автор: tera

Не устисках и седнах да пиша. Тоя път – чиста терапия... Защото нощес сънят не успя да ме хване. Няколко дни вече светът следи на телевизионни и компютърни екрани кошмарът, който не сънуват, а изживяват, изболяват, изтърпяват на гърбовете и в душите си няколко стотин хиляди ... милиони
японци. Тежи много, плаши и отчайва. Безсилен си. Можеш само да се молиш, да пратиш някоя пара и да се надяваш... Натрапчиво ми се върти в ума Йовковото – “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже...” И най-лошото е, че не й се вижда краят.

Не съм забравила, че на природата не можеш да й приписваш някакъв смисъл, морал, някаква си жестокост. Но почнах да се питам, ако имаше господ, не беше ли време да изрече най-сетне милостивата си божия дума? ... Задава се Възкресение все пак...

Какво да се прави, така е устроен човекът – страда, тъгува, озлобява се, губи вяра ... и пак се моли. Моля се... а умът ми не спира да си умува. Тая необяснима мощ, това невероятно събитие – природата – тя май ще излезе по-безмилостна и от човека. На света има толкова други същества, но само когато Хомо Сапиенсът се побърка, само тогава става така страшно. И без да го искам, несъзнателно, пак ми се промъква - Фокушима обаче ще надмине Хирошима.
Двете неща не бива да се объркват. В единия случай причинителят е човек, убеден в своите сериозни причини, в другия – неизвестен извършител, без вяра и убеждения, наричан от пострадалите ... природа, някаква сила, бог, енергия... Но при толкова скръб и загуба на човешки животи на същата тая географска ширина, при апокалиптичната разруха, при всички тия последици за водата, почвата, въздуха... за заченати и още несънувани поколения напред, при намесата на стария познайник – атома ... Всичко това напомня, свързва. Пак кърви, без значение от какво и защо... Болката си е болка.

И като гледам тая ярост насреща, се предавам - да надминеш природата е невъзможно. Нито един преамбициозен кино-мега-бла-бла-бастър сред толкова навъдили се - не го постигна. Животът си остава най-откаченият творец. Вечният двубой между човек и реалност, човек и природа - кога за добро, кога за зло, тая луда конкуренция за първенство по сила и възможности – приключи за мен. Макар че скромността отдавна не е добродетел, признавам – малка съм и по-слаба. Аз – една от представителките на човешкото племе. Имам куп хубави страни, още толкова калпави, ала с нея не мога и не искам да се меря повече ( Но тогава с кого? Трябват ми високи летви. Кой обича да пълзи!). И за кой ли път се напрягам да го издълбая в ствола на сивите ми клетки, за да не го забравя никога.
Смирено скланям глава. Траур е. Не му трябва размисъл. Иска време. За да може да заръби раната и все някой ден белязаните клепки да се вдигнат отново и нозете да продължат нататък...
С поклон свалям шапка пред всички онези, които с тъгата в сърцето си, запретнаха ръкави да се борят... въпреки всичко. И този път това “всичко” не е клише. Като че ли наистина всички тъмни сили изписват целия спектър на мрака връз оная земя. Ама пак не ме оставя на мира съмнението – без наше участие нямаше да е такъв пъкъл. Причина и следствие... така учи и Изтока.

Продължавам да кликам. Не искам да губя връзката. Трябва да гледам. Не просто защото съм човешко създание, подвластно на майсторските хипнотични сеанси, на които ни подлага животът с поредното си зрелище. Не, този път ще се вгледам дълбоко. Ще се взра така, че да не позволя повече на дреболиите в ежедневните леки или по-тежки битки да ме превръщат и мен в бедствие... в човешко бедствие. Искам да запазя респекта към истинското страдание. Да върна куклите в коша, да напусна детската си градина без мечето и да помня, че мина времето на плача по панделки и розови сапунени мехури. Сълзите не бива да се пилеят. Те също трябва да се пазят за онези мигове, които са им отредени. Усмивки – не се бутайте, ала бъдете нащрек! Строгият поглед – в ъгъла. Гневният, отчаяният, изпълненият с надежда – всеки на своето място... Сега е време на тъга. Дълго и тежко. Ако всеки понесе един миг, може би по-бързо ще олекне...

