автор: selsal

“Живот е нещо,
което не би трябвало да бъде.”
Шопенхауер

Болката бе в тила ми. Там събираше сили, за да се разпрострe из цялото тяло. Нейно любимо занимание бе да отцепва част по част моите съставности, подтиквайки ги към самостоятелни и чужди на съществото ми усещания.
Няколко бързи крачки бяха достатъчни да настигна един от уредниците в “Ad Meliorem”:
- Хей, “еди”, я се спри. Искам нещо от теб.
Джуджето изжужа сред изненада, рязко се обърна към мен, даже ми се стори, че преглътна и задавено постави своя неотменим въпрос:
- Услуга или утеха?
- Искам да знам къде се намира Кераси Амигдала?
- Услуга или утеха? – повтори то.
Поставих ръка на голото му теме и забарабаних “Погребалния марш”. “Едито” отстъпи, разтърси се, сякаш се изтупа от моето докосване и ме погледна в очакване. Искаше да следвам протокола и ясно да кажа какъв е моят избор в тоя двуизмерен свят. Но аз приклекнах, изравних погледа си с неговия и рекох:
- Избирам секс.
Не знам дали то ме разбра. Но се опита да избяга. Един скок и възседнах главата му. Измъкнах колана си, увих го между двете му топки, пристегнах и с леко придърпване назад накарах уредника да замръзне.
- Препускай към Кераси Амигдала!
Коридор, зала, нови два коридора, друга зала, досега не бях я виждал, нови коридори, нови зали, следващо крило и отново, и отново. Разбира се, имаше зяпачи. На никой не бе минавало досега през ума да използва някое от “едитата” като ездитно животно. Някои възкликнаха, други се възмутиха, един се опита да ме спре, но се отказа, след като му дадох ясен знак, че това значи да се замени с уредника под мен. Останалите уредници съобразително дадоха вид, че не забелязват клетата съдба на своя събрат. Започнахме да навлизаме във все по-неугледни коридори, в по-малко населени зали, докато не се озовахме в крило, което не бе завършено. Някои стени не бяха измазани, имаше ниши с недорисувани фрески на едрото “еди”, павилионите изглеждаха неснабдени и най-чудното, имаше недотам осветени зали.
Видях Арка. И за първи път тя стоеше пред мен такава – като че продупчена. Никой не я изпълваше, нямаше кой да я пресече. Стори ми се, че ще подминем и тази зала, когато от широкия двор иззад Арката съзрях приближаваща фигура. Недълги коси, отнесено изражение и два дебели пласта свезки в ръцете.
- Стой!
Коланът ми преви “едито” и то се задави. Но се закова на място.
- Как разбра, че Кераси ще “влезе” в сградата на “Ad Meliorem” точно през тази Арка?
- Нищо не съм разбрал – изквича то.
Отпуснах хватката си. Стъпах на собствените си крака. Болката бе низходила от тила ми в тях. Поставих колана отново на кръста. Уредникът прожужа и изчезна назад, там, откъдето бяхме дошли. По всяка вероятност щеше да потърси Атриума, за да се шмугне през малкия вход на Люпилнята, където да получи дълга настройка на самочувствието.
- На фризьор или на работа? – попитах закачливо младата жена, която по всичко личеше за втори път днес не ме позна.
- Това не е Атриумът – откъсна се възклицание от плътните й уста.
- О не, не е! Да не би да сте се затурила?
- Аз не съм вещ, за да се затуря – начумери се Кераси.
- А възможно ли е в някоя от Вашите вещи – сочейки свезките в ръцете й – да се намира карта, по която можем да разберем къде е този затънтен Атриум?
- Какво? Не. Всъщност, да – тя заразлиства едната купчина от свезки, но след малко я изостави и започна да рови в другата.
- Толкова много указания навярно имат за цел да заменят не малко спонтанност, която, както изглежда, опитвате да възпрете в себе си?
- Какво говорите, не Ви разбирам – отвърна Кераси и преполови проверката на втория куп свезки.
- А може би Вие не възпирате своята спонтаност? Просто прикривате нейната липса?
- Ето! – светна й лицето. – Пълна карта на фондацията и точното място на Атриума в нея.
Я виж ти? Изтръгнах свезката от ръката й и какво да видя. Кръг с точка в средата. По протежение на кръга бе изписано калиграфически “Ad Meliorem”, а над точката с малки букви ситнеше – Атриум.
- Това ли е Вашата карта?
- Защо? – обиди се Кераси. – Не е ли точна.
- О, предполагам е точна. Но дали е полезна? Всъщност, аз също търся Атриума. Така че, вземете своята карта и водете, ще съм Ви много благодарен, ако ме упътите във вярната посока.
- Мислите, че не мога ли?
Тя подхвана свезката от единия край, завъртя я няколко пъти в ръка, бързо претегли нещо и пое към най-тъмния край на незавършената зала, където се намирахме в момента. Влязохме в коридор с мъждукащо осветление и няколко машини за кафе. Завихме на два пъти, друг коридор, само с мъждукащо осветление.
- Сигурна ли сте, че вярно разчитате картата си?
Без думи, само поглед. Тя държеше да бъде сигурна.
Третият коридор бе обгърнат от тъминина, а на места ми стори, че стените му липсват.
- Продължаваме ли? – запитах насмешливо.
Кераси се огледа, като че търсеше някое “еди”. Такава помощ не се виждаше наоколо. Ако изобщо бе възможно да се види нещо наоколо.
- Ето там – глухо рече тя.
