автор: sufferwell

Очаквания. Не можеш да избягаш от тях. Особено, ако си аз. Така, де, все пак, когато имаш очаквания е много по-сладко разочарованието, нали ?
Ако не си мислиш, че нещо ще се случи, никога няма да се изненадаш, че то не се е случило, още повече, че ако евентуално се случи, ще е неочаквано и ще е по-хубаво.

Полемики се случват в главата ми и буреносният облак, който се свлича върху веждите ми и ме застарява, само ме пита защо. Не знам защо. "Така се случва". Мразя тази фраза. И понеже съм бунтар отричам съдбата и вярвам в избора. Мога още много клишета да използвам и до никъде няма да стигна. Ама и без това не знам за къде съм тръгнала и къде се предполага да стигна. Само знам, че след очакванията и разочарованието обикновено си отчаян. Не е най-приятното усещане на света и имайки предвид, че то потенцира безконечния цикъл, който произлиза от следствието "разочарование", често прераства в депресия. А това е пълна глупост.

Оказва се, (всеки път) че няма смисъл, че пътеката е прекалено къса и камъчета все ти влизат в обувката. И когато си най-убеден, че има резон, ти подрязват крилата, дърпат ти килимчето и тн. Тогава идва прекрасният миг на самосъжалението, в който първо - започваш да си правиш чести срещи с отрицанието, после пиеш кафе с хиперболата и парадокса, докато накрая не се ожениш до гроб с омразата. В този момент се намесва Далчев, който срамежливо подхвърля, че "Годините растат и те затварят,и те зазиждат в твойта самота" и ти вече си се качил на черния прозорец, готов да се оплезиш на света.

Да, ама и този път няма да е. Някой ти подава ръка и ти закърпва безмълвно крилата. Макар и трудно, пак (някак си) успяваш да полетиш. Не бой се, следващия път ще ти ги запалят.

Предполагам, това звучи като пълен нонсенс и няма никаква релевантност с реалността. А ти какво очакваше?