автор: krasavitsa

Седеше на последното бракувано директорско бюро и разтриваше слепоочията си с тигровата мас, която държеше винаги в чекмеджето. За разлика от Шилер, който си държал там гнили ябълки, защото му харесвало как миришат. Наближаваше обед, досега пак никой беше дошъл да поиска книга, а главата я заболя значително по-рано от друг път.
Още сутринта, веднага щом отвори вратата, усети, че познатият мирис на застояло и книжен прах е по-различен. Имаше някакъв нюанс в него и мина доста време, без да може да уточни новата му съставка. Наистина, бюфетът на училището беше в съседство, но миризмите оттам бяха познати, на кафе и най-много на претоплени сандвичи в микровълновата. Поразходи се между стелажите с книги, понаведе се, подуши тук-там и накрая го намери. В дъното на стаята, зад единия от стелажите, опрени на стената, имаше открит контакт, останал така от незнайни времена. Жичките му бяха разделени и някой някога беше натикал между тях парче хартия за по-сигурно. Но плъхът, притичал през тясното пространство между стената и стелажа, беше успял някак да се допре и до двете. Бързо отклони поглед от малкото телце. Първата й мисъл беше – книжен плъх. Това ни чака нас, книжните плъхове. Потръпна, като си представи какво би могло да стане и бързо се върна на бюрото си, поставено в другия край на помещението. Александрийската библиотека и Херострат... Продължи да разтрива слепоочията си, днес главоболието беше доста упорито.
Библиотеката беше за нея като райската градина, а книгите – плодовете на дървото на познанието. Обичаше да хрупа ябълките му. Така да се каже, съзнателно упражняваше първородния грях. Нищо чудно, че така и не се омъжи досега, животът й наистина минаваше сред книгите и колкото и този израз да беше клише, беше най-точен. Обичаше работата си, тиха и спокойна. Сменяше библиотеките, когато вече не намираше нищо интересно за четене в тях. Така премина през всякакви видове книжни фондове, дори и в научни институти.
Предишната библиотекарка й беше казала – много е спокойно тук, градчето е малко, няма никаква работа, никакви проблеми, ще си починеш. Но тя не искаше да си почива. От известно време насам сънищата й бяха изпълнени с деца. Будни и любознателни детски очички се взираха в нея въпросително и тя виждаше как заблестяват още повече при вида на поредната книжка, която им дава да четат. Дори си беше направила предварително списък със заглавия за всякакви възрасти, от най-малките до най-големите.
Но когато се разходи из новата си райска градина, се ужаси. Представляваше склад от книги, неотваряни с години. Мъртъв склад. Детските книжки бяха стари и почти без илюстрации. А там, където ги имаше, по-добре да ги нямаше. По два-три броя омазани отвън, но почти недокосвани отвътре учебници по различни предмети, по които отдавна не се учеше. Освен задължително изучаваните от десетилетия български класици нямаше нищо подходящо и за гимназиалните класове. Стари течения на стари педагогически списания с уводни статии за комунистическото възпитание на младежта и за успехите на партията от времето, когато е имало само една партия. Победният устрем на работническата класа и трудовото селячество. Физическата култура и спорта и как чрез тях се осъществява комунистическият идеал. Революциите в Латинска Америка като закономерност на победното шествие на комунизма по цял свят.
История на БКП...
Нови книги не бяха купувани от години, училището нямаше средства, а и книгите ставаха все по-скъпи. Дори и някой да дойдеше да поиска книга, нямаше какво да му даде. Не беше попадала в мъртва библиотека досега. Почувства се жива погребана. За какво ли щеше да получава заплата, макар и не кой знае каква...
И наистина, за първи път й се налагаше да носи в библиотека свои книги за четене. Извади от чантата си днешната, отвори я наслуки и прочете:
“Добродетелният човек умее да обмисли и изпълни нещата, които трябва да се извършат. А “това, което трябва да се извърши”, означава: какво да изберем, какво да понесем, към какво да се придържаме и какво да разпределим; и ако избере нещо правилно, друго умее да понесе, към трето да се придържа, а четвърто да разпредели, той ще бъде и разумен, и храбър, и справедлив, и здравомислещ човек.” Диоген Лаерций – за стоиците.
Отдавна се изкушаваше да следва примера на велики хора, за чиито странни привички беше чела. Не можеше да бъде велик мислител като тях, но изпитваше удоволствие да си мисли например, че следва Кант, когато спазваше с точност до минута отварянето и затварянето на библиотеката или времето за обедна почивка. Не го споменаваше гласно, но би се радвала, ако някой го забележи и му хрумне да си сверява часовника с нейната точност. Но онези бавни времена на съзерцание бяха отминали отдавна. Днес всички бързаха и се забелязваха само когато се сблъскат. Сякаш нямаше други начини за общуване, освен сблъсъците.
"Конфликтът е социална форма на взаимодействие, жизнено необходима за социалния живот." Или нещо подобно беше казал Георг Зимел. Беше ли продължил мисълта си? Конфликт възниква лесно и бързо, но после? Решението му е трудно и бавно... и все пак конфликтът е някакво начало.
Qui prodest? Кой има полза? Основен принцип при разследване в римското право.
Мисълта, все още неоформена, витаеше някъде сред цитатите в главата й. Мислеща тръстика? Блез Паскал. Тази райска градина беше буренясала отдавна, бурените бяха заглушили всичко полезно в нея. Тук отдавна нищо не се раждаше, беше останало само името й. Имаше нужда да се възкреси, но как? Като птицата Феникс, от огъня? Тази библиотека беше като бял слон в Индия. Само разходи, полза – никаква.
"Истината си е истина..." - предсмъртните думи на Макс Вебер.
"Светлина, повече светлина!" - предсмъртните думи на Гьоте.
Трябваше да стигне до някакво решение все пак. Някой много отдавна беше разлял предназначеното за тази библиотека олио... хм, Булгаков.
"Нима с твоя колеблив характер могат да се вършат велики дела?" - Лу Сюн.
Сепна се и погледна часовника – след пет минути започваше обедната й почивка. Първите две клечки се счупиха, ръцете й трепереха...
Навън слънцето грееше приветливо, щеше да се поразходи, да седне в градинката и да погледа децата.
Тръгна бавно по улицата, кимайки учтиво на поздравите. Спря за малко пред интернет-клуба, пълен с ученици, но никой не й обърна внимание, защото не я познаваха. Седна на една слънчева пейка, наведе глава и се загледа в две мравки, които упорито влачеха една троха, няколко пъти по-голяма от самите тях. Затова никой не забеляза усмивката й, когато чу воя на пожарната.