Наистина недалеч от нас две светлинки проблясваха високо, като че бяха фар. Може и да не бе най-силната светлина, но сочеше към стълбище, което водеше нагоре. Доближихме. Една тлъста кратуна на “еди”, без долна топка, се звереше у нас, а очите, кръгли и бляскави, гледаха напред, случайно осветявайки въпросното стълбище.
- Чудесна карта – изсмях се аз.
Този път Кераси не се въздържа, обърна се към мен и гневно рече:
- Не знам кой сте Вие, не Ви познавам. Позволих Ви да бъдете с мен, но вече съжалявам, затова сега ще Ви кажа: мисля е крайно неуместно да давате оценки на моите действия, така че спрете да ме дразните.
Прищявката, дето я водеше в тоя мрак, бе така властна у нея, че надигаше честолюбие, което бе готово да я погуби, но не и да позволи искреността да стигне до нейното съзнание. А мен ме боляха краката, кръста и ръцете. Сякаш някаква течност опитваше да се измъкне, изтичайки от мен.
Започнахме да се изкачваме по стълбището. Призрачната светлина, идеща от очите на рисуваното “еди” изчезна зад нас, така изобщо не разбирахме дали отпреде ни има следващо стъпало или вече сме се изкачили на по-горното ниво.
- Струва ми се е нужно от време на време да поглеждате картата си – подметнах аз. – не за друго, а да не се заблудим.
Никакъв отговор. Чувах единствено леките стъпки на Кераси и шумоленето на свезките й. Все още не можех да проумея как тази жена изгуби цялото присъствие на духа си по рано през деня, когато я прекарах през Арката на Атриума, а сега така упорито следваше заобикалящия ни отвсякъде мрак. Може би е така, защото тогава мислеше, че напускаме “Ad Meliorem”, а сега знаеше, че тоя мрак около нас е все пак мрака на фондацията. И сега тя добиваше воля заради внушението, че пътят, дето следваме тук, е просто неин избор, а онова, което сторихме при Арката, да смяташе за нещо чуждо, натрапено. Принудата на собствения избор е най-тежката принуда.
Ще е твърде слабо, ако кажа, че изведнъж пред нас тъмата отстъпи. По-скоро внезапно лумна светлина, толкова истинска, така физическа и дотам топла, че сам мракът се прекърши, за да се присъедини към приказните лъчи, дето ни обляха. Стълбището свършваше точно пред нас, а на няколко метра по-навътре, имаше свивка, откъдето идеше светлината. Закрачихме бързо натам, а Кераси само промълви “видяхте ли”.
Не бе стая, нито пък някакво познато на вид помещение, а пещерно образувание. Релефни стени, нисък таван, пръстен под. Маса, легло, стол, книга и... едно голо женско тяло, което бе източникът на бих рекъл великата светлина, дето ни доведе в тоя неведом кът на “Ad Meliorem”. Жената се изправи. Не можах да преценя дали бе изненадана от нашето присъствие, но бързо се загърна с бялата дреха, която лежеше в единия край на масата. Тогава светлината рязко намаля, доби обичайния си, срещан навсякъде другаде обикновен светлинен облик, и лицето й се разкри. Тя бе Марни!
- Здравейте. Господин Петров, госпожо Амигдала, може би съм смаяна, днес се виждаме за втори път.
- За втори път ли? – запита Кераси.
- Да, за втори. Впрочем, чудесни руси коси, мила.
- Благодаря. Даже не съм ги фризирила.
- И не бива. Но какво ви води при мен, деца?
- Търсим Атриума – с надежда рече Кераси.
- Всъщност, Марни – подхвърлих аз, – както знаеш, аз търся изход от фондацията. Истинският изход.
- Забавно е, търсите толкова различни неща заедно – Марни се засмя. – За жалост, нито едно от тях не е тук, при мен.
- Но – провикна се Кераси – Вие какво правите тук? И защо стоите гола?
- Чета книга и се любувам на самотата. За нито едно от двете неща не се нуждая от дреха.
- Коя е книгата? – полюбопитствах аз, а Марни се усмихна и ми я подаде.
Дебели корици, протрита плът, оръфани краища, издълбано заглавие – “Хроники на изкуството”, автор... не се четеше.
- Тялото, господин Петров, нямаше да бяга от теб, ако ти познаваше тази книга.
- Така ли? Какво пише в нея?
- Тя може да те научи как да обичаш този затворен, приличен на калъп свят, макар той толкова да те мрази, непрекъснато желаейки твоята смърт.
- Не мога да го обичам – въпротивих се. – Аз обичам другия свят. Тук нищо не е истинско.
- Как така не е истинско? – бе ред на Кераси да се възпротиви.
- Не е вярно, господин Петров – още повече се усмихна Марни, - този сключен около нас свят е единственият свят, който съществува.
- А извън него, какво има извън него? – креснах невъздържано. – Ти бе тази, която ми каза, че навън има нещо, има някой, който е способен да ме измъкне оттук? Или си ме лъгала?
- Не съм лъгала никого.
- Тогава какво? Има ли друг свят или няма нищо отвън?
- Това, което е отвън, господин Петров, е това, което е вътре в теб.
- Глупости! Вътре, вън, думи и нищо друго. Аз съм затворен тук и не мога да изляза, това е реалността.
- Кога за последно пожела “утеха”, господин Петров.
- Аз не желая “утеха” – изревах и гласът ми прокънтя зловещо в малката изгубена пещера.
- Така ли? – изгледа ме Кераси. – А аз толкова обичам “утехата”.
- Виждаш ли? – повдигна вежди Марни и докосна нежно по дланта младата Амигдала. – Какво чувстваш, мила, когато се утешаваш?
- Чувствам – блажено изражение се спусна по страните на Кераси – прошка, шанс, не знам още какво, чувствам небе, облаци, море, усещам, че съм изгубена, но и че съм у дома.