Какво се случва? Отново съм хваната в мрежата. Сама не мога да се позная, аз – архаичната ... Хората оттатък не се предават. Всеки докладва за тяхната дисциплина и мъдра, овладяна тъга. Хората от изтока се борят със стоглавия змей, в чиито гръб сме се вкопчили всички. На чиито гръб строим каменните си градове, садим зеленчукови лехи и чакаме сладките, уморени часове преди да е паднало слънцето ни. Хората са вкопчени в живота и това е толкова естествено. Дори пред лицето на най-тежки загуби, когато оставаме съвсем сами и без нищо, ние вперваме поглед в хоризонта. Там, където все изригва животът. Появява се, губи се и после пак се завръща ослепяващата му светлина.

Змеят се размята отново, до шеста степен на лудостта си, да срине и последния етаж, да погълне всяко упование... Колко е крехко всичко! Човешки живот, човешки постижения... вдигани, отглеждани с години, с тонове труд – чезнат за минути... Божичко, обещавам си от утре да заживея истински, пълноценно. Няма време за губене. Утре... дето започвало от днес. Даже от вчера.
В потопа зърнах автомобил, понесен от черната вълна като играчка и изведнъж ми се смръзна кръвта. Чистачката на задното стъкло се движеше. Сама ли се бе включила или вътре имаше хора? Може би това бяха последните минути от живота им. Огромната вълна ги отнасяше в нищото ... докато отзад това техническо приспособление за ясно виждане при шофиране, наречено “чистачка”, най-усърдно почистваше и сетните дири. Японска неотказна техника – да те полазят тръпки. Сякаш нищо особено не се случва. Просто дъжд и забрава.... И това задно стъкло – последен поглед назад... Така може да си отиде не един човек, не просто град. Такава ултра -“чистачка” може да изчисти цялото човечество с един-единствен прецизен замах. И това приспособление пак да се окаже човешко изобретение...

Какво безсилие крие съчувствието! Къде да се денеш от болка? Къде ли се дяват ония хора с древна вяра и гарантирано от религията им връщане на тая земя, тъкмо след подобна карма? Дано тяхната вяра да е по-силна от моята...

Нямам време за разчувстване. Връхлита нова вълна, нова вест. Оня побеснял либийски вожд ... и учител, (как добре ги знаем такива!), яхнал японската вълна, иска да смаже собствения си народ, да го удави в кръв. Друг някакъв в Бахрейн също... И ето че грандоманията ми човешка пак надига глава. Да, вярно, гротесктната. Ама така е, човек също има повече глави, не само змея. Може би все пак сме истински конкурент на природата? - обажда се ироничнен глас в мене. Нека и ние да покажем какво можем! Човешко същество, впило се във властта, опиянено от нея, самозабравило се, повярвало си, че е повече от останалите човеци, че има право да коли и беси ...- стара като света картинка. А аз едно разбрах на тоя свят – такива наистина имат невероятна вяра. Болна. Но невероятна.

Следваща новина – положението с атомния реактор става още по-застрашително... И мислите ми се засилват. Задъхани, една през друга, мисловен маратон, не знам коя първа пресича финала... Всяко нещо има две лица. Всеки нож – две остриета. Атомните електроцентрали са толкова светло откритие, и топло, и добро... докато не стане беля. Човешка грешка, природна, докато не се случи поредния Чернобил. Атомното оръжие е откритие страшно, знае го всеки нормален човек. И тука за първо пресичане на линията се трепят толкова уморени от преповтаряне мисли – кой е нормален, защо тия, дето искат и пускат бомби, стрелят по живи създания за удоволствие, не ги приберат някъде, на сигурно? Кое всъщност е за удоволствие, кое е необходимо? Има ли наистина необходимо стреляне? Защо трябва да се правят оръжия?... На финала са вече и изтърканите от търчане, с подути ахилесови пети, отговори. Не може без оръжие. Някой хора желаят да си играят. Не може без оръжие. Други хора не разбират от дума. Човек без пушкало не е човек... а мишена.

