автор: verysmallanimal

Като подмине старата воденица, в края на селото, реката се втурва в дерето, блъска камъните и се пени като млада кобилка, оседлана за пръв път.
Дерето постепенно се разширява и излиза на широка поляна, през която същата тази река, допреди малко така буйна, пълзи бавно и разлато, сякаш да събере колкото може слънце, та да я топли, чак до като стигне язовира. Раклата и викаме на тази поляна – в долния и край, досами брезовата горичка, стърчи голям плосък камък, нещо към четири на два метра и около метър и половина висок – от него идеше името на поляната. Едно време, като деца, се катерехме по него, палехме огън по средата и играехме на индианци. Сега децата рядко идват – изпонакупиха им компютри, та по цял ден кълват копчетата като гледни кокошки. Ама не само децата – гледам и бабите им – правят, струват, за сериалите гледат да са курдисани пред телевизора, зер изпуска ли се такова чудо като Изаура?! Но, както казва поп Митър, животът е като влака – пъшка и охка по баирите, ама назад не се връща.
Миналата неделя бях излязъл за гъби по гората и – ха тук, ха там – намерих се на Раклата с една торба манатарки. Бях се поуморил и седнах да почина до големия камък, откъм сенчестата му страна. Запалих цигара и се замислих за нещо си мое, ама очите ми се затворили и аха – да заспя, когато силен вик ме стресна:
- Мръсницииииии!
Откъм брезите долетя звън на хлопки, а след него на поляната се изсипа една сюрия кози. Вече знаех, кого да очаквам – най-отзад, с дълга лескова пръчка в ръка, се показа Дечо Мръсника.
- Ооо, баджанак, напълни ли торбата? – той на всички баджанак викаше – Да дадеш една цигара, че покрай тия пущини изпуших моите, а?
Дадох му две-три цигари и той продължи след козите. Скоро стадо и пастир се изгубиха зад завоя към манастира и само от време на време долиташе, все по-тихо, неговото ‘Мръсницииииии!’.
Бай Дечо не е мръсник, много си е читав даже, ами този прякор му се лепна, откак, преди пет-шест години, взе да нарича така козите. Той си е козар открай време – в село овце нямаме, че наоколо са повечето чукари, ама виж, кози – във всяка къща. Та тогава рудникът още работеше, народ имаше в село, училището беше пълно с деца. Помня, кметът, с голям зор бе намерил пари, та взеха да строят една къща двуфамилна – току до училището, ако дойде нов учител, да има къде да живее. Но то не пита, акто рече да става – старият учител Параскевов почина и се наложи да търсят заместни насред учебната година, а къщата още не беше завършена. И така, една априлска утрин се появи новата учителка. В началото тя беше Стефанова, но нашите хора хич не търпят фамилни имена и за месец време стана Мичето. Бай Дечо тъкмо беше пристроил една стая – нещо като лятна кухня, а жена му, чина Съба, беше малко нещо роднина на кмета, та така стана, че настаниха Мичето у тях – временно, докато измажат нарочната учителска къща до училището. От рудника взеха едно легло, от кметството – шкаф, който Тяната преправи на гардероб, чина Съба даде маса и един стол и учителката се настани. Мило, кротко момиче беше, с малко отнесен поглед и широка усмивка, която рядко слизаше от лицето му. Отначало сама си купуваше продукти от магазина и си готвеше на едно котлонче, но чина Съба не е човек, дето ще гледа някой да се мъчи – на втората ли, на третата ли седмица Мичето вече споделяше трапезата на двамата си хазяи.
Върне се след обяд от училището, преоблече се и хайде – с чина Съба в градината или на лозето. Вечеряха рано, а след това лампата и светеше до късно – домашни на децата преглеждаше или си четеше нещо. Всички бяха доволни - животът пропълзяваше от ден в ден без много шум, а пролетта развя белите ризи на черешите и подгони пчелите на паша. Но, както веднъж рече поп Митър, човекът е като камък на стръмното. Сто години може да седи кротко на едно място, а после един дъжд да го търкули долу в дерето. Какъв дъжд го пра бай Дечо, не знам, но по едно време взе да се променя – и външно, и вътрешно. Че то, Май месец пали и сухо, и мокро, и младо и старо. Той, дето се бръснеше веднъж седмично, той дето все разправяше, че книгата и банята развалят човека – същият този бай Дечо взе да хлопа по вратата на бръснарницата през ден, че и всеки ден.
- Марине, Марине бе, я да ми удариш една контра че съм замязал на свински опинец в главата! – и със свенлива усмивка се настаняваше на стола, ама не с вестника, а се взираше в огледалото, сякаш пъпка му е излязла на носа.
- Хем да ми туриш от оня одеколон, в чекмеджето, дето го пазиш за кмета, ей! – поглаждаше с груба ръка бузата си и се усмихваше на нещо си. – И ми дай едно от ония, нокторезачки ли бяха, че ми омръзна да си дялкам ноктите с костурата.