- Ти, господин Петров, не желаеш ли да изпиташ същото чувство?
- Това чувство е фалшиво – ударих с юмрук в бедрото си. – То е внушение на тия изчадия “едитата”.
- “Едита”? – ококори очи Кераси. – Откъде Ви хрумна да ги наричате така?
- “Защото мисля да си отвлека едно и да го нарека Еди – имитирах нейния превзет глас от фризьорската клетка във второто ниво на Атриума. – Така ще се утешавам до безкрай, затваряйки си очите, че в действителност никога не съм била истински отвън, на свобода”.
- Аз съм била отвън – изпъчи се Кераси.
- И кога си била? – изсмях се презрително.
- Днес, вчера, всеки ден съм отвън. Моят дом е отвън.
- Нима? А къде работиш?
- В “Ad Meliorem”.
- А! Каква изненада! И къде си сега?
- В “Ad Meliorem”.
- Какво съвпадение! А помниш ли кога влезе в сградата на фондацията?
- Да. Влязох преди час, като имах нещастието да срещна теб.
- Браво. Завидна памет. А помниш ли как излезе от фондацията последния път?
- Да.
- Как?
- Ами... но защо изобщо се налага да отговарям на тези въпроси? – нацупи се Кераси.
- Не помниш, виждаш ли?
- О, що за глупости са това! Помня и още как. Една старица ме изпроводи до изхода по-рано днес.
- Днес? Днес си била във фондацията?
- Е, днес, вчера, толкова ли е важно.
- Опиши ми тая старица? – бях приклещил своята жертва, готов да я разкъсам докрай.
- Старица като старица. Грозна, едра, сбръчкана, държеше лимонадено шише и бе някак неподвижна.
- Неподвижна, така ли? Но пък те е изпроводила до изхода на “Ad Meliorem”?
- Но какво искаш да кажеш с всичко това? – проплака Кераси.
Марни вдигна ръка в знак да замълча.
- Мила, кога за последно се “утеши”?
- Не знам, не си спомням. Но беше скоро. Имах нужда, силна нужда. Преживях нещо, като че минах през някакво изпитание, ако ме разбирате правилно, и затова поисках утеха от уредниците. Нали, в това няма нищо лошо?
- Момичето ми, виждала ли си някога други хора да се “утешават”?
- Да, стотици пъти. То при всички се случва по един и същ начин. Лягаме на пода в “Ad Meliorem”, свиваме се на кълбо, уредникът ни обикаля десетина пъти и се унасяме в щастливия сън на утехата.
- А сега внимавай, скъпа, забелязвала ли си някой, когато се пробужда от “утехата”, с която фондацията го дарява?
- Ами, не. Утехата понякога е много дълъг процес и макар да е необходимост, която е кощунствено да бъде отричана – Кераси ме погледна с укор, – все пак не е така интересна за наблюдение.
- Това означава ли, че не си виждала пробуждащ се от “утеха” човек?
- Поне не си спомням.
- Ха-ха – плеснах с ръце аз. – Разбрах го, те изчезват, изтляват. А после се пробуждат, докато влизат през някоя от Арките на “Ad Meliorem”. Но как, Марни, се получава това? Възможно ли е едно тяло да се изпари току-така?
- Да, възможно е – повдигна раменете си тя. – Няма нищо по-естествено и логично от това. Достатъчно е никой да не наблюдава спящото тяло и то губи опора в реалността на “Ad Meliorem”.
- А кое го подтиква да се пробуди отново? – страстно попитах аз.
- Фондацията. След всеки сън, тя дава нов живот на утешения, живот на забрава от причините, за които е потърсил “утеха”.
- Но днес след като се разделихме с теб, Марни, Кераси влезе през Арката на Атриума, а ти сама видя, че няколко минути по-рано тя бе на фризьор, вътре във фондацията.
- Често, хората, особено жените, търсят “утеха”, поради скука, щото няма какво друго. Това е сторила и Кераси, щом се е изрусила.
- Не съм се изрусила – тросна се младата Амигдала.
Умът трескаво работеше, тялото ме болеше, но кого ли интересуваше това.
- А когато двамата с нея се измъкнахме от изхода в Атриума, се озовахме отново вътре в сградата, но не влязохме през някоя Арка, а се озовахме в един от коридорите й. Аз съм опитвал това и друг път. Винаги изпадам от фреските на огромните “едита”, изрисувани в нишите на фондационните коридори. Как ще обясниш това, Марни?
- Вече ти казах. Сам не можеш да се измъкнеш от “Ad Meliorem”. Ти си част от тоя свят на “едита” и ще се излюпваш от тях до безкрай.
- Но защо е така, Марни? – изпитвах страх за нещо твърде крехко у мен, което можех да оголя и то да се пречупи, а и аз с него.
- Ти гориш, господин Петров, нали? Плътта, нервите ти, ставите, сухожилията, сърцето ти гори?
- Да, горя! Това зло ме споходи в тоя несправедлив и гнусен свят.
- То не е зло, приятелю. Вие видяхте, аз също горя. Но не страдам. Защото владея изкуството да се направлява пламъка на духовната сърцевина.
- Това е от Вашата книга – плахо рече Кераси.
- Ще ми я дадете ли? – попитах. – На заем, за няколко дни?
- Не. Пазя я за друг, който ще дойде след теб, господин Петров.
- Алоген ли?
- Аз не знам кога ще дойде Алоген - за първи път с тъга рече Марни. – Никой не знае кога и как той ще пристъпи в сградата на “Ad Meliorem”.
