автор: dimitarstoyanovnov

Дъждът беше измил бордюрите и остатъците от асфалта. А тротоарите не беше измил, защото тротоари, тук между сивите бетонни блокове – отдавна нямаше.
Беше светла и до някъде тиха пролетна сутрин.
По клоните на дърветата подскачаха птички и любопитно чуруликаха. На съседната улица режеха винкел. Синът на фризиьорката Фани си беше купил нов мотоциклет на старо и го показваше на приятелите си пред блока. Всеки искаше да опита колко е мощен.

Двама просяци, в мърляви карирани сака, ровеха в контейнерите за боклук и грижливо пластяха скъпоценнато велпапе. Една нисичка, несресана женица, ги следваше и събираше стъклата – отделно.
На първия етаж, над сладкарницата, прозорецът беше отворен и Богдана Чопева започваше да свири на пиано.
Жените с детските колички се местеха по слънчевите петна - от кафене на кафене, при което се разнасяше рев на деца и лай на кучета. Пред гаражите, на слънце играеха футбол.
Бившият капитан – Павел Семков беше ходил за хляб.
Бял хляб нямаше, но той купи типов и сега, като равномерно го клатеше в мрежичката и стъпваше внимателно - бавно вървеше към къщи.
Капитанът изведнъж спря пред сладкарницата и реши да изпие една боза. Ей така – за разкош.
Взе бозата, отпи и седна на масичката до прозореца да се порадва на слънцето.
Животът на бившия капитан се беше наредил хубаво. Може да се каже – дори щастливо. Да - той не беше вече никакъв бивш капитан.



Хората по различен начин се разделят с миналото си, при което някой за винаги си остават бивши. Бивши футболисти, бивши трактористи и дори бивши началник-смяна.
Такива хора, като разказват нещо винаги с удоволствие ще кажат – Ех, тогава, аз като бях футбилист... или...Едно време - аз като бях директор....Ех, аз като бях....
Ех, вече никой не помни нито кога, нито какво са били, а те още живеят някъде там в миналото като футболисти –които са вкарвали много голове , като директори на големи предприятия – където са извършвали непосилни трудови подвизи... И така - там някъде, отдавна, отдавна им е добре, а сегашното ...то не е живот.
Живеят в миналото тия хора – като архивар-протосингели.
Но Павел Семков не беше от тях. Той беше енергичен, но предпазлив и съобразителен. Здраво стъпил на земята и вперил поглед в настоящето.
Първо, като го уволниха от поделението – той получи двадесет и четири заплати „на куп”, които предвидливо сложи в десекасата.
След това, изкара курс, пак към военните - за стопански инициативни граждани. На този курс го научиха как да отглежда и дои отровни змии.
Като дояч на змии Семков беше толкова дъбър и сръчен, че змиите сами се редяха на опашка да бъдат издоени и облекчени от него.
Говореше се, че за змийската отрова – пазарът никога не свършва. Тъй като от отровата се произвеждат всички видове противоотрови. А змийската противоотрова е нещо много ценно – особено, ако си току-що ухапан.
Противоотровата, не е като коледни гирлянди например или като някое книжле, което може някой да купи, а може и никой да не го купи.
Ухапаните хора се редят на опашка да си дават парите за противоотрова. И то каква опашка. На опашката за противоотрова, хората се пререждат, блъскат и натискат един друг – само и само да си дадът парите. Плащаш - живееш, не плащаш – умираш. Такива са законите на пазара на противоотрова.
Така че, добрият дояч на змии седи между две опашки. От едната страна се редят змиите които искат да бъдат издоени и облекчени, а на другата опашка се натискат ухапаните от змии, пререждат се и се блъскат само и само да ти натикат петдесетачките си и да се доберат до скъпоценните капки.
Хубав бизнес беше това – както го обясниха на курса към съкратените военни. И змии имаше много. Пепелянки и други, много отровни змии. Семков предлагаше отровата си на кристали, в ампули, проверени и запечатани в института по Ветеринарна медицина.
Но кой знае защо – никой не купуваше. Може би – змиите не хапеха достатъчно. В смисъл, че уж много змии имаше и по поляните и по стърнищата и тук в троскота и бъзето пред кривите панелни блокове - а ухапани – никакви не се намираха. Или много рядко.
Две години Семков дои змии в гаража си и накрая се принуди да преструктурира бизнеса. Сега над гаража му висеше табела „Магазин Боабаб” и вътре се продаваха декоративни рибки, червей, морски свинчета, хамстери, папагали и други най-оригинални животни.
Най-много се продаваха белите червеии, защото хората от квартала обичаха да ходят за риба. А рибата от реките и язовирите наоколо най-много обичаше да яде белите червеи от магазина на Семков. Така че търговията му вървеше.
А през това време Семков успя и да се ожени. Жена му Роза – беше красавица, натурална блондинка. Страстна и властна, работеше към една от държавните агенции или към едно министерство, неясно точно какво, но всяка сутрин в седем излизаше облечена в „костюмче в две части” и тръгваше на работа където вдигаше телефони, четеше важни документи и пиеше с колежките кафе докато чакаше да се освободи ксерокса.
Роза беше бременна в шестия месец и двамата бяха много щастливи.
Семков изпи последната глътка, изтри капката сладка боза която беше останала на върха на носа му и точно в тоя момент на витрината на сладкарницата някой почука.


