, майката, като многодетна майка се е пенсионирала по-рано. Има още 3 деца- момчета. Ваня е най- малката. Какво ще кажеш?
- Чакай, чакай! От кога ти се считаш работническа класа? - се пошегува Петър
- Недей така, бе братле! Човек винаги се връща към произхода си!- разсърди се Страхил. Бях се увлякъл по лош път, но направих завой и се върнах към корените си.
- Добре, добре! Шегувам се! И какво, Ваня ще те чака ли?
- Брат ми, тъкмо си дойдохме на думата. Искам отново да подадем иск за обжалване на присъдата.
- Пет години я намалихме. Остават ти още две. Не вярвам да успеем, но щом настояваш, ще опитаме. Ще изпратя адвоката си да разговаряте и да решите по какъв начин ще го направите.
Петър удържа на думата си. Във фирмата имаха много добър адвокат, който имаше не само здрави връзки в съдебната система, но и много добри познания в законодателството. Поведението на Страхил в затвора също помогна. От няколко години беше станал и библиотекар. Четеше много, помагаше и на останалите в избора на подходящи книги. Беше организирал и вътрешни семинари по изучаване на българския език и литературата. Ръководството на затвора му даде много добра характеристика, която също изигра своята роля в съда. Намалиха му присъдата с още година и половина и докато минат всички тези процедури, бяха останали само 3 месеца. За Страхил те бяха най- тежките. С Ваня си бяха дали дума още като излезе, да се оженят. Тя наистина излезе свястно момиче. Страхил я беше подготвил за идеята да се установят и те за постоянно в Плевен. Тя се съгласи.
Най- после настъпи дългоочакваният ден. Ваня, Петър и Теменуга го чакаха отвън. Приятелите от затвора му бяха организирали символично изпращане. В една голяма тетрадка всеки беше написал своето най-добро пожелание, а и всеки му даде за спомен по нещичко. Прегръдки, несвойствени за тези, уж твърди мъже сълзи, обещания за бъдещи срещи... Беше трогателна картина...
-Всеки прави своите фатални грешки в живота- каза директорът на затвора. Важното е да ги признаем и да се опитаме да ги поправим! Страхил направи точно това и беше добър пример за останалите. Всички ние му пожелаваме "На добър час навън!".
"Всичко е добро, когато завършва добре!" - нали така казва народът ни. Ето и нашата история е към своя край. Да, да, не бързайте! Разбира се, че ще има финал. Толкова естествен, колкото е и самият живот.
Страхил и Ваня създадоха свой дом и две чудесни момченца в него. Работеха заедно с Петър и Теменуга, които също се сдобиха с още една рожба, този път, за гордост на бащата- мъжкарче. Кръстиха го на другия дядо, защото Страхил вече беше дал името на своя баща на големия си син.
На мястото на старата селска къща, издигнаха вила на два етажа, с приземен- за приятели и гости. Бабата и дядото си също си отидоха от този свят- щастливи, че успяха да видят задомени внуците си, а свариха и първите правнуци. Братята продължиха традицията на прародителите си във варенето на силната сливовачка. Всъщност- всички само това пиеха. Не признаваха нито коняците, нито уискитата,нито дори гроздовата, от която също варяха десетина литра- ей тъй, за адет!
Щом седнеха на двора под гъстата лозница, останала от дядо им, мъжете се провикваха: Хайде булки, сливовата от нас- шопската салата - от вас!" Нали ние сме северняци, а вие- шопкини?! Споглеждаха се помежду си и всички прихваха в смях. Така си живееха нашите герои...
Какво ще стане нататък ли? Ами аз откъде да знам. Ще поживеем- ще видим! Ако толкова много ви притесни, че историята завърши, аз като автор ви давам пълното право да си я продължите - кой както желае да я види в бъдещето!
Е - хайде със здраве, наздраве и весело продължение!

/финал/