- Виждаш ли? – възтрогнах се аз – Този Алоген ще дойде тук от някъде другаде, отвън.
- Не, той ще низходи при нас от своето вътре. И ще донесе със себе си светлина по-силна от светлината на всички зали във фондацията, светлина, надминаваща тази, с която ти гориш, господин Петров, безброй много пъти по-силна. Алоген гори несравнимо.
- По-силна ли е неговата светлина от Вашата, госпожо? – попита Кераси.
- До него аз не светя, мила.
- Нямам време да чакам никого – надигна се бунт у мен. – Боли ме, Марни, огънят в тялото ме унищожава. Имам чувството, че страданията ми се превръщат в течност, в някаква слуз, и когато тя се отдели, всяко спасение ще бъде немислимо, защото аз ще съм си отишъл.
- Това е маньа.
- Кое? – провикнахме се двамата с Кераси.
- Огънят, дето у теб се превръща в слуз, е маньа. Тя е иноземен страх, страх от радост, заради това, че те има, че твоето вътре напира, за да въздейства и променя всичко и всички. Но, ти, господин Петров, не си се научил да общуваш с маньа. Затова вече е късно за теб.
- Късно ли? Късно ли, казваш? Не-е – полудях аз. – Ще открия изхода, истинския изход, кълна се.
Обърнах се и смело, макар да не знаех накъде и защо, тръгнах назад, по обратния път.
- Госпожо Марни, кажете как да стигнем до Атриума – умолително запита Кераси.
- Просто следвай спътника си, мила.
- Петров ли?
- Да, нали той те доведе тук.
- Не, госпожо, аз имам тези указания – Кераси повдигна двете камари със свезки. – Те ни посочиха пътя дотук.
- Твоите късчета хартия са безполезни, детето ми. Маньа, струяща из нервите, измъчващи твоя горящ другар, създаде пътя, който сте следвали досега. Така че, той ще открие как да се върнете отново в сърцето на “Ad Meliorem”.
Объркана Кераси ме последва. Преди да се върнем на стълбището, по което дойдохме, с периферното си зрения видях Марни да съблича бялата си дреха, привеждайки се над своята тайнствена книга, а иноземната светлина, изпълнила тялото й отново да обгръща този мрачен и пъклен ъгъл в безкрайната сграда на фондацията.
Изправен пред двете бляскави очи на зацапалото стената “еди”, се замислих защо изобщо Ицорхе, родителят на нашия свят, е решил да изографисва тия свои чада във всеки коридор на фондацията. И защо е нужно да ги прави огромни, след като уредниците са толкова ниски? “Едитата” от фреските напомняха мита за другото “еди” в люпилнята под Атриума, за което се говори, че е действителният пазител на “Ad Meliorem”. Странно!
- Накъде сега? – попита Кераси.
- Дай си ръката.
Младата Амигдала неуверено протегна китката си към мен.
- Хвърли я тая хартия, нужно ли е да я стискаш цял живот?
Тя поклати инатливо глава и отдръпна ръката си.
- Добре де, дай китката.
Обвих я с длан, погледнах я за миг в очите и видях нещо като вяра. Но това бе вярата, която не може, а и не бива да надминава вярата в безсмислените свезки от ръцете й. Те, в края на краищата, бяха нейният свод и нейният хоризонт.
Отначало вървяхме, после тичахме, коридорите отстъпваха, зали сменяха зали. Болката у мен беше болки, вихър и искри. Съзнанието ми се отвори, навярно маньа, след като бе чула своето име от устата на Марни, искаше да покаже възможностите си.
Навлязохме в по-цивилизовани зали и преминахме през осветени и напълно снабдени коридори. Тук, “едитата” по стените бяха в пълен размер и цвят, а тези, които се плъзгаха и жужаха по пода, бяха десетки.
- Виж сега какво ще направя! – усмихнах се на Кераси, а тя неразбиращо впи очи в мен.
Огледах се, погледът ми се спря на един сериозно изглеждащ мъж, който бе на възраст, и с подходящите за възрастта килограми. Той важно пристъпваше, скришно наблюдавайки, дали другите го наблюдават. Спрях се пред него и се представих:
- Здравейте, аз горя. Игнаждвам се, ако ме разбирате. А с мен гори и моята годеница – свободната ми ръка извърши сложен пирует, който на свой ред представи изумената Кераси. – Имаме молба към Вас.
- Обърнете се към някой уредник – сухо, макар заинтригувано рече мъжът.
- За наша жалост, молбата, с която се обръщаме към Вас, е твърде неподходяща за машина и съвсем точно би могла да бъде изпълнена от солиден мъж като Вас.
- Добре, добре, кажете – неохотно склони мъжът.
- Виждали ли сте наблизо сватбен храм?
- Не, ида от онази зала, но там нямаше такъв храм.
- Жалко. Искаме да се оженим, колкото се може по-скоро, но се нуждаем от две неща – храм и свидетел. Открихме свидетеля, но нямаме храм.
Човекът се замисли. Изведнъж лицето му просия.
- Всъщност, сещам се, в предишната зала видях един храм, но на пръв поглед ми се стори, че е музей. Но сега като се замисля, си беше тъкмо сватбен храм.
- Съвършено! – възкликнах, намигайки на Кераси. – Водете ни.
Мъжът гордо се обърна, забравяйки собствените си намерения и ни поведе към въпросната зала.
- Той си въобрази храма – тихо прошепнах зад гърба му на Кераси.
- Как така? – учуди се тя.
- Ами, така. От суета. Чакай, виж какво ще последва.
Красива постройка се побираше в две клетки, някъде в дъното на фондационната зала.
- Заповядайте – покани ни мъжът.