Беше единия от просяците – с дълга оранжева, рядка брада до пояса, пристегнал мръсната си коса на конска опашка.
Под очите му имаше тежки сини кръгове и устните му бяха напукани. Очите му весело гледаха към Семков и просякът клатеше глава, заедно с врата си – като индийка.
Павел остави чашата на масата. Погледна зад гърба си в празната сладкарница и бързо излезе навън.
- Семков – каза просякът и тръгна към него.
Собственикът на „Магазин Боабаб” стисна хляба под мишница и хукна към къщи.
Влезе във входа на блока, където беше тъмно, миришеше на кисело зеле и пикня и тръгна по стълбите.
- Семка, чакай! – чу се зад него – Павка!...Чакай! Аз съм Пешо, бе!
Оня вървеше след него и умолително повтаряше:
- Аз съм Пешо !
- Пешо не познавам аз. Объркал си блока.
- Как ще съм объркал - Петър Лупов. Артилерийския. Не ме ли помниш.
Поделение 6280
Семков спря и се загледа в тъмното откъдето идваше гласа. Намести хляба под мишницата си и сухо каза:
- Какво?
- Не ме ли помниш – повтори оня.
Чу се как извади кибрит и в тъмното светна запалена клечка. Петър Лупов
поднесе в шепа светлината към лицето си.
- Преден артилерийски наблюдател – Лупов
Семков се взря в тъмното. Сега по-внимателно огледа брадата му,
набръчканото чело, настръхналите вежди, рошавите бакембарди и дълбоките дупки, дето блестяха очите на просяка.
Ето така понякога, в тъмния коридор на настоящето – миналото изплува пред нас.
- Гледай!
- Нищо не виждам. Кой си ти, бе? – попита Павел Семков
- А бе ей- Семка – не се прави – широко се усмихна брадатият. - Не помниш ли
като те вкараха в ареста... Десет денонощия. Кой ти донесе през оградата оня буркан с компот?!
Тук клечката угасна.
- Какъв компот?
- От сливи. – чу се в тъмното - Такъв.
Лупов запали нова и я вдигна над главата си.
- Лупов – позна го накрая Павел
- Ех, Семка-а-а...Къде се изгуби ти
Лупов разтвори ръце. Пусна кибритената клечка, прегърна бойния си другар и го целуна в тъмното.
Семков леко се дръпна, като пазеше хляба. Откъм бившият преден артилерийски наблюдател го лъхна на контейнери за смет и ефтино вино.
- А бе тука няма ли лампа? Да се видим – попита Лупов
- Имаше. Ама я откраднаха – набързо обясни Семков и попита – Какво
правиш ти? Каде изчезна? Не съм те чувал – може вече да е пет години. За толкова време веднъж не си се обадил.
- Ами ето – сега нали се обадих. Ама ти не можеш да ме познаеш
- Не мога да те позная – като не се обаждаш.
И двамата приятели слязоха по тъмните стълби и излязоха на светло пред блока.
- Ти с какво се занимаваш сега? – попита накрая Павел Семков
- Хартия, стъкло... по някога и желязо излиза – скромно обясни Петър Лупов – Ами ти, чух нещо търговията...
- Да, да занимавам се ей тука с едно гаражче. Колкото да не е...без хич – още по-скромно обясни Павел Семков.
И така двамата приятели прекараха петнайсетина минути в шеговити спомени за едновремешния живот по военните поделения.
Петър оглеждаше коремчето над колана на Павел. А Павел с любопитство се взираше в брадата му, косата, опърпаните дрехи и скъсаните обувки.
- Ти тука ли живееш – накрая попита Петър
- Кой аз ли? Ами тука – чу се да казва Павел – Някой път да дойдеш, да се
видим.
- Ще дойда. Непременно ще дойда. – побърза да благодари Петър –Ще
Тръгвам сега, че ме чакат колегите... Ей, Семка и друг път да не се правиш...
- Какво?
- Че не ме познаваш.
И двамата другари се разделиха с обещание много скоро да се срещнат пак.




