Студен зимна нощ. Звезди. Нащърбена луна. Стъпките ми кънтят по празния перон и се разбиват в тишината. За стотен път се спирам пред разписанието на заминаващите влакове, чета го отпред-назад, после отзад-напред и нервно тропам с крак.
Ама че глупост! Повече от час обикалям студената гара, без да мога да реша накъде да замина. Необичаен среднощен пътник, колебаещ се насред ледения перон без багаж и с чаша изстинало кафе в ръка. Двойка сиви гълъби ми прави компания в неспокойната ми разходка, началник-гарата ми хвърля подозрителни погледи, а подпийналата компания в барчето на ъгъла започва да проявява признаци на умерена настъпателност. Отдалечавам се в другия край на перона, а стъпките ми кънтят след мен.
И какво изобщо правя тук? Глътвам малко изстинало кафе за кураж. Точно така - дойдох тук, защото обичам да пътувам. Не, не, чакай малко, не така повърхностно. Дойдох тук, защото искам да избягам. Да избягам... от какво? Живота си? Миналото? Себе си? Неее, сега пък стана твърде философско. Не дълбай.
Поредният влак се гмурна край перона с оглушителен шум, отвори и затвори врати за по-малко от минута и потъна в мрака с червените си очи. И на този не се качих.
Какво всъщност искам?
Сръбнах още една глътка за утеха и се опитах да размърдам премръзналите пръсти на краката си. Перонният вятър - домакин на всяка гара, ставаше все по-студен. На всичкото отгоре имах усещането, че простивам. Ооо, не, пак ли?! Тази зима съвсем определено се бях сдобила с постоянен абонамент в клуб "Болест на месеца" против волята си. Тягостен клуб. Припомням си как в продължение на години бях забравила как се боледува и с раздразнение ритвам една бирена бутилка, която се търкаля наблизо. Нима и тук се намесва неумолимият закон за равновесието? О, как ми се иска да можех да му кажа да върви по дяволите с все везните си и вбесяващите с точността си мерилни приспособления!
- Хей момиче, я по-кротко! - чу се троснат глас нейде от мрака. - Като риташ, поне се прицелвай като хората.
Толкова се стреснах, че изпуснах чашата с кафе и инстинктивно отстъпих назад. От тъмния ъгъл се надигна странна двойка - мъж и жена, облечени в тъмни, някак парцаливи дрехи. И двамата виждах за първи път , при все това бях сигурна, че и двамата познавам отнякъде. В присъствието им се долавяше нещо заплашително и мрачно, и аз изпитах непреодолимо желание да хукна по перона далеч от тях. Кой знае защо обаче, не можех да направя и крачка.
- Май не бързаш особено да заминеш, а? - подигравателно се усмихна непознатият. - Е, нищо чудно няма в това. Без нас двамата - той кимна към жената до себе си - никъде няма да тръгнеш.
- Кои сте вие? - запитах, убедена, че човекът срещу мен не е с всичкия си.
- Аз съм Страх - отвърна мъжът и се разсмя така, че стените на перона закънтяха. - Хайде, жено, кажи ти коя си! - той грубо потупа жената по рамото.
- Аз съм Неувереност - плахо се обади тя, без да вдига очи.
- Ето ни на, Страх и Неувереност - засмя се отново въжът, а очито му проблеснаха студено. - Страх и Неувереност, Страх и Неувереност! Твоите сенки, силуети в мрака, ехото на стъпките ти, невидимото присъствие в огледалото! Сама ни извика от страната на сенките, където си живеехме удобно и спокойно. Защо ни изтегли във твоя свят? Тук ние не принадлежим на нищо! На нищо, освен на теб. Ти ни придърпа, ти си ни влачиш, ти ни теглиш насам-натам! После пък се бориш с нас. А сега не се качваш на влака, защото не можеш да мръднеш без нас двамата. Е, ще те облекчим. Вече сме тук! Хайде да се качваме на следващия влак тримцата, както винаги сме правили!
Той продължаваше да се смее, а жената до него все така стоеш прегърбена и безмълвна, вперила поглед в земята. Онемяла се взирах ту в единия, ту в другия и все така не можех да помръдна, при цялото ми желание да побягна. "Така се получава само в кошмарите" мина ми през ум. "Това е сън. Ей сега ще се събудя."
Две пламтящи очи прорязаха мрака - следващият влак идваше. Страх се пресегна и ме улови под ръка.
- Сега триумфално ще се качим във влака - доверително прошепна той в ухото ми.
- Няма да се качвам никъде с вас - отвърнах и задърпах ръката си. - Пусни ме. Отивам си от тук.
В отговор Страх стисна още по-силно ръката ми.
- Тогава ние идваме с теб. Където и да отидеш, ние идваме с теб. Качи се на влака, и ние сме с теб. Тръгни си от гарата, и ние сме с теб. Прибери се вкъщи, и ние сме с теб.
Неистово се борех да се освободя от хватката му, вече убедена, че сънувам. Това не можеше да е реално. Що за фантасмагорична глупост?! При все това страх се надигаше панически в мен, докато хватката ставаше все по-здрава, а неувереността се блъскаше в гърдите ми и ме задушаваше, докато виждах как влакът приближава, спира на перона и отваря врати точно пред мен. Понечих да пристъпя вътре, но не можех да направя и крачка. Толкова исках да се кача! Направих още един опит, но още един път не помръднах от мястото си. Мярнах неразбиращите погледи на пътниците, отправени любопитно към мен. Разстоянието пред мен беше не повече от стъпка, а не можех да я направя. Страх все така впиваше до болка пръстите си в лакътя ми, а и Неувереност колебливо ме хвана за другата ръка.
"Всичко това ми е някак познато" замаяно ми минава през ум. "Цялата тази сцена." Виждала съм някъде всичко това, но къде? На кино? Книга? Спомен?
Нещо се надигаше в мен, трепереше, клокочеше, обгръщаше ме от всички страни. Нещо ме разтърсваше с все сила и ме караше да си припомня... да си припомня какво?!
- Госпожице, задържате влака - кондукторът се беше изправил пред мен и ме гледаше със зле прикрито раздразнение. Зад него надничаше възпълна пътничка, изгубила търпение.
- Или се качвайте, или не стойте на вратата! - извика тя.
И тогава изведнъж си спомних.
- Всъщност, не виждам защо наистина да не се поразходим - обърнах се към Страх и Неувереност с усмивка. - Това е морски влак, влак за морето. Вие и двамата имате нужда от доста слънце като ви гледам, пък и въздухът няма да ви навреди.
Разсмях се и дружелюбно се изплезих първо на единия, после на другия.
Първи пусна ръката ми Страх. Загледа ме втренчено, неразбиращо и - о, нима? С известен страх. После и Неувереност неуверено освободи китката ми от пръстите си и отстъпи крачка назад.
- Но какво става с вас, мили мои? Нали искате разходка? Хайде, да вървим!
И аз леко прехвърлих ниското стъпало и влязох във влака. Обърнах се да ги погледна, а те и двамата се взираха в мен с озадачени, разколебани лица.
- Хайде! - извиках и пристъпих към тях. - Хайде, нека бъдем другарчета. Качвайте се, защото влакът тръгва!
Протегнах ръка към тях, но те отстъпиха назад. Крачка, две, три обратно в мрака.
В това време влакът шумно затвори врати и устремено се втурна напред, сякаш да навакса необичайно дългия престой. Преди да напусне перона, успях да хвърля последен поглед към тъмния ъгъл, откъдето се бяха появили двамата необичайни пришълци.
Сега там светеше газов фенер, който началник-гарата тъкмо запалваше.