Подминахме го, влизайки в храма, а Кераси изпиваше с поглед всеки предмет и всяка точка около нас.
- Имало е храм, видя ли? – рече ми тя.
- Не, нямало е.
- А това какво е? – завъртя очи Кераси.
- Услуга.
- Какво?
- Механични джуджета или хора, какво значение има. Ние, съществата от този свят, вършим един на друг черни услуги, внушавайки си неща, които не съществуват.
- Моля? Да не искаш да кажеш, че този непознат човек е внушил и на мен, и на теб този храм, а той в действителност да не съществува.
- Да, това искам да кажа. Но първо ние му го внушихме. Успяхме да го заразим с идеята за тоя храм. Отражение на отражението.
- Това пък какво означава?
- Ами означава това, дето казах. Ние си разменяме представи без да се интересуваме дали те са верни, а само желаем да бъдат потвърдени от другите хора. Така, потвърждавайки помежду си разни илюзии, ние създаваме света, такъв какъвто е. Отражения пресрещат други отражения. Ето я реалността.
- Но този храм е от материя, а не от илюзия – разнегодува се Кераси.
- Мислиш ли, че материя и илюзия са несъвместими неща? Виж нататък.
Погледнах иззад рамо и с донякъде оскърбителна мнителност попитах мъжа, който ни следваше неотлъчно:
- Все пак, господине, напълно ли сте убеден в това, което имате намерение да направите?
Той се намръщи и веднага отговори:
- Разбира се, че съм убеден.
- Добре. Значи Вие и тази млада жена ще сключите брак само след десет минути.
Мъжът кимна така, все едно сто години бе премислял думите, които току-що изрекох. За разлика от Кераси, която все едно се продъни вдън земя.
- Какво, какво? Как така ще сключа брак с този...
- Тихо – успокоих я. – Можеш да направиш каквото пожелаеш, стига да управляваш нагона си към заблуди. Гледай сега.
За сетен път се обърнах към мъжа, когото съдбата бе избрала да ни послужи за маяк в този свят на илюзии.
- Господине, Вие плащате ли си данъците?
- Разбира се – като ужилен отговори той.
Направих идиотска физиономия на Кераси, като промълвих “Виждаш ли, човекът е клиент”.
- А убеден ли сте в това, което казвате?
- Вие съмнявате ли се? – опълчи се той. – Защо, според Вас, съм дошъл тук, в данъчната служба?
“Данъчна служба, а? Какво ще кажеш?”, рекох развеселен на младата Амигдала.
Тя ме изостави и притича навън от “храма”, двамата с мъжа я последвахме. Много, наистина много помещения заемаха десетки клетки от “Ad Meliorem”, а отгоре им бе изписано “Данъчна служба”.
- Знаеш ли, Кераси, ако този мъж трябваше да постави цена отгоре си и тази цена можеше да покаже неговата действителна стойност, на нея щеше да пише нула. Представи си как всички, които виждаш наоколо, хора и “едита” ходят с по една нула по себе си, какво щеше да си помислиш за това място, а?
Кераси вече не ме слушаше. Гледаше ту свезките, ту ръцете си и макар те да стояха вкопчени едни в други, погледът й изразяваше дълбоко и крайно отчуждение.
- Мила – рекох й аз, - струва ми се, че щом данъчната служба е вече тук, появила се навреме за нашите нужди, а защо не и в името на всеобщите нужди, то Атриумът е няколко нива под нас, или греша?
Младата Амигдала едва-едва кимна. В същото време щастливото изражение на мъжа, който ни придружи в последното приключение, ни изпрати със следните думи:
- Уредих своите данъци.
- Браво – отвърнах му. – Под уредих сигурно имате предвид, че сте ги платили?
- Да. Първо ги декларирах, а после платих.
- Ето я разликата между ада и “Ad Meliorem”! – зарадвах се аз на едно свое прозрение. – В ада само плащаш и нищо не декларираш.
- Твръде бързо се е случило всичко това с неговите данъци – подшушна ми Кераси.
- И какво? – засмях се аз. – От значение е, че той и данъчните вярват в стореното от тях, в съзаклятието помежду им – след което подвикнах на мъжа, – А сега, когато изпълнихте своето толкова важно обществено задължение, какво ще правите?
Мъжът даже не се подвоуми.
- Е, как какво? То е ясно! – и махна на едно “еди”, което веднага зададе своя съкровен въпрос “услуга или утеха”, уведоми се за името на мъжа, след което го изчака да се свие на кравай и започна приспивно да го обикаля, жужейки около него.
Бях във възторг. Всичко се изясняваше пред очите и из от ума ми. Болката в тялото ме разграждаше, но аз като че вече не съжителствах с него. Ала с Кераси нещата не стояха по същия начин. Тя се обезверяваше, твърде вкопчена бе в света на фондацията.
Не след дълго се озовахме в Атриума, а аз знаех, че моето пътешествие привършва, щото имах идея, о, да, аз имах Изход. Погледът ми, ведър и ясен, се взря в Люпилнята за “едита” в средата на Атриума.
- Кераси Амигдала, ще ме последваш ли в подземието на Ицорхе?
- Не. Разбира се, че не – подскочи тя. – Защо да ходя там?
- За да се спасиш.
- От какво? – тежко попита младата Амигдала.
- От всичко. От цялата лудост на този лъстив свят.
- Не искам.
- Но нали видя какво представлява той? Сборище от егоистични илюзии, празнота и прах, калъп и безчестие, това ли искаш?
Кераси ме погледна тъжно, взря се у мен отчаяно, и това, което ми каза, това, дето чух от прекрасните й уста, отчая и мен:
- Но... но ако изляза оттук, ако напусна фондацията, може и да не съм руса. Може никога да не съм руса. Какво ще правя тогава? Как ще се върна?