- Какви са тия? – попита Фани фризьорката която беше излязла на „кафенце и цигарка”
- Не ги познавам – каза Павел Семков
- Ми гледам – много приказвахте,че...
- Просяци. Не ги познавам. Просят, та за това говорихме. Не е хубаво да се проси.
- Те да са просяци – хубаво. Ами май не са просяци – а крадци. Представят се за просяци. Оглеждат къде какво има – и нощно време идвад да крадът – обясни фризьорката.



- Добре с тази белешка сега ще отидеш на касата и ще си получиш петдесет
милиона лева.
Илия Лупов застана пред гишето и извади смачката на топка червена платняна торба. Дълго брои парите на които имаше нарисуван един човек в костюм с брада и очила. От другата страна на банкнотите бяха нарисувани летящи чайки.
Той грижливо ги огъна във вестниците като буркани с компот. Дръпна ципа на червената торба и излезе на улицата.
Минувачите бързаха по своите си работи. Един човек с бяла брада тичаше след трамвая. Човекът имаше и очила и много приличаше на тоя от парите. Тичаше бързо и успя да се метне в трамвая през задната врата.
Един друг - с черно бомбе - скочи в една кола и трясък затвори вратата. Колата имаше тъмни стъкла и вътре нищо не се виждаше. В далечината някой изсвири. Стария Лупов се озърна.
Той преметна торбата с парите през врата си и я подпъхна под лявата си мишница.
Така той стигна до автобусната спирка където петдесетина души увити в забрадки, кафеви, домашно плетени елечета и фланели, черни балтони и червени поли, нервно пристъпваха от крак на крак с туби и кошници в ръце - чакаха автобуса.
Автобусът внезапно се появи и разтвори с трясък четирите си врати.
- Чакай! Не се бутай! Чакай! Кого буташ, бе! – замърмори Лупов, но никой не му обърна внимание. Тълпата го повлече навътре и го стисна в мощната си прегръдка с мирис на немити тела.
Той преброи три спирки и слезе на четвъртата където на огромна витрина беше написано: „ЛИХВИ! Триста процента !ЛИХВИ!”
Лупов бавно тръгна по тротоара, като спираше да си поема дъх. Бастуна му остана в автобуса. Така най-накрая той се добра до входа на частната банка с червената си торба.
- Затваряме вече – пресрещна го на входа едно момиче със свита на кок коса и униформа.
- Ама моля ви се! Толкова път съм бил. Да ме върнете сега. Вземете ги тия пари. Моля ви се. Къде ви е началника? Аз ще се оплача! Вземете ми парите ...
И само заради настоятелните му заплахи и белите му коси, касиерката се съгласи да го пусне вътре и да прибере парите му, заедно със тези на другите щастливци, които по това време бяха дошли в банката и още от другия ден щяха да започнат да получават най-изгодните възможно лихви в света.
После старият Лупов се прибра вкъщи, където свит на две като болен в леглото лежеше бившият артилерийски капитан.

- Свърши се вече – каза той като влезе в стаята му. – Аз така тебе няма да те оставя. Да страдаш, да се мъчиш...ти пари трябва да имаш.
- Какво? – не разбра капитанът и се изправи на лакет в леглото.
- Заложих аз апартамента. И парите – направо в банката – дето дават хубавите лихви.Много стабилна банка. На едро играе. На широко. Триста процента. – радваше се старецът в тъмното – Петдесет милиона ми дадоха. И аз ги заложих. По три. Сто и петдесет милиона. Всичките са за тебе. Да се оправиш в тоя живот. Да не се мъчиш. Всичките ти ги давам. Всичките.

Два месеца по-късно иначе стабилната банка – фалира.