автор: dimitarstoyanovnov

- Аз ще се преоблека набързо и идвам направо в бара на хотела.
- Добре мило – сложи папионката си секретарката – А след това?
- Ти ме чакай там. После ще се видим. Ще видим как… Ако има време.
- Добре. Може и вкъщи...да знаеш - поклати тя кадифените си заешки уши и
като се понамести в дрехите и наметна с пелерината – бързо излезе от офиса.

Импресариото Силвио Бочев – имаше четирдесет и седем костюма, два пъти повече ризи и три пъти по толкова вратовръзки. Повечето от тия произведения на тъкачната индустрия висяха в огромен гардероб с огледала, вграден в стените на офиса му.
И когато той остана сам, по гащета на шахматни квадратчета, вътрешният телефон звънна.
Минаваше вече седем. Никой не знаеше, че той е все още в тук и за това Силвио се поколеба преди да вдигне слушалката с раздразнение.
- Ало, Бочев?- каза един пресипнал гласът в телефонната слушалка.
- Не е Бочев – каза Бочев.
- Слушай, Бочев... – продължи оня отсреща.
- Не е Бочев. Кой се обажда?
- Добре - каза пресипналия отсреща и на свой ред попита – Кой се обажда?
- Имате грешка. – заяви импресариото и затвори телефона.
За продуцентът, денят пълен с пазърлъци и пресмятания вече беше приключил. Искаше да отиде в кабарето, да се наслади на новата си програма и да се почувства млад.
Собственика на хотела – Спиродонов – не му беше плащал повече от четири месеца. Оплакваше се от програмата. Без да го пита, изгони главния танцьор който играеше степ и имаше цилиндър също като на Фред Астер и го бяха наели с толкова мъчнотии.
Бочев мислеше да изгледа новата програма и след това да импровизира. Може би след представлението щеше да говори със Спиродонов за парите, ако програмата му хареса. Ако - не, можеше просто да забият някъде по сутрешните заведения. Или вкраен случай, отново да преспи у секретарката си, където пак се беше пренесъл напоследък. Тя имаше няколко комплекта черни копринени чаршафи, които бяха много хлъзгави, но при липсата на други забавления – вършеха работа.
Телефонът отново звънна – но Бочев реши тоя път да не вдига слушалката. Отиде в банята и дълго си ми зъбите. Телефонът звънеше. После той започна да си избира риза. Телефонът продължаваше да звъни. Той си избира риза дълго. Накрая избра черна и жълта вратовръзка на римски орнаменти. Телефонът звънеше. Малко хора знаеха тоя телефонен номер. Една тенесиска, за която обичаше да си спомня. Един заместник министър – с който беше пътувал в самолета. Една друга, за която не искаше да си спомня. Пет-шест собственици на хотели по морето, с които имаха конфиденциални уговорки. Също и Спиридонов. Дори секретарката му не знаеше номера на тоя телефон.
Но телефонът продължаваше да звъни. Сякъш оня отсреща беше сигурен, че той е още в офиса.
Импресариото хвърли един поглед в огледалото и прокара пръсти по прошарените си слепоочия. После угаси осветлението в стаята и предпазливо надникна навън през прозореца, като се криеше зад пердето.
Телефонът спря да звъни.
Навън в тъмното - леко ръмеше. По това време на вечерта булевардът беше задръстен от автомобили със запалени фарове. На отсрещния тротоар, до телефонната кабина, беше спрял автомобил и трима мъже се суетяха в дъжда.
После най-ниския, с коженото яке, остави другите двама и влезе в телефонната кабина. Телефонът в офисът на импресариото иззвъня.
- Ало, Бочев – чуваш ли ме?- Каза дрезгавия баритон.
- Не е Бочев. Кажете!- измърмори Бочев.
- Е, като не е Бочев – кой е?- попита оня и поясни - Аз с Бочев искам да говоря.
- Не е Бочев. – настояваше импресариото – Ама, кажете какво има? Аз ще му
предам. Той ще ви се обади – при първа възможност.
- Аз трябва с Бочев да говоря. - настояваше оня отсреща.
- А, аз съм брат му – оставете съобщение – измъкна се продуцентът.
- Е...– заключи баритонът отсреща - значи си Бочев!
- Не, не... Брат му е. Той не е тука. В командировка е.
- Е, нали си брат му. Значи си Бочев... Той Бочев и ти Бочев. Щом сте братя.
- А бе, я се разкарай – ядоса се Силвио Бочев и тъкмо щеше да тресне
слушалката на вилката, когато оня продължи.
- Слушай Бочев – изпраща ме един човек...Моя клиент....който ми каза, че му
Дължиш половин милион. Една година те чака. Дошъл съм да прибера парите Приготви ги, че нямам време – каза Хаспела и затвори.
Горе, в офиса на Бочев светна.