Точно срещу двата ниски отвора на Люпилнята, където в единия влизаха, а от другия излизаха колони от “едита”, бе седнала върху пода в “Ad Meliorem” старицата с огромното туловище, лимонаденото шише, ужасното лице и езика, дето стоеше в устата й все едно бе прът. Тя гледаше към нас и несръчно махаше да се приближим.
- Не искам да отивам при тази нещастница – изхленчи Кераси. Ала щом тръгнах напред, съвсем безволева, тя ме последва; нали, все пак оставахме на територията на фондацията.
Старата жена се усмихна с беззъба усмивка, а езикът й шареше по устните някакъв свой скован, но доволен танц.
- Тя като че ни е очаквала – донякъде изумен се засмях.
Но старицата никак не се интересуваше от мен, само гледаше към Кераси с очи, изпълнени с надежда.
- Какво? – сопна й се младата Амигдала. – Не ти ли стига, че се опита да ме опипваш по-рано днес?
- Ти си спомняш “утехата”? – възкликнах аз.
- Не. Помня единствено тая ужасна жена.
Старицата се пресегна към Кераси, за да я улови за ръка, но бе грубо отблъсната.
- Защо изобщо съм тук, с теб и това чудовище? – не се стърпя и изкрещя Амигдала.
- Заради “едитата”, всички сме тук, заради тях – разпален, бях готов за последно да убедя Кераси в революционната идея, от която бях обзет. – Присъствието им е не само поредната овеществена представа на нашите физически илюзии, на затрупалите ни отвсякъде халюцинации, но “едитата” са и основата на тоя зъл феномен. Ние самите сме “едита”, щъкаме из света, ломотим винаги едни и същи напразни фрази, не живеем, а механично жужим, докато не се наложи да се ръгнем в смъртта, за да се пренастроим, а след това отново да се върнем в бляскавата сграда на “Ad Meliorem”, където всичко ще се повтаря в един и същ безкраен ритъм. Ицорхе толкова е обичал това място, така го е било страх, че то може да запустее, че е създал малките си изчадия като примамки, за да ни задържа тук и да сграбчва душите ни навеки. Сигурно самият той умира и се ражда все на това място, в собствения си капан, услужва се и се утешава, не знаейки, че е погубил както всички нас, така и себе си. Там, долу в подземието, има кукла, триизмерно “еди”, огромно “еди”, с ръста на “едитата” по фреските из нишите на фондацията, “еди”, което не жужи и не предлага услуги или утехи, а стои и надзирава пренастройката на своите малки събратя. Кераси, нека аз и ти слезем там, долу, и да унищожим това уродливо създание. И въртележката ще спре, пелената ще се вдигне, умът ще се проясни и светът ще се измъкне навън, о, ще се измъкне навън. Хайде Кераси, не искам да съм сам, ела с мен...
Старицата толкова усилено клатеше глава в съгласие на моите думи, така уверено опитваше наедно с мен да убеди младата Амигдала в правотата на идеята ми, че аз искрено се зарадвах на тази неочаквана, макар навярно дебилна помощ.
- Не – изкрещя Кераси. - Ти си луд. Няма да вляза в това подземие. Там няма общество, няма светлина, там, уредниците са безполезни. Твоят план е безумен, а аз не мога да жертвам бъдещето си за него. Разбираш ли, моето бъдеще е друго, то не е да се мъкна в мрачни, непосещавани от никого коридори, да изкачвам стълбища, чиито следващи стъпала не виждам, не искам да се тикам в еднометрови дупки, за да чезна в подземия, да, моето бъдеще е друго, аз искам своето бъдеще.
Докато Кераси се гневеше и отстояваше себе си, старицата започна трескаво да клати глава настрани, този път в пълно несъгласие, сякаш казваше “не, ти не искаш своето бъдеще, не го искаш”.
Младата жена изгледа с презрение старата и рече:
- Какво пък разбираш ти, вещице? Защо изобщо се месиш? Моето бъдеще ми принадлежи, то не е нито на този вманиачен мъж, нито твое, непозната, изгубена жено.
Кераси добави още нещо, но изведнъж езикът й, като че се оплете, вкочани се, и тя просто изфъфли думите. Опита да се поправи, но не успя. Какво се случваше, какво? Нима шаблоните, дето ежедневно възпроизвеждаше, задръстиха устата й и убиха езика? Но съществува ли реална възможност нещо такова да се случи? Това ли бе същността на “Ad Meliorem”? И макар болката у мен да бе неописуема, не друго, а тъкмо сегашния вид на младата Амигдала порази моето сърце.
Що се отнася до старицата, тя сякаш очакваше това развитие на нещата. Светлите й очи заискриха. Дълбока, разумна съпричасност изникна, какво говоря, направо изригна там. Отпуснати, върху огромната й долна част от тялото, ръцете се протегнаха първо към Кераси в отчаян опит да я достигнат. Сетне се повдигнаха нагоре, обвиха белите коси, събраха ги в длан и оголиха тънкия врат. Старицата се извърна към нас и там, отзад, на шията й, ние видяхме същата, напълно същата бенка, като тази на Кераси, която тя показа във фризьорската клетка по-рано през деня.