Това беше първият признак. Вторият – освен в четвъртък, когато банята беше мъжка, взе да кара жена си да му топли вода и в неделя и помъкваше старото корито под сайванта, където, с пухтене и тихи псувни се поливаше с едно канче, настръхнал от студ, но упорит. Третият признак беше неочакваният интерес към книгите – седнат вечер с чина Съба и Мичето, а той:
- Миче, я хайде почети малко от някоя твоя книга, че аз, на тая мижава лампа нищо не виждам – и така жално я поглежда, че момичето не можеше да му откаже. За него, види се, не бе важно, какво се чете. Важно беше кой чете. Уж си човъркаше нещо с костурата, а току хвърляше коси погледи към младата учителка. А и тя си беше за гледане – все с едни бели блузки ходеше, ама не прости някакви, а с разни там фарбалички и джуфки, дето кръстосваха погледите на мъжете. Все недочул, все да разгледа картинките в книгата – гледа да се примъкне по-близо до Мичето. Тъй я караха до едно време, а после на чина Съба взе да и просветва. Тя е кротка жена, ама иде време, дето и кроткия го хващат дяволите.
- Дечо, не си играй с огъня, Дечо! – ще рече – виж се на кои години си!
А нашият мига на парцали:
- Ееее, Събо, какво те прихваща? Аз човек ли съм или какво? Я сипи една чашка, че ми пригладня, докато те чакам да сготвиш.
- Ще те дочака тебе, поп Митър ще те дочака... – мърмори чина Съба и яростно тропа с тенджерите на печката. – Да оставиш момичето на мира, че за резил си станал! Не видиш ли, че се имат с Петко от рудника, а?
- Кой Петко, ма? Оня, счетоводителя ли? Ха! Такава пък мижитурка не бях виждал! – пени се бай Дечо – Ами нека се водят, аз какво му преча?
- Ти си опичай акъла, магаре ниедно, че на стари години ще те парясам, да знаеш! – Това вече не е оная, кротката чина Съба, това е просто жена – без възраст, без националност – която вижда семейното огнище застрашено.
- Ще парясаш ти...ще парясаш! Много ти знае лулата! – И, уж сърдит, а всъщност засрамен, излиза навън, като тръшва вратата.
Мичето, и тя усеща каква е работата, ама какво да направи? Гледаше да е любезна, но все по-рядко се застояваше вечер с двамата, веднага отиваше в сатичката си – уж много работа имала с домашните на децата. И други задявки имаше – я цвете ще намери на прозореца, я издялкана фигурка от върбова пръчка – такава му беше на бай Дечо стратегията. Ще рече някой – какво пък – спомнил си човекът младостта, ей на – пролет е, случва се. Нито е око извадил някому, нито е дете разплакал, нали? Тъй то, ама има един момент, когато водата кипва, надига капака на чайника и изкипява. И към края на Май на бай Дечо му изкипя водата и изхвърли капака чак до тавана. Наближаваше краят на учебната година, Мичето се састояваше до късно в училище – пиески там репетираха, песни – такива работи. И често дори не се отбиваше да вечеря, а направо се прибираше в стаята си. Една вечер, след разгорещени дебати в кръчмата – защо мулето не може да има потомство – и след няколко чаши ракия, нашият Дон Жуан решил, че е дошло време да атакува моминската крепост. Било мръкнало вече, когато бай Дечо видял, че вратата на учителката е полуотворена. и, нали подпийнал, решил, че това е нишан. Демек - ела, Дечо, чакам те! Приближил се той тихичко, надникнал – там в тъмната стая, на леглото, нещо бяло помръдвало. Поел дълбоко дъх той и влязъл. И за да не я уплаши, шепнешком се обадил:
- Миче! Миче ма! Да дойда да те погаля, ма?
Нямало отговор, само пружината на леглото изскърцала, но това скърцане прозвучало в главата му като покана и той се приближил съвсем.
- Не бой се, ма Миче, аз само малко...Ей тъй, на...
Протегнал ръка към бялата сянка и в този миг някой зловещо изкрещял и силен удар по лицето го проснал на пода. Настъпвайки го по слабините с единия си крак, към вратата се метнала една коза. Ей това била бялата сянка в леглото. Ама друго му се привидяло на нашия пишман-любовник. Каквото искал, това и видял. Май всички така правим – ходим насам-натам и гледаме уж, а то – виждаме само това, дето сме си намислили. Човещина. Добичето, явно, видяло открехнатата врата, намъкнало се в стаята и, в търсене на нещо за ядене, се покачило на леглото.....
......На другия ден бай Дечо както обикновено, пое с козите. Видях го, като мина край дома, да забере и нашата стока. Ходеше леко разкрачен, с една ръка дълбоко пъхната в джоба на панталона, а под едното му око – огромна, като фенер, синина. Като подминаха и последната къща, той спря, и се загледа в една от козите, която на свой ред се вторачи в него. Постояха така известно време, а после на козата и омръзна, изблея презрително и му обърна гръб.
- Мръсници...- промърмори бай Дечо – мръсници такива....а после вдигна глава към върховете на тополите и извика с цялата болка и унижение от предишната вечер:
- Мръснициииииии!!!!!