- Заповядъйте, заповядайте.... – посрещна ги импресариото като се
усмихваше възможно най-широко – Аз тъкмо излизам. Но няма значение. По едно вино. По едно уиски.
- С кола сме. – сряза го Хаспела и зад гърба му първо се промъкна Вовка
Лаврик, а след него и Капитана.
- Ами тогава нещо сладичко. – суетеше се домакина.- Сокче, бомбонче. Тя
секретарката си тръгна, ама заповядайте, седнете.
И Силвио Бочев сложи на масата огромна бомбониера, разпечатана съвсем наскоро.
- Шофьора от тия да не яде – че са с ликьор. – предупреди той.
Казака седна. Взе шепа бомбони и започна шумно да яде като гледаше в него със слепите си очи изпод пукнатата козирка на фуражката си. Капитана остана прав до вратата в новото си карирано сако с пиринчени копчета. Той веднага позна собственика на импресарската кантора Силвър и Морган и му се стори, че оня също го позна – защото го погледна два пъти и въпросително повдигна лявата си вежда.
- Мерсим. Нямаше нужда. - каза Хаспела и после късо добави – Парите.
- Ето, ето, сега. Ама вземте си бомбонче. Сокчето не знам къде го е оставила.
- суетеше се собственикът на импресарка кантора „Силвър и Морган”.
После той разтвори големия гардероб с огледалата и като изложи тежките си задни части към гостите извади от там една картонена кутия за обувки, която сложи на масата до бомбониерата.
- Ето, ето парите.
Настъпи тишина. Импресариото Силвио Бочев се загледа в мъжът до вратата. Познаваше го от някъде. Хаспела бутна с показалец капака на кутията и погледна вътре.
- А другите – тук са само сто и трийсе бона.
- Вноска. Ха-ха. Ще трябва да почака още малко. И аз чакам. Чакам да ми
платят. Ще платя на вноски аз. Всички чакаме. Ха-ха. Другия месец.
- Да, де. – каза Хаспела. – Ама аз не чакам – и направи знак с глава при което Казака скочи от мястото си и разтвори гардероба.
Капитанът бръкна във вътрешния си джоб и извади служебния си Макаров.
Импресариото разтвори уста и млъкна.
Слепия Казак започна да претърсва гардероба, като кокалестите му пръсти оставяха дълги шоколадови следи по копринените костюми. Ризи и вратовръзки се разлетяха във въздуха и по пода.
- Ама внимавайте! Прани са! – протестира импресариото.
- А бе, що не взема да те изпера аз тебе! – каза Хаспела. – На луд ще ме
правиш ти мене.
Три минути по късно, собственикът на импресарска кантора „Силвър иМорган”
– Силвио Бочев Лежеше да задната седалка на колата овързан в копринени
вратовръзки. Любимата му жълта вратовръзка на римски орнаменти беше стегната през устата му и той въртеше очи на всички посоки, като се опитваше да диша.
Автомобилът бързо си проправи път през задръстванията. Като мина през тесните улици, скоро успя да напусне града и продължи на север към планината.