Младата Амигдала изкрещя! Сини, ужасени пламъци проблеснаха в зелените й очи. Страх, съдба и безсилие изпаднаха от тялото й. Свезките от ръцете бавно се отделиха от нея, разпериха намачканата си плът и полетяха, разделени. Подът около нас се изпъстри с десетки листи, а равните редици с фрази, напътствия и светли указания по тях, сякаш за първи път заоглеждаха света на “Ad Meliorem”. Кераси покри лицето си с ръце, изрусените й коси паданаха отгоре им. Вопъл, като че роден от недрата на ада, се изтръгна от нея. После тя се завъртя и с преплетени крачки избяга сред светлините на фондацията, които покриваха всяка точка от светата си сграда.
Изпратих с очи една жена, към която изпитах тъгата на свещеника, застанал пред неумолимата истина за естеството на човешката душа да се самопогубва.
Погледнах към входа на подземието. Тъкмо няколко “едита” с разколебан ход се вмъкваха вътре. Друго “еди”, съвсем освежено, изникна от съседния отвор в средата на Атриума, готово да услужва и утешава. Обърнах се към старицата, тя гледаше след изчезналата Кераси с неизмерима тъга. Поех дъх. Болеше ме навсякъде, усещах как тънък слой слуз е покрил нервите ми. Нещо бягаше, нещо силно, нещо истинско правеше опит да се отърве от тялото ми преди то да се отърве от мен. Приведох се, за да се шмугна в отвора към подземието, но дебела метална преграда се спусна тежко пред лицето ми. Ах, не ме допуска. Ицорхе е сътворил механизъм, непозволяващ на човек да влезе в света на неговите “едита”. Капки пот, слуз и мъка се отделиха от мен. Огледах се, увереността ми от преди половин час бе изчезнала напълно. Марни бе права, аз не можех да общувам с маньа, не владеех нейното изкуство.
Тогава някой ме докосна. Извърнах се и видях старицата. Тя сочеше скута си и дяволски ми се усмихваше. Какво искаше да ми каже? Как можеше да ми помогне? Дръпна ме към себе си и аз покорно се приближих.
Не знам дали друг път изненадата е била толкова силна у мен, така могъща. Смаян, аз видях как старата жена повдига широката си дантелена рокля, покриваща огромните й крака и там, под нея, изникна най-грозното, най-ужасното нещо, което някога бях виждал.
Едно “еди”. Повредено, олющено, загнило. Едно отвлечено “еди”. Очите му, изпаднали в ъгълчета на очните кръгове, бяха застинали в механична смърт. Черната униформа, изрисувана върху двете му топки, бе разпукана, металът бе ръждясал, огромни сиви линии се подаваха отдолу. Колко ли години това клето създание бе укривано изпод утробата на старата жена?
Подарък, тя ми правеше подарък! Но защо? За какво можеше да ми послужи това същество, тази страховита непотребност?
Старицата направи движение, с което показваше, че мога да разделя “едито” по средата, между двете му топки.
Ах, да! Тя искаше да се вмъкна в него и така, превъплътен, да премина през входа за подземието на Ицорхе. Сграбчих главата на “едито”, опрях коляно в тялото му, с голямо удоволствие щях да го разполовя. Но старицата ме спря.
Приведе се над него, дълго го гледа с мъка, която не бях виждал до него момент, погали мъртвото му лице и нежно целуна едната му страна. Сетне рязко отдръпна и обърна главата си настрана.
С едно силно движение отделих едно от друга двете топки на “едито”.
Във вътрешността му не само нищо не функционираше, всичките му части се бяха разпаднали. Аз просто ги загребах и изхвърлих отвън. Притиках двете топки на “едито” до входящия отвор на Люпилнята и стъпах с двата си крака в долната от тях. Тя стигаше до бедрата ми, но приклякайки, ме обви и в кръста. След това повдигнах горната топка, за да я поставя на главата си все едно бе скафандър.
За последно погледнах към старицата, тя внимателно следеше моите действия.
- Кераси – чух се да казвам, – ела с мен – вярвах, че вече смаленото до неузнаваемост тяло на старицата щеше да се побере до моето във вътрешността на изтърбушения уредник.
Но тя разтърси ръце и даде знак да не мисля за нея.
- Ела – повторих – Все още не знам как, но ще се спасим. Нали, разбираш? Нали, най-сетне разбираш, ние ще се спасим.
Старата жена се разплака. Едната й ръка допря сбръчканото лице, опита се да го изпъне, но само потъна в него. Езикът й се подаде, направи две-три безсмислени движения и отново се прибра. “Аз съм стара, казваше тя, за мен няма спасение”.
- Напротив - не се предавах аз – ще открием светлината, истинската светлина, тя е скрита там, долу в мрака. Тази светлина е вечно млада, твоята старост нищо не значи пред нея, просто илюзия от света на “Ad Meliorem”. Ела и...
Но не можах да изрека до край думите си. Старата жена се пресегна и с все сила ме избута заедно с двете топки на “едито” през отвора на Люпилнята. И последното, което видях от фондацията, бе едно старо уморено от грешки женско лице да се усмихва с беззъбите си венци.
Едва смогнах да поставя горната топка на уредника върху главата си, когато главоломно движение ме пое и със свистяща скорост се заспусках надолу и все по-надолу. Дълга, като че безкрайна поточна линия продължаваше чак до ада. Тялото ми изрева. И ако до този момент, то ме болеше, сега ме разкъсваше. Всяка нервна точка от мен се пукаше, отделяше слуз, превръщаше се в пот и изтичаше от плътта ми, просмуквайки се в кухината на “едито”. Усетих как на два пъти щях да се преобърна, изпадайки от виещата се в подземието поточна лента, но кръглата основа, в която стоях приведен, се нагоди към извивките по безкрайния път към нищото.
Изведнъж устремът се забави, наклоненият път под мен не бе толкова опасен, а и не след дълго напълно се изравни. Движението спря. Изчаках няколко секунди и повдигнах главата на “едито”.