Това не е фарс. Това е животът. Последният трус ме съкруши. О, да се възмущаваш е толкова сладко! Така опива!... лесно е, не струва усилия... Дава ти усещането, че си по-добър. Не ти, някой друг е стъпил накриво... Затова ще се съглася с актрисата, която направи забележка на водещите от вероятно най-гледания телевизионен новинарски канал в Германия. Тъкмо същото си помислих предишната вечер като гледах обзора. Защо съобщават каква е актуалната цифра на загиналите и не забравят да добавят смръзяващото - “между тях няма немски граждани”. Как трябва да се разбира това? ... Ах, не ми се ще да продължавам, че ще стане абсурдно. Надявам се, че е просто недомислица, в опита да изразиш някак емоциите си. Може би и аз бъркам тук някъде, в избора на думите. Случва се... Извинявам се, ако е така. Дано обаче мислите и чувствата ми да стигнат ясни до всеки, който ще прочете това. За тях не мога да се извинявам. А артистката добре им го каза, без капка артистизъм - “Какво значение има кой от къде е? Всички сме хора”...

Друга шокираща, невероятна новина. Правителството ще действа светкавично. Промяна на закона. Няма повече да се рискува, да се тровят хора, природа, бъдещи поколения... Човек винаги имал избор. Тази философия е позитивна. Да бъдем оптимисти ... и при тоя избор... следващия месец!

Следваща покосяваща новост. Ама това вече на нищо не прилича! Не само съм възмутена, погнусена съм. Не знам какво да правя. А нещо трябва да се прави. Знам го. И срещу впитите във властта кърлежи. И срещу дебелокожите, неизтребими търгаши ... Две млади момичета – немски туристки – чакат от часове и се молят на летище в Токио да ги вземат на някой самолет за където и да било, за да могат да се върнат у дома си ... В паника са, никой нищо не обещава, не позволява. Сънародната им авиокомпания “Луфтханза” най-сетне проявява милост - предлага на момичетата билети от по 7 хиляди евро!!! Седем хиляди евро! Нямам думи. Нямам въздух... ще фръкна от гняв... Безплатно.
Къде остана добрината? Нима наистина всичко е пари? Колко струва човечността?
Поредна вест по “Фьоникс”. В представени пред обществеността данни на лекарски изследвния за левкемията при малки деца, живеещи в близост до атомен реактор, са скрити и преиначени фатки, в полза на ... сещай се – съответни могъщи групировки и така нататък... История, позната до остър зъбобол. Лъгане на обикновения народ от необикновените му представители, заемащи различни отговорни, удобни кресла по високите етажи. За съответните височини още не се е случило съответното земетресение, да обрули гнилите круши. Революционери, мъдреци, лаици – да се напънем да заклатим, че сме още до под кривата круша...

Следваща новина. Изпълва с повече ужас даже от новините за природния катаклизъм и последствията му. Вече са се намерили люде, които да съберат пари за нещастията в Япония и да си купят ... един господ знае какво...
Какви са тия хора,бе?! .... Къде са расли? ... Какви майки са ги раждали?...

И за да не са пак все горките майки виновни, спирам. Време е за вглеждане и за действане. Бог да е с тия, дето имат страх от него. Другите – да вървят по дяволите!

В тая трагична надпревара по абсурдизъм представители на човешката раса пак успяха да надминат всичко до тук. Да надскочат себе си в собствената си самозабрава. Окаляни, до гуша в разни дупки и пропасти, от които все някак изравят жълтици, разтърсени - по скалата на Рихтер с десет бала – от непрестанна златна треска, облъчени от най-радоиактивното вещество – алчността, човеците пак взеха преднина.

Свеждам глава от срам. Ние всички сме хора. Свеждам глава от мъка. И аз съм човек. Моля се. В отчаянието си... почвам да вярвам. Губя се. Пак си връщам надеждата. И пак отначало... Пред лицето на смъртта, как да забравя цената живота? Тая цена не се заплаща с финикийски знаци, нужни са знаците на човещината.


Таня Рупел – Тера
16.3.2011
Мюнхен