Балкана, Хемус, Маторни Гори или Стара Планина, разделяше на две полуострова като гръбнак на динозавър.
От Дунавските каньони под Карпатите, до Черно море - реки, които с грохот се свличат в ниското и през ждрела и въртопи - бавно потичат краи изкорубените върби.
Върхове, с оголени, побелели, старчески чела - полегнали насевер. Пещери, раззинали тъмни дупки - с неистов вик към небето.
По тия места, влаковете се движеха бавно през тунелите. Светлините им блуждаеха като изгубени в мъглата планети. Сигналите им тревожно оттекваха в тъмното и по някога вагоните им се откачаха на завоите
Камиони и автобуси се обръщаха и пропадаха по урвите на тесните проходи - изчезваха в криви пътища и пущинаци.
Изоставената воденица – беше в ниското до моста. Пътя до нея беше изчезнал с времето, за това - до там се спуснаха пеша като газеха в калта. Едната от обувките на импресариото се изхлузи от крака му , но никой не забеляза.
Хаспела го подбутваше пред себе си и повтаряше –„ Мърдай, мърдай! На заем брашно – тъпкано се връща.”
Накрая влязоха на сухо и пипнешком запалиха лампата която висеше между дъските на един шнур в мрачното и прашно помещение.
Хаспела развърза устата на импресариото.
- Аме разберете. Това са... пари – няма.
- Деньги! – каза Казакът и го задърпа за ухото. - Деньги отдай бльяд!
- Няма! – проплака Бочев - Откъде да взема, от къде...
- От там откъдето си мислил, че ще вземеш, като си обещавал да ги върнеш.
От там ще вземеш!
- Не е законно да ме изнудвате така. Няма да ви се размине - да знаете. Ще
Се обадя в полицията!- запени се Бочев - Ще викам.... и като помълча малко повтори – Няма откъде да взема. Няма. Всичко ви дадох.
- Ами продай офиса, колите, компютрите – и ще има!
- Ами аз...
- Какво ти?
- Престанете да ме изнудвате. В затвора ще ви вкарам.... Аз после от какво ще
живея...това е фалит
- Деньги! Деньги отдай бльяд! – извика казакът като се наведе към лицето
Му зловещо се изсмя.
- Да – усмихна се Хаспела.
- За това трябва време. Вие не искате да ми дадете отсрочка. Кой ще
купи всичко това.
- Аз... При известни условия.
- Само офиса ми струва – три пъти по триста хиляди.
- Ти се надценяваш Бочев. Не е хубаво да си алчен.



Имресариото не отговори нищо. Той се беше загледал съсредоточено в Капитана и тихо и колебливо каза:
- Орлин?!
Всички замълчаха. Казакът спря да развива дългото конопено въже което беше довлякъл.
- Не съм Орлин – каза Лупов и някък гузно се огледа. Служебния пистолет
увисна в ръката му.
- Орлин! – повтори собственикът на импресарска кантора Силвър и
Морган – Аз те помня! Скоро идва в офиса... Помня те много добре те помня. Орлин! Орлин беше – нали! Хората си плащат на минута... Парите текът по жицата...Забрави това. Това се глупости. Разбери...Аз тогава бях малко...Не – Наполеон! Наполеон – артилеристът. Сетих се!
- Не съм...Орлин! – настоя бившият капитан.- Какъв Наполеон?!
- Тя секретарката ти записа името... Може и да не е Орлин...може
Настъпи тишина. Хаспела погледна към Лупов, после към Бочев и накрая
каза:

- А бе ти полудяваш ли, на луди ли ни правиш...
- Името и адреса – повтори импресариото – Те са в офиса, при секретарката ми.
- Какъв адрес, какво име?! ....Или обиждаш моя приятел...
И Хаспела удари Силвио Бочев между очите така, че оня се строполи на дъските.
После после грабна пистолета от ръката на Капитана и стреля два пъти в пода до главата му.
- Ще те застрелям като куче! – изплю се Хаспела – Дай въжето. Дай въжето
на луд ли ще ме правиш – шибаняк . Сега ще видиш ти един Орлин! И адреса му ще видиш сега и името и личната карта.