Навсякъде, сред сумрак и ледени отблясъци, се нижеха поточни ленти с безброй уредници по тях. Във всяка лента се извършваше различна настройка, дълги пипала се спускаха отгоре и подхващаха всяко “еди”, бърникайки в него. Високо над главите ни, в средата между спускащите се и издигащи се ленти, се възвисяваше сто, а защо не двестаметрово, черно и ухилено “еди”. От горната и от долната му топка стърчаха хиляди ръце, които се разклоняваха в нови хиляди пипала, достигайки всяка лента и всеки уредник. За миг си представих, че това не са “едита”, а хората от “Ad Meliorem”. И, да, не беше трудно да видя в надвесеното над всички нас колосално тяло не на друг, а самия Ицорхе, божественият прародител. Изтръпнах. Невидими нишки обвързваха съзнанията ни, измествайки и нагаждайки по свой вкус всяка наша мисъл, всяко наше чувство.
Измъкнах се от изгнилото “еди”, като прикачих главата му отново на мястото й, макар да не виждах в това никакъв смисъл. Едно тънко пипало веднага откри малкия уредник и го чукна няколко пъти отстрани, сякаш да провери годността му. Ала потта, която се бе стекла от мен в него сякаш уплаши пипалото и то се отдръпна като ужилено.
Как щях да унищожа това чудовище? Какво изобщо съм мислел преди да сляза в този ад? Изобщо не предполагах, че ще е така масивно, дотам огромно. Та рисуваните “едита” в коридорите на фондацията са не по-големи от два метра.
Не усещах сила у себе си, само тяло, което търсеше начин час по-скоро да избяга от мен. Мислите ми не откриваха опора и хаотично се блъскаха една в друга. Какво е човешкият разум? Просто порядък, вменен от фондацията, за да се удържа лудостта на хора като мен. Е, аз нямах разум, поне не достатъчно. Но нямах и маньа. Или ако имах, така и не подозирах за нея. Наистина, твърде късно научих от Марни, че общуването с маньа, живителният страх на свободата, е изкуство, което не владея. Какво изобщо знаех аз за нейната психагогия? Нищо, само тичах напразно из залите на “Ad Meliorem”, защото бях дете, на което не бе позволено да тича извън нея. Ха-ха, ако бях се изрусил, може би щях да свърша нещо по-малко тъжно, по-малко жалко...
Тогава един въпрос като червей се прокрадна у мен, загнезди се в средата ми и отхапа последното парче от моята ядка. Ако “едитата” са основите в света на фондацията и ако туй многоръко и свръхмерно “еди” от своя страна поддържаше всички “едита”, щъкащи неуморно в “Ad Meliorem”, то кой, какво подхранваше самото него?
Мъка, по-голяма от болката в тялото ми, срути – но не сградата, която не позволяваше да познавам друго освен нея, – а моя свят, този, в който вярвах, дето следвах цял живот. Аз съм поддържал гнусната грамада на това издигащо се високо над мен “еди”. Всеки път, когато не съм издържал на затвора, на съзнанието, че съм в затвор, бягайки от него през стотиците му Арки, по един мистичен начин, съм подхранвал енергията на страховитото “еди” от подземието. Нали, все изпадах от фреските в нишите на затънтените коридори на фондацията, тупвах от безмислено защо рисуваните тела на “едитата”. Сега чувствах, знаех – как неспособността да управлявам бунта си, наивният начин, по който търсех справедливост и свобода, е бил причината да го има тоя свят такъв, какъвто е. Ако ме нямаше мен, нямаше да го има и него. О, аз съм бил Ицорхе, аз, аз съм бил Ицорхе!
Сигурно затова не си спомняме своите раждания, защото те не са друго, а излюпвания от вдълбани стени, където са изографисани грозни “едита”. Затова не си спомняме предишните животи, защото вината, която бихме наследили от тях, ще ни смаже. Кой би желал това, кой? Как не съм съумял да го разбера по-рано? Всяко бягство, всяко едно бягство отключва механизма на капана, който сами залагаме.
Сграбчих пустото сиво “еди”, с увисналите в средата на лицето безмълвни очи, вдигнах кухото му, прогизнало тяло и безсилно заудрях другото “еди”, титанът над мен. Паднах на колене, но продължих да удрям. Едва повдигах ръце, не спирах да удрям. Явно смисълът на живота е в това да изгубваш смисъла постоянно. Е, аз чудесно умеех да правя тъкмо това.
Накрая се прекърших и паднах в прегръдките на мъртвото “еди” в ръцете си.
Едно омразно тяло ме измъчваше цял живот. Една сърцевина оставаше неоткрита. А наместо нея, бях аз. И сега това аз, на което държах, за чиито достойнства бих заложил всички мечти, точно то, в тоя миг, без да протяга ръка, защото не можеше, се разкрещя към змиевидните ленти, дето опасваха всичко около него и го задушваха, разкрещя се неистово:
- У Т Е Х А, искам утеха...
Един, после втори, след това трети и четвърти уредник, а на края цяла колона “едита” напуснаха коловоза на своя път нагоре и чинно се отклониха към мен, надолу.
- Име?
- Петров.
Пълен, широк кръг от уредници ме наобиколи и без жужене, всред тотално мълчание, започна да се върти около мен. Веднъж, още веднъж, и пак, и пак...
Знаех, че няма да имам съня на другите. Небето на Кераси, нейните потоци, блаженството на зеления свят, те нямаше да достигнат до мен. Онова, което исках, единственото, което бе моят идеал в този час, докато лежах проснат в най-ниското дъно сред световете, бе просто тъмен, непрогледен и вечен покой.
Това и получих.