автор: betina

Не ме гледай под вежди, омагьосан си вече.
Аз съм ти орисията в тази дъхава нощ.
Нямаш власт, нямаш път, нямаш избор, човече,
не пустосвай съдбата и късмета си лош.
Замъглих ти гледеца да се спънеш в тревата,
да боли като паднеш – аз да те утеша.
Ти сега си замаян – но дълбоко стрелата
в теб се впи. И си мой, докогато реша.
Самодива съм, знаеш. Не на всеки се случвам -
дълги руси коси не нахалост плета.
Набелязвам си някой, със стрела го продупчвам
и танцувам за него. И му влизам в кръвта.
Самодива не искаш? Уж си мъж, а страхливец...
Я, ела,... как е мека тревата до мен...
Щом залезе луната, ще усетиш – ревнивец
в теб се криел. По мен ще линееш. Ранен.
Тази рана е болест. Самодивска се казва.
На човеци се дава и мени съдбини...
Искаш твоя да съм. Че сърце съм ти грабнала...
Скришом... моето було... на уж открадни...