Казака и Хаспела поведаха овързания в конопеното въже импресарио по паянтовия дървен мост под който бучаха ледените въртопи на придошлата реката.
Казака пипнешком ги водеше напред по моста. Продуцентът в несвяс се дърпаше. А Хаспела го тикаше напред с пистолета и виковете му се смесваха с грохота на реката:
- Луд! Луд ли съм – а? Луд!
От брега, прегърбен от напрежение, Капитана ги наблюдаваше, а водата се стичаше по косата, носа и ушите му.
Тримата стигнаха средата на моста. Казака грабна импресариото, вдигна го над раменете си и го захвърли към реката.
Оня изкрещя.
Викът му отекна по урвите и изведнъж спря.
Мостът изскърца и изпука. Хаспела и Казака се хванаха за перилта му.
Водата под тях оглушително бучеше. Някъде там - между скалите и водата- увисна импресариото Силвио Бочев.
В небето над пролома отекна гръм..
- Деееньгииии! – провикна се Казакът
Гръмотевицата се разпрери, изтрещя и капките на дъжда станаха още по-големи и още по-бързи
После двамата се напрегнаха, задърпаха въжето и извадиха Силвио Бочев обратно на моста.
Той беше в безсъзнание.
Панталоните му бяха останали някъде във водата.
По коленете, по косматите му бедра и по ръцете му течеше кръв.
От ударите в камъните долу, лицето му бе цалото в черни и сини белези
Хаспела го хвана за косата. Зашлеви го два пъти и извика нещо, което от тук не се чу.
Казакът стегна въжето в перилата на моста. После бръкна в джоба си и в ръката му проблясна нож.
Той прегърна импресариото с едната си ръка и отдалеч изглеждаше, че дълго и страстно шепне нещо на ухото му.
Накрая го блъсна в бучащата бездна и оня изчезна завинаги.
Като се клатеха, двамата тръгнаха обратно към брега по моста.
Капитанът хукна нагоре по урвата.
- Капитан Петър Лупов!– понесе се в тъмното гласът на Хаспела и затрептя в леко, едва доловимо, но зловещо ехо...
Лупов тичаше между дърветата. Опитваше се да се зъдържи за листата на храстите, които се късаха в ръцете му и клоните на дърветата които го шибаха в лицето.
Хлъзгаше се по лишеите на нападалите дървета и краката му хлътваха в дупки на изгнили коренища
– Капитан Петър Лупов!- ечеше зад него гласът на Хаспела - Чакай ме там –
капитане!
Капитанът не спря докато не се намери на високото където минаваше железопътната линия.
Той се приведе към земята и дълго вървя така край траверсите докато стигна до дългия мост където линията минаваше над реката и пропаста.
Накрая, в тъмното със скърцане и дрънчене се появиха светлините на товарния влак.
Капитанът скочи в един от полуоткритите вагони.
Беше сухо и миришеше на слама. Вагонът се клатеше.
Капитанът дълбоко въздъхна.
- О,кей...Молодец!
В мрака пред него изплува сянката Казака и в ръката му отново блесна ножа.
Двамата мъже се вкопчиха един одруг и раменете на капитана бъзо удариха пода.
Казакът опря гърдите му с коляно и замахна.
Изведнъж вагонът се разтресе. Наклони се на ляво. Казакът залитна.
Капитанът с всички сили го ринта в гърдите.
Оня претърколи огромното си тяло по пода на наклонения вагон. И като изпусна едно дълго и шумно „О-о-о-о-о-а-а-а-х-х!” – изсипа се през моста навън в тъмното.


Петър Лупов отвори вратата на апартамента.
В дъното на коридора, прегърбен и присвит като котарак го чакаше баща му по пижама, с нощна шапка и подпрян на с бастуна.
- Асистент!- каза стария като го видя. Взря се в разкъсаните му кални дрехи, лицето му с одрасканите скули и добави – Много хубава работа си си намерил. Браво.
Хвана го с кокалестите си тънки пръсти за ръката и като малко момче го поведе към стаята му.