автор: krasavitsa

Видя го случайно, когато излезе навън. Стоеше на улицата пред телената ограда на двора, която от снеговете тази зима се беше килнала на една страна, и я оглеждаше критично. Тя пък огледа него – едър мъж с буйна коса и брада като хъш, ризата широко разтворена, а на гърдите му проблясваше сребърна верига с кръст. И той я видя.
- Како, имаш ли някаква работа за вършене? Мога да работя всичко – и се усмихна широко.
Вилната зона беше стара, но времената бяха нови. На фона на старите скромни вилички с дворове, потънали в зеленина, тук-там като неуместни бели кръпки се издигаха големите вили на новобогаташите, с големи празни дворове и високи зидани огради. Някак неудобно беше да оставиш и без това скромната си ограда почти паднала. Щяха да стоят по-дълго време това лято на вилата, защото през зимата детето боледува доста и бяха решили да го укрепят с чист въздух, затова и се преместиха още в началото на сезона. Покани го да влезе.
Да. Банална вече история, подгонен от безработицата от другия край на страната, търси работа в столицата. Не се пазари, колкото му платят, ще е доволен. Мартин се казвал. Бил влашки циганин, християнин, затова носел кръста. Уговориха се.
На другия ден Мартин пристигна в точно уречения час, но не беше сам. Момче на около шестнадесет със същите яркосини очи и мургава кожа пристъпваше срамежливо зад него и в отговора на въпросителния й поглед се съдържаше немалко гордост. Синът му, големият.
Цял ден гласът на момчето почти не се чу. Баща и син работeха без да спират въпреки жегата, която започна много неочаквано от самото начало на лятото. Разбираха се само с поглед, като отдавна сработила се бригада. Малко преди обяд тя се усети, че не бяха говорили за храната, а вилата беше далеч от центъра на градчето, където биха могли да се нахранят. Не беше готвила, та реши да направи сандвичи. И без това сумата, която му предложи, не беше много щедра, а и вече видя как работят. Седнаха заедно на пейката в градината, синът му се смущаваше и едва когато нейният син започна да досажда и да се глези се поотпусна, обърна се към него и започна да го забавлява. Личеше си, че има опит с малки деца.
На следващия ден сутринта, когато мина зад вилата, за да извади от пристройката инструментите, които им трябваха, се сепна и замръзна на място. Между храстите клечеше слаба циганка с изплашени ококорени очи. Погледаха се мълчаливо и докато се окопити да й каже нещо, тя скочи и хукна към работниците. Жена му. Беше хубава, доколкото успя да я огледа. Много била срамежлива, каза Мартин. Но била по-учена от него, завършила гимназия. И още искала да учи, ама той много я харесвал и я убедил да се оженят.
Циганката се завъртя около нея, когато каза, че отива да сготви нещо за обяд. Пожела да помогне – добре, даде й да обели картофите. Когато седнаха да обядват ги попита искат ли повече подправки в яденето – черен пипер, люта чушка... Не искали, хванали гастрити и язви от притеснение, защото нямали сигурни доходи вече доста години. Имали и кола преди, но се наложило да я продадат. Ние сме работливи, ако можеш да ми видиш къщата, како, най-хубавата в селото е...
Макар и да стана ясно, че е с пет-шест години по-голям, продължаваше да я нарича како, явно беше израз на уважение.
В следващите дни да работят при каката заедно с него се изредиха брат му, нейният брат, братовчед му, племенникът... оказа се, че целият немалък род се беше преселил насам. Но живеели в различни квартири. Не можели да си позволят да плащат за всички, та сезонните работници имали обичай двама-трима да наемат квартирата, а да спят по десет и повече – колкото се съберат на земята. Тайно от хазайката, разбира се. Така им излизало по-евтино. Мартин се усмихваше малко засрамено, но беше сигурен, че тя разбира и няма да ги упрекне. Шарена компания, вечер си поговорим, хапнем салам, сирене и домати, или ако сме случили на добра хазайка жените сготвят набързо нещо на котлона, посмеем се и заспим.
За няколко дни работата приключи. Бяха работили като на свое, някак с всеотдайност и загриженост. Не можа да им намери друга работа наоколо, беше съвсем в началото на сезона и хората идваха само за почивка в събота и неделя. Съобщи им го с извинителен тон. Много странно, но вече се чувстваше ангажирана с проблемите им. Нищо, каза Мартин, аз мисля да отида в Гърция да бера портокали или каквото там намеря да работя, плащали добре. И си тръгнаха с благодарности.
После детето се разболя пак, ходиха по лекари, по болници, връщаха се и всеки път сърцето й се свиваше как ще завари дома си, защото почти всички вили наоколо бяха вече разбивани, а някои и по два пъти. Крадеше се всичко, дори буркани със зимнина. Но тяхната по някакъв странен начин все минаваше между капките.
В началото на есента, когато слънчевите лъчи бяха вече омаломощени и не ги принуждаваха да търсят прохладата на боровете, слязоха с детето в центъра. Вървяха по тротоара, когато внезапно една кола рязко заби спирачки до тях. Беше пълна с народ – и деца, и възрастни. Докато разберат какво става, мъжки глас извика бодро: како! Децата вътре подеха на различни гласове, смеейки се, гърмеше музика, шофьорът пак така рязко даде газ, през прозорците се подаваха размахани за поздрав ръце, а виковете “како-о-о” заглъхнаха заедно с изчезващата в далечината кола.