автор: galiakara

...... Петър не смееше да прекъсне монолога му. Чувстваше, че трябва да го остави да излее душата си, за да му олекне.
Не беше го виждал никога толкова слаб и съсипан. Търсеше подходящи думи за утешение, но трудно му беше да ги намери. И все пак, трябваше, защото не можеше да гледа как баща му се самообвинява. Не беше само негова вината. Страхил беше пълнолетен мъж, който сам решаваше кой път да поеме. Беше въпрос на избор.
- Татко, няма смисъл да се кориш! Ти му даде прекрасната възможност да се занимава с нещо, което му харесва! Той сам направи своя избор. Може би си бил малко по-небрежен към някои негови прояви на характера, които са ти подсказвали сребролюбието му, но как си можел да предположиш, че ще стигне дотам! А щом се е забъркал, трябва да си плати! Може на добро да излезе! Може като остане сам със себе си, да си направи равносметка, да види грешките си, да се постарае да се върне към ценностите, на които вие ни учихте- трудолюбие и честност. Колкото до майка, ние с Теменуга говорихме много по този въпрос и предлагаме засега да не споменаваме нищо. Ще й кажем, че си го изпратил на дълготрайна командировка накъде, докато успеем да я подготвим. Но се съмнявам, че майчиното й сърце бързо ще усети лъжата.
- Не, момчето ми! Никога нищо не съм крил от майка ти! Винаги заедно сме решавали и за добро и за зло. Трябва и сега да знае. Рано или късно ще се разчуе. По-добре от нас да го научи отколкото от хората или от пресата. Това наистина много по-зле ще й подейства.
- Както кажеш, татко! Ти най-добре я познаваш. Ние ще бъдем заедно с теб.
- Не! Предпочитам да съм насаме с нея. Ако сте и вие, няма да посмее да изрече нито дума, а като съм сам- ще може да излее гнева си върху мен и да се успокои по-бързо. Готов да изслушам всичко. А после заедно ще помислим какво ще правим нататък.
- Така да бъде! Тогава ние ще отидем за няколко часа до село. Искам да видя бабине и да ги запозная с Теменуга. А ти- отивай в къщи и гледай да се справиш добре с трудната задача. И ако нещо видиш зор, звънни! Веднага ще се върнем.
Разделиха се. Теменуга и Петър погостуваха в селото, което беше на половин час път от Плевен. Бабата и дядото много им се зарадваха. Надпреварваха се да ги черпят с ябълки, сливи, грозде и какво ли още не. Отбиха се и в някои други роднини. Където й да отидеха им пълнеха чанти със зеленчуци и плодове. Сега беше берекетът. На връщане спряха в едно крайпътно заведение, пиха кафе и отново потеглиха.
Теменуга остана възхитена от природата. Пътуваха по шосе с многолетни орехи от двете страни. Широко разклонените, отрупани с плодове клони се бяха попривели и създаваха естествен покрив над пътя. Изпитваха чувството, че пътуват в тунел от зеленина.
И на двамата пътуването се отрази добре. Поосвежиха мислите си, почувстваха любовта на близките на Петър, докоснаха се до яките селски корени, там откъдето всички тръгваме, но много от нас бързо ги забравят.
- Колко по-естествени и добри са селските хора!- замислено промълви Теменуга. Колко по-простичко и искрено живеят!
- И ти ли затова си мислеше? Винаги, когато идвам в Плевен, отскачам при баба и дядо. Всяко лято прекарвах тук. Детски спомени- мили и носталгични. Страхил не идваше. Не го влечеше. Пращаха го най-напред на лагер по морето, после - на балкан. Аз отказвах. За мен най-хубавите игри бяха тук- на село. Събирахме се една дузина деца от махалата и си измисляхме различни забавления. На чилик играехме, на криеница, футбол, за риба ходехме по реката. Аз бях един от най-големите майстори на хващането й с ръце. Влизах в дълбоките вирове и бърках под камъните покрай брега. Някои се страхуваха от водните змии, други се гнусяха от жабите, а аз- дай ми във водата да се пличкам и ме остави. Ех, незабравими лета...
- Никога не си ми говорил за детството си- погледна го Теменуга закачливо. Голям палавник ли беше?
- Не бих казал. Нормално, като всички останали. Помагах много на дядо. Той имаше около десетина кози и ги пасеше на полето. Много често ме вземаше със себе си. Учеше ме да различавам тревите, билките, храстите, дърветата. А като узрееха сливите,ги събирахме в кошове и ги товарехме на каручката. После от тях вареше сливовачка- силна и чиста ракия, без грам захар. И досега го прави, но чака вече някой друг да поеме щафетата. Имаме сливова градина с около 300 дървета. Баща ми ходи да му помага, чичо ми и той. Не се ли е случвало да те почерпя у дома с наше производство ракийка? Винаги имам на разположение.
- За съжаление- не! Колкото пъти съм оставала при теб, най-напред вечеряме някъде навън и после се прибираме! От юркане да правим кариери, не ни остава време дори да разговаряме. Скапваме се от умора и забравяме за съвсем простичките радости в живота. Затова и мама постоянно ми се кара. Има право. Няма да усетим как ще се изнижат годините, а ние ще остареем без да сме усетили сладостта на толкова хубави неща от ежедневието ни...Трябва да променим нещо и то много скоро, защото потокът, който ни е завлачил, ще се превърне в пълноводна река и ще ни изхвърли някъде по бреговете си като ненужен, изсъхнал клон...
/следва/